Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Робърт Лангдън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Angels and Demons, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 322 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
?
Корекция
Mandor (2007)

Източник: http://izvorite.com

 

Издание:

ШЕСТОТО КЛЕЙМО. АНГЕЛИ И ДЕМОНИ. 2003. Изд. Бард, София. Биб. Кралета на трилъра, №142. Роман. Превод: [от англ.] Крум БЪЧВАРОВ [Angels and Demons / Dan BROWN].Формат: 20 см. Страници: 528.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Радослав Иванов)

Статия

По-долу е показана статията за Шестото клеймо от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Шестото клеймо
Angels & Demons
АвторДан Браун
Първо издание2000 г.
САЩ
ИздателствоБард
Оригинален езиканглийски
Жанрмистерия
новела
Видроман
ПредходнаЦифрова крепост
СледващаМетеоритът
ISBNISBN 9545854227

Шестото клеймооригинал: „Angels and Demons“ – в буквален превод: ангели и демони) е книга от американския писател Дан Браун. В книгата се разказва за древно братство, съставено от видни учени, обединили се срещу догматичните норми на Църквата – (Илюминатите), което „възкръсва“ след близо 400 години. Целта на братството е да разруши град Ватикана с помощта на антиматерия (позоваването на познания от областта на физиката са повече от съмнителни). Действието се развива в люлката на католическата църква – Ватикана.

В книгата за пръв път се появява героят на Дан Браун, Робърт Лангдън. Шестото клеймо се смята за първия роман, в който са включени амбиграми.

През 2009 по книгата излиза филм – „Ангели и демони“.

Главни герои

Робърт Лангдън – професор по религиозна символика в Харвардския университет. Публикувал научен труд за илюминатите.

Витория Ветра – млада биоложка и физичка, чийто баща е жестоко убит от тайна организация, наричаща себе си Илюминати. Осиновена е от Леонардо Ветра.

Максимилиан Кьолер – директор на научния център ЦЕРН.

Леонардо Ветра – физик и свещеник. Той заедно с дъщеря си Витория открива свръхмощното вещество антиматерия. Първата жертва на заговора на Илюминатите срещу религията и Ватикана.

Командир Оливети – главен началник на швейцарската гвардия, охраняваща Ватикана.

Капитан Роше – командир от швейцарксата гвардия. В подчинение на Оливети.

Карло Вентреска – шамбелан (пръв помощник на папата) във Ватикана. След смъртта на светия отец Вентреска става заместник на папата до избирането на нов такъв. Отговаря за церемониите около конклава.

Кардинал Мортати – избран да ръководи Конклава (процеса на избирането на нов Папа).

Хашишинът – убиец, наследник на древно братство, в подчинение на илюминатите.

Янус – тайнственият господар на Хашишинът.

Лейтенант Шартран

Глава 107

Вътрешният двор под него приличаше на музей на древна военна техника — катапулти, камари каменни гюлета, цял арсенал от страховити устройства. Денем част от замъка беше отворена за туристи и дворът частично бе възстановен в оригиналното си състояние.

Лангдън плъзна поглед към сърцето на крепостта. Кръглата цитадела се издигаше на тридесет и три метра височина. Балконът на върха все още беше осветен отвътре. На американеца му се искаше да извика, ала знаеше, че не бива. Щеше да открие как да проникне вътре.

Той си погледна часовника.

23:12.

Затича се надолу по каменната рампа, която обгръщаше вътрешната страна на стената, и се спусна на двора. Продължи по посока на часовниковата стрелка и мина покрай три портика, но те бяха затворени. „Как е влязъл хашишинът? — Лангдън ускори ход. По пътя видя два съвременни входа, които бяха заключени с катинари отвън. — Не оттук.“ Продължи да тича.

Бе обиколил почти цялата крепост, когато видя чакълена отбивка, пресичаща двора пред него. Тя водеше до подвижния мост. Другият й край изчезваше в крепостта. Il traforo! Беше чел за този тунел — гигантска спираловидна рампа, опасваща кулата отвътре. „Хашишинът е влязъл с буса!“ Портата бе отворена и Лангдън се втурна натам. Ала когато стигна до входа, въодушевлението му се изпари.

Тунелът се спускаше надолу.

Тази част от traforo очевидно водеше към тъмницата, а не към върха.

Изправен на прага на тъмния тунел, който сякаш безкрайно се виеше под земята, Робърт се поколеба и отново вдигна очи към балкона. Можеше да се закълне, че вижда движение. „Решавай!“ Нямаше друга алтернатива. Той се затича надолу.

* * *

Хашишинът стоеше до плячката си. Прокара длан по ръката й. Кожата й бе като сметана. Очакването го опияняваше. По колко начина можеше да я насили?

Знаеше, че заслужава тази жена. Беше изпълнил заповедите на Янус. Тя бе военен трофей и когато свършеше с нея, щеше да я смъкне от дивана и да я постави на колене. Щеше пак да му послужи. „Върхът на покорството.“ После, в мига на своя климакс, щеше да й пререже гърлото.

Наричаха го „върховното удоволствие“.

След това, греейки се на славата си, щеше да излезе на балкона и да се наслади на кулминацията на илюминатския триумф… възмездие, подготвяно много отдавна.

* * *

В тунела ставаше все по-тъмно. Лангдън продължаваше да се спуска.

След едно пълно завъртане светлината бе изчезнала почти напълно. Проходът стана хоризонтален и професорът забави ход. Ехото на стъпките му показваше, че е влязъл в по-голямо помещение. Стори му се, че в мрака пред себе си зърва проблясъци… Протегна ръка и пристъпи напред. Откри гладки повърхности. Хром и стъкло. Автомобил. Заопипва повърхността, намери вратата и я отвори.

Лампичката на тавана светна. Робърт отстъпи назад и веднага позна черния бус. Обзет от пристъп на омраза, той за миг остана неподвижен, после се хвърли вътре и затършува с надеждата да намери оръжие, с което да замени изгубения във фонтана пистолет. Напразно. Затова пък откри мобилния телефон на Витория. Разбит и безполезен. Видът му го изпълни със страх. Надяваше се да не е закъснял.

Включи фаровете на буса и помещението се освети. Сигурно някога го бяха използвали като конюшня. Нямаше изход.

„Сбъркал съм пътя!“

Изскочи навън и обходи с поглед стените. Не забеляза врати. Помисли си за ангела над входа на тунела и се зачуди дали не е съвпадение. „Не!“ Спомни си думите на убиеца при фонтана. „Тя е в Храма на просвещението. Чака ме да се върна.“ Робърт бе стигнал прекалено далеч, за да се провали тъкмо сега. Сърцето му бясно туптеше. Гневът и омразата започваха да объркват мислите му.

Когато видя кръвта по пода, отначало си помисли за Витория, ала когато проследи дирята, разбра, че е от стъпки. Широки крачки. Кървавите петна бяха оставени само от лявата обувка. „Хашишинът!“

Последва кръвта до средата на помещението. Все повече се озадачаваше. Отпечатъците стигаха до ъгъла и внезапно изчезваха.

Взря се и не можа да повярва на очите си. Гранитният блок на пода не беше квадратен като другите. Бе се озовал пред поредния знак. Плочата имаше форма на идеална пентаграма и един от върховете й сочеше ъгъла. Там, майсторски скрит от застъпващите се стени, имаше тесен процеп. Лангдън се промъкна през него и видя останки от дървена преграда, която някога беше затваряла тунела.

Отвътре идваше светлина.

Робърт прескочи дъските и се запъти към светлината. Проходът скоро премина в по-голямо помещение. На стената пламтеше факла. В тази част на замъка нямаше електричество… тук не можеха да влизат туристи. Стаята щеше да е страшна дори денем, ала факлата я правеше още по-ужасяваща.

Il prigione[1].

Имаше дванадесет килии. Железните решетки на повечето бяха ръждясали и разбити. Една от по-големите обаче бе непокътната и на пода Лангдън видя нещо, което накара сърцето му да се свие. Черни раса и червени пояси. „Ето къде е държал кардиналите!“

В стената до килията имаше желязна врата. Беше открехната и водеше към някакъв тунел. Робърт се втурна натам, но преди да стигне до входа спря. Кървавата следа не влизаше вътре. Когато видя думите над свода, той разбра защо.

Il Passetto.

Смая се. Много пъти бе чувал за него, без да знае къде точно се намира входът му. Il Passetto — „малкият проход“ — беше тесен тунел, дълъг осемстотин метра, който свързваше замъка Сант Анджело с Ватикана. Много папи го бяха използвали, за да бягат на сигурно място по време на обсади на Светия град… както и неколцина недотам благочестиви свети отци, за да посещават тайно любовниците си или да ръководят изтезанията на враговете си. Предполагаше се, че днес двата края на тунела са заключени и ключовете се пазят в някой ватикански сейф. Лангдън изведнъж със страх си помисли, че знае как са влизали и излизали от Ватикана илюминатите. Запита се кой е предал Църквата и е откраднал ключовете. „Оливети? Някой швейцарски гвардеец?“ Това вече нямаше значение.

Кръвта по пода водеше към отсрещния край на затвора. Американецът проследи стъпките и стигна до ръждива врата, на която висяха вериги. Ключалката беше свалена и вратата бе открехната. Вътре се виждаше изкачващо се нагоре стръмно спирално стълбище. Подът тук също бе обозначен с пентаграмен блок. Разтреперан, Лангдън се вторачи в него и се зачуди дали самият Бернини е държал длетото, издялало този камък. Над свода имаше малка фигура на херувим. Тук беше.

Кървавата пътека продължаваше нагоре по стълбището.

Преди да се качи, Лангдън имаше нужда от оръжие, от каквото и да е оръжие. До една от килиите намери еднометров железен лост с остър край. Макар и абсурдно тежък, лостът щеше да свърши работа. Професорът се надяваше, че елементът на изненада и раната на хашишина ще са достатъчни, за да наклонят везните в негова полза. Само се молеше да не е закъснял.

Стъпалата на спиралното стълбище бяха изтъркани и стръмно се изкачваха нагоре. Лангдън внимателно се вслушваше. Не чуваше нищо. Светлината от затвора постепенно помръкваше. Възцари се пълен мрак и той се опря с една ръка на стената. В тъмнината усети призрака на Галилей да се изкачва по същото това стълбище, нетърпелив да сподели райските си видения с други мъже на науката и вярата.

Все още го удивляваше местонахождението на скривалището. Залата за срещи на илюминатите се намираше в сграда, принадлежаща на Католическата църква. Докато ватиканските гвардейци бяха претърсвали подземията и домовете на известни учени, членовете на братството несъмнено се бяха събирали тук… точно под носа на Ватикана. Внезапно му се стори логично. Като главен архитект на промените в замъка, Бернини бе имал неограничен достъп до тази сграда… и я беше преустроил според собствените си желания, без никой да му задава никакви въпроси. Колко тайни проходи бе направил? Колко знака беше поставил?

„Храмът на просвещението.“ Лангдън знаеше, че го наближава.

Стълбището започна да се стеснява и той си въобрази, че тунелът се свива около него. В мрака шепнеха сенки от миналото, ала той продължаваше нагоре. Видя хоризонтален сноп светлина пред себе си и разбра, че е точно под горната площадка и че под прага на вратата се процежда светлина от факла. Безшумно изкачи последните няколко стъпала.

Нямаше представа точно къде в замъка се намира в момента, но знаеше, че е достатъчно нависоко, за да е близо до върха. Представи си гигантския ангел и предположи, че е точно под него.

„Бди над мен“ — помисли си той и здраво стисна лоста. После протегна ръка към вратата.

* * *

Остра болка пронизваше ръцете на Витория. Когато се беше свестила и бе установила, че китките й са завързани зад гърба, тя си беше помислила, че ще успее да се освободи. Ала времето бе изтекло. Звярът се беше върнал. И сега стоеше до нея с голи гърди, покрит с белези от многобройни битки. Очите му приличаха на черни цепнатини и той възбудено зяпаше тялото й. Витория усещаше, че убиецът си представя какво ще направи с нея. Бавно, сякаш за да я дразни, хашишинът свали подгизналия си колан и го пусна на пода.

Едновременно я обзеха страх и омраза. Тя затвори очи. Когато отново вдигна клепачи, арабинът бе извадил сгъваем нож. Отвори го точно пред лицето й.

Младата жена видя ужасеното си отражение в стоманата.

Убиецът завъртя острието и прокара гърба му по корема й. От ледения метал я побиха тръпки. С презрителен поглед той плъзна метала под колана на късите й панталони. Витория ахна. Хашишинът придвижи ножа назад-напред, бавно, опасно… по-надолу. После се наведе напред и горещият му дъх прошепна в ухото й:

— С този нож извадих окото на баща ти.

В този момент тя разбра, че е способна на убийство.

Хашишинът започна да реже панталоните й. Изведнъж спря и вдигна поглед. В стаята имаше някой.

— Махни се от нея — изръмжа от прага дълбок глас.

Витория не можеше да види кой говори, но позна гласа. „Робърт! Жив е!“

Арабинът сякаш бе зърнал призрак.

— Сигурно имате ангел пазител, господин Лангдън.

Бележки

[1] Затвор (ит.). — Б. пр.