Дан Браун
Шестото клеймо (130)

Глава 129

Витория Ветра седеше на една пейка до Царското стълбище в коридора пред Сикстинската капела. Видя влязлата през задната врата фигура и се зачуди дали пак не й се явява привидение. Той бе бинтован, куцаше и носеше някакви странни дрехи.

Витория се изправи… неспособна да повярва на очите си.

— Ро… бърт?

Той изобщо не й отговори. Закрачи право към нея и я грабна в обятията си. Целувката му бе изпълнена с копнеж и признателност. От очите й бликнаха сълзи.

— О, Господи… О, слава Богу…

Той пак я целуна, още по-страстно, и тя се сгуши в прегръдките му. Телата им се притиснаха едно към друго, сякаш се познаваха от години. Витория забрави страха и болката, затвори очи и се остави на мига.

* * *

— Такава е Божията воля! — викаше някой и гласът му ехтеше из Сикстинската капела. — Кой друг освен избраникът може да се спаси от онази дяволска експлозия?

— Аз — отекна друг глас в дъното на капелата.

Всички смаяно се обърнаха към човека, който се приближаваше по централната пътека.

— Господин… Лангдън?

Без да отговори, Робърт бавно отиде при олтара. Витория Ветра също влезе. После се появиха и двама гвардейци — бутаха количка с голям телевизор. Застанал с лице към кардиналите, Лангдън изчака да го включат. После даде знак на гвардейците да излязат. Те се подчиниха и затвориха вратата след себе си.

В капелата останаха само Лангдън, Витория и колегията на Кардиналите. Американецът включи миникамерата в телевизора и натисна един от бутоните.

Телевизорът оживя.

На екрана се появи папският кабинет. Записът бе лош, сякаш направен със скрита камера. Шамбеланът стоеше изправен пред камината. Макар че като че ли говореше на камерата, скоро стана ясно, че се обръща към някой друг — към човека, който записваше сцената. Лангдън им каза, че записът е направен от Максимилиан Кьолер, директора на ЦЕРН. Само преди час Кьолер тайно записал срещата с шамбелана, като използвал миникамера, незабележимо монтирана под страничната облегалка на инвалидната му количка.

Мортати и кардиналите озадачено гледаха записа. Въпреки че разговорът вече се водеше, Лангдън не си направи труда да го върне назад. Очевидно онова, което искаше да видят кардиналите, все още предстоеше…

* * *

— Леонардо Ветра е водил дневници? — питаше шамбеланът. — Предполагам, че това е добра новина за ЦЕРН. Ако е записал процесите за създаването на антиматерия…

— Не е — каза Кьолер. — За ваша радост, тези процеси изчезнаха със смъртта на Леонардо. В дневниците му обаче се разказва за нещо друго. За вас.

На лицето на шамбелана се изписа загрижено изражение.

— Не разбирам.

— Описва се една среща, която миналия месец е провел Леонардо. С вас.

Свещеникът се поколеба, после погледна към вратата.

— Роше не биваше да ви пуска, без да се посъветва с мен. Как влязохте тук?

— Роше знае истината. По-рано му се обадих и му казах какво сте извършили.

— Какво съм извършил аз ли? Каквото и да сте му казали, Роше е швейцарски гвардеец и е прекалено верен на Църквата, за да повярва на един озлобен учен, а не на шамбелана.

— Всъщност той е прекалено верен, за да не вярва. Толкова е верен, че въпреки доказателствата за предателството на един от неговите гвардейци, той отказва да ги приеме. Цял ден търси друго обяснение.

— И вие сте му го дали…

— Истината. Колкото и да е поразителна.

— Ако ви беше повярвал, Роше щеше да ме арестува.

— Не. Нямаше да му позволя. Предложих му своето мълчание в замяна на тази среща.

Шамбеланът се засмя някак странно.

— Имате намерение да изнудвате Църквата с измислица, на която никой няма да повярва, така ли?

— Няма нужда да ви изнудвам. Просто искам да чуя истината от вашата уста. Леонардо Ветра ми беше приятел.

Шамбеланът не отговори, само вторачено гледаше Кьолер.

— Да опитаме така — изсумтя директорът. — Преди около месец Леонардо Ветра се е свързал с вас, за да поиска спешна аудиенция при папата — аудиенция, която вие сте му осигурили, защото папата бил почитател на неговата работа и защото Леонардо казал, че е неотложно.

Шамбеланът се обърна към огъня. Продължаваше да мълчи.

— Леонардо тайно дошъл във Ватикана. С това предал доверието на дъщеря си, факт, който много го смущавал, но смятал, че няма друг избор. Проучванията му породили в душата му дълбоки противоречия и имал нужда от духовно напътствие. По време на частната ви среща той съобщил на двама ви с папата, че е направил научно откритие с изключително значение за религията. Доказал, че разказът на Битие физически е възможен и че силни източници на енергия — които Ветра наричал „Бог“ — могат да повторят момента на Сътворението.

Мълчание.

— Папата се смаял — отново подхвана разказа си Кьолер. — Искал Леонардо да публикува откритието си. Негово светейшество смятал, че то може да затвори пропастта между науката и религията — една от мечтите на живота му. После Леонардо ви обяснил отрицателната страна на откритието — причината, поради която поискал напътствието на Църквата. Изглежда, че точно както предвижда вашата Библия, неговият експеримент създавал всичко по двойки. Противоположности. Светлина и мрак. Освен че създал материя, Ветра създал и антиматерия. Да продължавам ли?

Шамбеланът мълчеше. После се наведе и разрови въглените.

— След като Леонардо Ветра дошъл тук, вие сте отишли в ЦЕРН, за да видите работата му — каза Кьолер. — В дневниците пише, че лично сте посетили неговата лаборатория.

Карло Вентреска вдигна поглед.

Кьолер продължи:

— Папата не можел да пътува, без да привлече вниманието на пресата, затова пратил вас. Леонардо тайно ви показал лабораторията си. Демонстрирал ви анихилация на антиматерия — Големия взрив — силата на Сътворението. Показал ви също големия образец, който пазел като доказателство, че може да създава антиматерия в големи мащаби. Вие сте били удивен. Върнали сте се във Ватикана и сте докладвали на папата какво сте видели.

Шамбеланът въздъхна.

— И какво ви смущава? Че съм уважил конфиденциалността на Леонардо, като тази нощ съм се престорил пред света, че не съм чувал за антиматерията ли?

— Не! Смущава ме това, че Леонардо Ветра е доказал съществуването на Бог, а вие сте наредили да го убият!

Шамбеланът се обърна с абсолютно безизразно лице.

Единственият шум бе пращенето на огъня.

Изведнъж камерата се разтърси и в кадъра се появи ръката на Кьолер. Той се наведе напред, като очевидно се бореше с нещо, закрепено под инвалидната му количка. Когато отново се облегна, се видя револвер. Ъгълът на камерата беше смразяващ… обективът гледаше по дължината на протегнатото оръжие… право към шамбелана.

— Изповядайте греховете си, отче — каза Кьолер. — Веднага.

Свещеникът се сепна.

— Никога няма да се измъкнете оттук жив.

— Смъртта ще ме избави от нещастието, което ми донесе вашата вяра. — Директорът хвана револвера с две ръце. — Давам ви избор. Изповядайте греховете си… или ще умрете на мига.

Шамбеланът погледна към вратата.

— Роше е навън — предизвика го Кьолер. — И той е готов да ви убие.

— Роше се е заклел да защитава…

— Роше ме пусна да вляза. Въоръжен. Той е отвратен от лъжите ви. Имате само една възможност. Да се изповядате пред мен. Трябва да го чуя от собствените ви устни.

Карло Вентреска се поколеба.

Кьолер вдигна ударника.

— Наистина ли се съмнявате, че ще ви убия?

— Каквото и да ви кажа, човек като вас никога няма да разбере — отвърна шамбеланът.

— Опитайте.

Свещеникът постоя неподвижно, величествен силует, очертан на гаснещата светлина на огъня. Когато заговори, думите му отекнаха с достойнство, по-подходящо за славен разказ за проява на алтруизъм, отколкото за изповед.

— Църквата от памтивека се е борила с враговете на Бог — убедено започна шамбеланът. — Понякога с думи. Друг път с меч. И винаги сме оцелявали… Но демоните на миналото бяха демони от огън и мерзост… те бяха врагове, с които можехме да се борим — врагове, които внушаваха страх. Но сатаната е хитър. С времето той замени дяволския си вид с ново лице… лицето на чистия разум. Прозрачно, но коварно и бездушно. — В гласа на шамбелана се появи внезапен гняв — почти маниакален преход. — Кажете ми, господин Кьолер! Как може Църквата да заклейми онова, което разумът ни смята за логично?! Как можем да заклеймим онова, което днес е самата основа на нашето общество?! Всеки път, щом Църквата надигне глас за предупреждение, вие ни отвръщате, наричате ни невежи. Параноици. Властолюбци! И злото ви расте. Скрито под булото на интелектуалността. То се разпространява като рак. Осветено от чудесата на собствената си техника. То се самообожествява! Докато вече преставаме да виждаме във вас каквото и да било друго освен чиста божественост. Науката ни спаси от болести, глад и болка! Ето науката — новият Бог с безброй чудеса, всемогъщ и милостив! Не гледайте оръжията и хаоса. Забравете самотата и безкрайната опасност. Тук е науката! — Шамбеланът пристъпи напред към дулото. — Но аз видях лицето на сатаната… видях опасността…

— За какво говорите?! Науката на Ветра направо доказа съществуването на вашия Бог! Той беше ваш съюзник!

— Съюзник ли? Науката и религията не са съюзници. Ние с вас не търсим един и същ Бог! Кой е вашият Бог? Някой протон, маса и заряд на елементарни частици? Как вдъхновява вашият Бог? Как прониква в сърцето на човек и му напомня, че е отговорен пред по-могъща сила? Напомня му, че е отговорен пред другите хора! Ветра беше заблуден. Проучванията му не бяха религиозни, а светотатствени! Човек не може да постави Божието Сътворение в епруветка и да я размаха пред лицето на света! Това не възвеличава Бог, а го унижава! — Шамбеланът дереше тялото си с нокти, гласът му бе като на безумец.

— И затова сте убили Леонардо Ветра!

— Заради Църквата! Заради цялото човечество! Каква лудост! Човек не е готов да държи силата на Сътворението в ръцете си. Бог в епруветка ли? Капчица течност, която може да изпари цял град? Той трябваше да бъде спрян! — Карло Вентреска внезапно замълча и отново погледна огъня. Като че ли обмисляше възможностите си.

Кьолер насочи револвера напред.

— Вие се изповядахте. Не можете да избягате.

Шамбеланът тъжно се засмя.

— Вие не разбирате. Изповядването на греховете само по себе си е бягството. — Той погледна към вратата. — Когато Бог е на твоя страна, имаш възможности, които човек като вас не е в състояние да проумее. — С тези думи шамбеланът хвана яката на расото си и рязко я раздра, оголвайки гърдите си.

Кьолер се сепна.

— Какво правите?!

Карло Вентреска не отговори, а отстъпи назад към камината и извади нещо от тлеещите въглени.

— Спрете! — все още насочил напред револвера, каза Кьолер. — Какво правите?!

Когато се обърна, шамбеланът държеше нажежено до червено клеймо. Илюминатският диамант. Очите му бяха безумни.

— Възнамерявах да го направя, докато съм сам. — В гласа му се долавяше нещо животинско. — Но сега… Виждам, че Бог иска вие да сте тук. Вие сте моето спасение.

И преди Кьолер да успее да реагира, шамбеланът стисна клепачи, изви гръб и притисна нажеженото клеймо към гърдите си. Плътта му засъска.

— Майко Божия! Блажена Дево… Виж своя син! — Той закрещя от болка.

Кьолер се появи в кадър… колебливо изправен на крака, бясно размахвайки револвера пред себе си.

Карло Вентреска закрещя още по-силно и се олюля. После хвърли клеймото в краката на Кьолер, строполи се на пода и започна да се гърчи в агония.

Случилото се после бе като в мъгла.

В кабинета влетяха швейцарските гвардейци. Проехтяха изстрели. Кьолер притисна с ръце гърдите си и целият окървавен, политна назад върху инвалидната си количка.

— Не! — извика Роше и се опита да попречи на гвардейците си да стрелят срещу директора.

Все още гърчещият се на пода шамбелан се претърколи и отчаяно посочи към Роше.

— Илюминат!

— Копеле — изрева Роше и се втурна към него. — Лицемерно набожно копе…

Шартран го прекъсна с три изстрела. Капитанът се свлече мъртъв на земята.

Гвардейците изтичаха при ранения шамбелан и се събраха около него. В този момент камерата улови лицето на зашеметения Робърт Лангдън, който приклекна до количката и се вторачи в клеймото. Сетне образът започна диво да се разтърсва. Кьолер бе дошъл в съзнание и изваждаше камерата от стойката й под страничната облегалка на инвалидната си количка. Той се опита да я подаде на Лангдън.

— Д-дайте… — промълви сакатият учен — Дайте го… на п-пресата.

Екранът потъмня.