Дан Браун
Шестото клеймо (122)

Глава 121

Карло Вентреска изскочи от вратата на базиликата „Св. Петър“ точно в 23:56. Олюля се пред ослепителния блясък на прожекторите; носеше антиматерията пред себе си като някакво божествено жертвоприношение. Можеше да види самия себе си, полугол и ранен, да се извисява като исполин на видеостените около площада. Никога не беше чувал нещо подобно на рева, който се издигаше от тълпите — плач, крясъци, химни, молитви… смесица от благоговение и ужас.

— Избави ни от лукавия — промълви той.

Чувстваше се напълно изтощен. Спускането в Некропола едва не беше свършило трагично. Робърт Лангдън и Витория Ветра бяха искали да го хванат, да хвърлят контейнера обратно в неговото подземно скривалище, да избягат навън, за да се скрият. „Слепи глупци!“

В която и да е друга нощ, с ужасна яснота разбираше шамбеланът, никога нямаше да спечели това надпреварване. Господ обаче пак беше бдял над него. Миг преди Робърт Лангдън да го настигне, верният Шартран го бе задържал. Естествено репортерите бяха вцепенени и мъкнеха прекалено много техника, за да се намесят.

„Неведоми са пътищата Господни.“

Шамбеланът чу, че другите идват след него… видя ги на екраните да се приближават. Събра сетните си сили и вдигна антиматерията високо над главата си. После изправи голите си рамене в проява на предизвикателство към илюминатското клеймо на гърдите си и се спусна по стълбището.

Оставаше му да свърши още нещо.

„Бог с теб — помисли си свещеникът. — Бог с теб.“

* * *

Четири минути…

Когато излезе от базиликата, Лангдън едва гледаше. Морето от телевизионни прожектори отново опари ретината му. Можеше да различи само неясния силует на шамбелана точно пред себе си. Сияещ в ореола си от медийни светлини, за миг Карло Вентреска му заприлича на някакво модерно божество. Расото му висеше на кръста като саван. Тялото му бе покрито с белези и рани, нанесени му от ръцете на неговите врагове, ала той беше изтърпял всичко. И продължаваше да тича, високо изправен, призоваващ света да има вяра — приближаваше се към масите, понесъл своето оръжие за унищожение.

Лангдън се втурна след него. „Какво прави той? Ще убие всички!“

— Направеното от сатаната няма място в Божия дом! — извика шамбеланът и се затича към ужасената тълпа.

— Отче! — изкрещя Лангдън. — Няма къде да идете!

— Погледнете към небето! Ние забравяме да гледаме към небето!

В този момент Робърт видя накъде се е запътил шамбеланът и величествената истина го обгърна. Макар че прожекторите го заслепяваха, той знаеше, че спасението им е точно над тях.

Обсипаното със звезди италианско небе.

Хеликоптерът, който бе повикал шамбеланът, за да го откара в болницата, бе пред тях, пилотът седеше в кабината и перките се въртяха. Когато Карло Вентреска се насочи натам, Лангдън изведнъж се обнадежди.

В главата му забушуваха шеметни мисли…

Първо си представи безкрайните простори на Средиземно море. Далече ли беше? На десет километра? На петнадесет? Знаеше, че плажът при Фиумичино е само на седем минути с влак. Но с хеликоптер, с триста и двадесет километра в час, без спирки… Ако успееха да откарат контейнера достатъчно навътре в морето и да го хвърлят… Имаше и други възможности. Чувстваше се почти в безтегловност, докато тичаше. La Cava Romana! Мраморните кариери на север от града бяха на по-малко от пет километра. Колко бяха големи? Пет квадратни километра? Сигурно пустееха в този час. Ако хвърлеха контейнера там…

* * *

— Всички назад! — извика шамбеланът. Гърдите го боляха от тичането. — Отдръпнете се! Бързо!

Швейцарските гвардейци, които стояха при хеликоптера, зяпнаха при вида на приближаващия се шамбелан.

— Назад! — извика свещеникът.

Гвардейците отстъпиха.

Пред удивените очи на целия свят Карло Вентреска заобиколи хеликоптера откъм лявата врата и я отвори.

— Слизай, синко! Бързо!

Гвардеецът скочи на земята.

Шамбеланът погледна високата седалка в кабината и разбра, че в това си изтощено състояние ще има нужда от двете си ръце, за да се качи. Той се обърна към треперещия до него пилот и му подаде контейнера.

— Подръж го и ми го дай, когато седна вътре.

Докато се качваше, свещеникът чу, че Робърт Лангдън развълнувано вика и тича към хеликоптера. „Вече разбираш — помисли си Карло Вентреска. — Вече имаш вяра!“

Шамбеланът се отпусна на седалката, превключи няколко познати лоста и се обърна към прозореца за контейнера. Ала гвардеецът, на когото го бе дал, стоеше с празни ръце.

— Той го взе! — извика войникът.

Сърцето на шамбелана се сви.

— Кой?!

Гвардеецът посочи с ръка.

— Той!

* * *

Робърт Лангдън се изненада от тежестта на контейнера. Той изтича от другата страна на вертолета и скочи на задната седалка, където само преди часове бяха седели двамата с Витория. Остави вратата отворена и си закопча предпазния колан. После извика на шамбелана:

— Излитайте, отче!

Карло Вентреска се обърна към него с пребледняло лице.

— Какво правите?!

— Вие ще пилотирате! Аз ще хвърля контейнера! — отвърна Лангдън. — Няма време! Излитайте!

Шамбеланът за миг се вцепени. Телевизионните прожектори блестяха в кабината и подчертаваха бръчките по лицето му.

— Мога да го направя и сам — промълви той. — Трябваше да го направя сам.

Робърт не го слушаше. „Излитай! — чуваше се да крещи професорът. — Бързо! Тук съм, за да ти помогна!“ Той погледна контейнера и дъхът му секна, когато видя цифрите.

— Три минути, отче! Три!

Това сякаш върна свещеника към действителността и той без колебание се обърна към пулта. Хеликоптерът с мощен рев се издигна във въздуха.

През облака прах Лангдън видя, че Витория тича към машината. Погледите им се срещнаха, после тя изостана като потъващ камък.