Дан Браун
Шестото клеймо (115)

Глава 114

Борбата продължи само няколко секунди.

Карло Вентреска все още крещеше, когато Шартран заобиколи капитана и разби вратата на кабинета. Гвардейците нахлуха вътре. Лангдън и Витория ги последваха.

Сцената пред тях бе смайваща.

Помещението се осветяваше само от свещите и гаснещия огън. Кьолер бе до камината и колебливо стоеше пред инвалидната си количка. В ръката си държеше пистолет, насочен към шамбелана, който се гърчеше в мъки на пода в краката му. Расото на свещеника беше разкъсано и голите му гърди бяха обгорени. От това разстояние Лангдън не можеше да види символа, ала до Кьолер се въргаляше голямо квадратно клеймо. Металът все още бе нажежен до червено.

Двама швейцарски гвардейци реагираха без колебание й откриха огън. Куршумите се забиха в гърдите на директора и го тласнаха назад. Той се стовари на количката си и от раните заклокочи кръв. Пистолетът му изтрополи на земята.

Лангдън стоеше смаян на прага.

Витория изглеждаше като парализирана.

— Макс… — промълви тя.

Шамбеланът, който продължаваше да се мята на пода, се претърколи към Роше и с екстатичния ужас на някогашния лов на вещици посочи с показалец към капитана.

— ИЛЮМИНАТ! — извика той една-единствена дума.

— Копеле — втурна се към него Роше. — Лицемерно набожно копе…

Шартран реагира инстинктивно и изстреля три куршума в гърба на своя командир. Капитанът се строполи по очи на плочите и безжизнено се отпусна в локва от собствената си кръв. Шартран и гвардейците светкавично приклекнаха до шамбелана, който се гърчеше от болки.

Когато зърнаха отпечатаното на гърдите му клеймо, двама гвардейци нададоха ужасени възклицания. Вторият гвардеец го видя наопаки и отскочи назад със страх в очите. Лейтенантът, който изглеждаше също толкова изумен от символа, придърпа разкъсаното расо на свещеника върху раната и го скри.

Лангдън прекоси кабинета като насън. В мъглата от лудост и насилие се опита да проумее какво вижда. Един сакат учен бе долетял във Ватикана и беше жигосал най-висшия ръководител на Църквата в момента. „Някои неща си струват да умреш за тях“ — бе казал хашишинът. Робърт се зачуди как този инвалид е успял да победи шамбелана. Но пък Кьолер беше имал пистолет. „Няма значение как е успял! Кьолер е изпълнил задачата си.“

Американецът крачеше към ужасната сцена. Гвардейците се грижеха за Карло Вентреска и Лангдън бе привлечен от димящия предмет на пода до количката на Кьолер. „Шестото клеймо?“ Колкото повече се приближаваше, толкова повече се объркваше. Клеймото имаше форма на квадрат, доста голям, и очевидно идваше от централното отделение в ковчежето, което беше видял в илюминатското скривалище. „Шестото и последно клеймо — бе казал хашишинът. — Най-блестящото.“

Професорът приклекна до Кьолер и се пресегна за предмета. Металът все още излъчваше топлина. Той хвана дървената дръжка и вдигна клеймото. Не беше сигурен какво е очаквал да види, но определено не бе това.

Лангдън дълго и объркано се взира в него. Нищо не разбираше. Защо гвардейците бяха извикали ужасено, когато го бяха видели? Квадратът се състоеше от безсмислени завъртулки. „Най-блестящото клеймо ли?“ Беше симетрично, да, той се увери в това, като го завъртя в ръка, ала не означаваше нищо.

Някой постави ръка на рамото му и Робърт вдигна очи. Очакваше да види Витория. Ръката обаче беше окървавена. И принадлежеше на Максимилиан Кьолер, който се пресягаше от инвалидната си количка.

Лангдън пусна клеймото и с олюляване се изправи. „Кьолер е жив?“

Проснат на количката си, умиращият директор все още дишаше, макар и едва-едва. Той срещна погледа на американеца и Робърт видя, че това са същите онези каменни очи, които по-рано същия ден го бяха посрещнали в ЦЕРН. В смъртта дори изглеждаха още по-непреклонни, защото омразата и презрението бяха изплували на повърхността.

Тялото на учения потрепери и Лангдън усети, че той се опитва да помръдне. Всички други в кабинета бяха при шамбелана и на професора му се искаше да извика, ала не можеше да реагира. Бе хипнотизиран от напрежението, което се излъчваше от Кьолер в тези последни секунди от живота му. Директорът с огромно усилие повдигна ръка и издърпа малко устройство от страничната облегалка на количката. После го протегна към Лангдън.

За миг Робърт се уплаши, че е оръжие. Но не беше.

— Д-дайте… — Кьолер произнесе последните си думи с хриплив шепот. — Дайте го… на п-пресата. — В следващия миг се отпусна неподвижно и устройството се изтърколи в скута му.

Поразен, Лангдън се вторачи в голямото колкото кибритена кутийка електронно устройство. Отпред бяха отпечатани думите „SONY RUVI“. Беше една от новите ултраминиатюрни камери. „Какъв наглец! — помисли си той. Кьолер очевидно бе записал някакво последно послание, което искаше медиите да покажат… несъмнено някаква проповед за значението на науката и злините на религията. Робърт реши, че тази нощ е направил достатъчно за каузата на този човек. Преди Шартран да види камерата, професорът скришом я пъхна в джоба на сакото си. — Последното послание на Кьолер може да изгние в ада!“

Тишината наруши гласът на шамбелана. Той се опитваше да се надигне и да седне.

— Кардиналите — задъхано промълви на Шартран свещеникът.

— Още са в Сикстинската капела! — възкликна лейтенантът. — Капитан Роше нареди…

— Евакуирайте ги… веднага. Всички.

Шартран прати един от гвардейците да отключи кардиналите.

Шамбеланът сбърчи лице от болка.

— Хеликоптерът… отпред… закарайте ме в болница.