Дан Браун
Шестото клеймо (48)

Глава 47

Макар да знаеше, че няма време, Карло Вентреска вървеше бавно. Искаше да остане сам, за да събере мислите си преди встъпителната молитва. Случваха се страшно много неща. Докато прекосяваше сумрачното Северно крило, предизвикателството на последните петнадесет дни тежеше на плещите му.

Беше изпълнявал свещените си задължения стриктно.

Според традициите на Ватикана лично удостовери смъртта на папата, като постави пръсти върху сънната му артерия, заслуша се дали диша и накрая три пъти извика името му. По закон не се извършваше аутопсия. След това запечата вратата на спалнята му, унищожи рибарския пръстен на папата, разби матрицата, с която правеха оловни печати, и уреди погребението. Накрая започна приготовленията за конклава.

Конклавът, помисли си той. Последното препятствие. Това бе една от най-старите традиции в християнския свят. Тъй като в наше време изходът от конклава обикновено се знаеше още преди началото му, мнозина критикуваха процедурата и я смятаха за отживяла — по-скоро фарс, отколкото избори. Шамбеланът обаче знаеше, че това мнение отразява недостатъчна осведоменост. Конклавът не представляваше избори, а древно, мистично предаване на властта. Традицията бе дълговечна… потайността, сгънатите листове хартия, изгарянето на бюлетините, смесването на древни вещества, димните сигнали.

Докато минаваше през галерията на Григорий ХІІІ, шамбеланът се зачуди дали Мортати вече е изпаднал в паника. Кардиналът със сигурност бе забелязал отсъствието на фаворитите. Без тях гласуването щеше да продължи цяла нощ. Назначаването на Мортати за главен електор беше правилно, уверяваше се Вентреска. Той бе свободомислещ и честен човек. Тази нощ конклавът повече от всякога щеше да има нужда от водач.

Когато се изкачи по Царското стълбище, шамбеланът се почувства така, като че ли се е изправил пред премеждието на живота си. Въпреки голямото разстояние чуваше оживлението в Сикстинската капела — тревожните разговори на сто шестдесет и петима кардинали.

„Сто шейсет и един кардинали“ — поправи се той.

За миг шамбеланът падаше право към ада, крещяха хора, обгръщаха го пламъци, от небето валяха камъни и кръв.

После се възцари тишина.

* * *

Когато дойде на себе си, момчето бе в рая. Всичко наоколо беше бяло. Грееше ослепителна, чиста светлина. Макар че според някои едно десетгодишно дете не можеше да разбере какво е рай, малкият Карло Вентреска отлично разбираше. И сега се намираше в рая. Къде другаде можеше да е? Дори за краткото си десетилетие на земята Карло бе почувствал величието на Бог — гръмовните органи, високите куполи, издигащите се в песен гласове, витражите, лъскавия бронз и злато. Мария, майката на Карло, всеки ден го водеше на службата. Черквата беше негов дом.

— Защо всеки ден ходим на черква? — питаше Карло, въпреки че нямаше нищо против.

— Защото съм обещала на Господ — отвръщаше тя. — А обещанието пред Господ е най-важното обещание. Никога не нарушавай обещание, дадено пред Господ.

Карло се заклеваше, че никога няма да наруши обещание, дадено пред Господ. Повече от всичко на света обичаше майка си. Тя бе неговият свят ангел. Понякога я наричаше Maria benedetta — блажената Мария, — макар че това изобщо не й харесваше. Той коленичеше с нея за молитва, вдишваше сладкия аромат на плътта й и слушаше шепота на гласа й. „Богородице, майко Божия… моли се за нас грешниците… сега и в часа на нашата смърт.“

— Къде е баща ми? — питаше Карло, макар вече да знаеше, че баща му е починал преди той да се роди.

— Сега Бог е твой баща — неизменно отвръщаше майка му. — Ти си дете на Църквата.

На Карло му харесваше.

— Винаги, когато се страхуваш, помни, че сега Бог е твой баща. Той ще бди над теб и ще те пази. Бог има големи планове за теб, Карло. — Момчето знаеше, че е права. Вече усещаше Бог в кръвта си.

Кръв…

Кръв, която валеше от небето!

Тишина. После раят.

Неговият рай, когато изключиха ослепителните светлини, разбра Карло, всъщност се оказа интензивното отделение в болницата „Санта Клара“ край Палермо. Той беше единственият оцелял от терористичен атентат, разрушил черквата, в която двамата с майка му бяха слушали службата през ваканцията. Бяха загинали тридесет и седем души, сред които майка му. Вестниците наричаха спасението на Карло „чудото на свети Франциск“. Кой знае защо, само секунди преди взрива момчето бе оставило майка си и беше влязло в една защитена ниша, за да разгледа гоблен, представящ историята на свети Франциск.

„Бог ме повика там — реши той. — Искал е да ме спаси.“

Карло халюцинираше от болки. Виждаше майка си, коленичила до пейката. Тя му пращаше въздушна целувка, после с мощен грохот сладко ухаещата й плът се разкъсваше на парчета. Все още усещаше човешкото зло. Валеше кръв. Кръвта на майка му! Блажената Мария!

„Бог ще бди над теб и ще те пази“ — беше казала тя.

Ала къде бе сега Господ?!

После в болницата дойде духовник — доказателство за правдивостта на майчините му думи. При това не какъв да е духовник. А епископ. Той се помоли за Карло. Чудото на свети Франциск. Когато момчето се възстанови, епископът го настани да живее в манастирче, свързано с катедралния храм на неговата епископия. По-късно епископът му предложи да постъпи в обществено училище, ала Карло отказа. Никъде другаде нямаше да е по-доволен. Сега наистина живееше в Божия дом.

Всяка нощ се молеше за майка си.

„Бог не ме е пощадил без причина — мислеше си той. — Но каква е тя?“

Когато навърши шестнадесет, според италианския закон трябваше две години да служи в армията. Епископът му каза, че ако постъпи в семинария, ще бъде освободен от това задължение. Карло отговори, че възнамерява да го направи, но първо трябва да проумее природата на злото.

Епископът не го разбра.

Момчето поясни, че за да посвети живота си на борба със злото, първо трябва да проумее природата му. И не се сещаше за по-подходящо място от армията. Там използваха оръжие и бомби. „Бомба уби блажената ми майка!“

Епископът се опита да го разубеди, ала Карло вече беше решил.

— Пази се, синко — каза епископът. — И помни, че Църквата те чака, когато се завърнеш.

Двегодишната военна служба на Карло бе ужасна. Младостта му беше преминала в тишина и размисъл. Но в армията нямаше тишина за размисъл. Постоянен шум. Грамадни машини навсякъде. Нито миг покой. Въпреки че войниците веднъж седмично ходеха на черква, Карло не усещаше в тях Божието присъствие. Мислите им бяха прекалено хаотични, за да виждат Господ.

Той мразеше новия си живот и искаше да се върне у дома. Ала бе решен да издържи. Трябваше да проумее природата на злото. Отказваше да стреля с оръжие, затова го обучиха да пилотира медицински хеликоптер. Не можеше да понася грохота и вонята, но поне можеше да лети в небето и да е по-близо до майка си в рая. Когато научи, че подготовката му включва скокове с парашут, Карло се ужаси. Но нямаше друг избор.

„Бог ще ме пази“ — каза си той.

Първият му скок беше най-вълнуващото физическо преживяване в живота му. Все едно летеше с Господ. Не можеше да се насити… на тишината… полета… майчиното му лице в пухестите бели облаци. „Бог има планове за теб, Карло.“ Когато отслужи двете години, той постъпи в семинарията.

Това бе преди двадесет и три години.

* * *

Докато се спускаше по Царското стълбище, Карло Вентреска се опитваше да проумее поредицата от събития, която го беше изправила пред този необикновен кръстопът.

„Отърси се от страха и остави тази нощ на Господ“ — каза си той.

Вече виждаше огромната бронзова врата на Сикстинската капела, охранявана от четирима швейцарски гвардейци. Те я отключиха и я отвориха. Всички вътре обърнаха глави към него. Шамбеланът погледна черните раса и червените пояси. Знаеше какви планове има за него Бог. В неговите ръце бе съдбата на Църквата.

Той се прекръсти и прекрачи прага.