Дан Браун
Шестото клеймо (63)

Глава 62

Лангдън донякъде бе забавен от екскурзовода, който продължаваше неуморната си тирада.

— Тези ниши, изглежда, особено ви харесват! — с видимо удоволствие отбеляза чичеронето. — Знаете ли, че именно постепенното изтъняване на стените придава безтегловния вид на купола?

Без да го слуша, американецът кимна и се приготви да разгледа последната ниша. Внезапно някой го хвана изотзад. Витория. Задъхана, тя го задърпа за ръката. По ужасеното й изражение Лангдън можеше да си представи само едно. „Намерила е труп.“ Обзе го страх.

— А, съпругата ви! — очевидно развълнуван от появата на още един гост, възкликна екскурзоводът и посочи късите й панталони и туристическите й обувки. — Вие вече определено сте американка!

Витория го изгледа с присвити очи.

— Италианка съм.

Усмивката му помръкна.

— Божичко!

— Робърт — като се опита да обърне гръб на чичеронето, прошепна тя. — Галилеевата „Diagramma“. Трябва ми.

— Галилеевата „Diagramma“ ли? — пак се намеси екскурзоводът. — Господи! Вие двамата явно добре познавате историята! За съжаление този документ не е наличен. Той се съхранява в забранения ватикански ар…

— Бихте ли ни извинили? — прекъсна го Лангдън. Паниката на Витория го смущаваше. Той я отведе настрани, бръкна в джоба си и внимателно извади листа от „Diagramma“. — Какво става?

— Каква дата носи това нещо? — Тя плъзна поглед по страницата.

Чичеронето пак се приближи и зяпна листа.

— Това не може… наистина…

— Туристическа репродукция — отвърна Лангдън. — Благодаря ви за помощта. С жена ми искаме да останем насаме.

Италианецът заотстъпва, без да откъсва поглед от папируса.

— Датата — повтори Витория. — Кога е публикувана тази книга?

Професорът посочи римските цифри в долния край.

— Ето я датата на публикуване. Какво става?

— Хиляда шестстотин трийсет и девета ли?

— Да.

Лицето й помръкна.

— Загазихме, Робърт. Датите не съвпадат.

— Кои дати?

— На гробницата. Рафаело е бил погребан тук едва през хиляда седемстотин петдесет и девета. Повече от век след публикуването на „Diagramma“.

Лангдън я зяпна. Не можеше да проумее думите й.

— Не — възрази той. — Рафаело е умрял през хиляда петстотин и двайсета, много преди Галилеевата „Diagramma“.

— Да, но е бил погребан тук много по-късно.

Професорът се обърка.

— Какво искаш да кажеш?

— Току-що прочетох. Тленните останки на Рафаело били пренесени в Пантеона през хиляда седемстотин петдесет и девета година. В знак на почит към видни италианци.

Лангдън най-после разбра и все едно някой дръпна килима изпод краката му.

— Когато е било написано стихотворението, гробът на Рафаело се е намирал някъде другаде — продължи Витория. — По онова време Пантеонът не е имал нищо общо с Рафаело!

Американецът не можеше да си поеме дъх.

— Но това… означава…

— Да! Означава, че не сме където трябва!

Той се олюля. „Невъзможно… Бях сигурен…“

Витория се втурна към екскурзовода.

— Извинете ни, синьоре. Къде е бил погребан Рафаело през седемнайсети век?

— В Урб… В Урбино — заекна той и на лицето му се изписа озадачение. — В родния си град.

— Невъзможно! — Лангдън мислено се наруга. — Илюминатските олтари на науката са били в Рим. Убеден съм!

— Илюминати ли! — възкликна екскурзоводът и пак погледна документа в ръката на американеца. — Кои сте вие бе?

Витория се овладя първа.

— Търсим нещо, наречено „земния гроб на Санти“. В Рим. Сещате ли се за какво може да става дума?

Екскурзоводът се смути.

— Това е единствената гробница на Рафаело във Вечния град.

Лангдън се опита да се съсредоточи, ала умът му отказваше да му се подчинява. Щом през 1655 година гробът на Рафаело не е бил в Рим, за какво се говореше в стихотворението? „От гроба земен на Санти… от дупка дяволска…“ Какво е това, по дяволите? Мисли!

— Има ли друг художник на име Санти? — попита Витория.

Чичеронето сви рамене.

— Поне аз не знам.

— Ами изобщо някаква известна личност? Може би учен, поет или астроном на име Санти?

Екскурзоводът проявяваше видими признаци, че иска да се махне от тях.

— Не, госпожо. Чувал съм само за архитекта Санти.

— Архитект ли? Не е ли бил художник?

— Бил е и двете, естествено. Всички са били такива. Микеланджело, да Винчи, Рафаело.

Лангдън не знаеше дали до това откритие го доведоха думите на екскурзовода, или богато орнаментираните саркофази наоколо, ала нямаше значение. Мисълта така или иначе му хрумна. „Санти е бил архитект.“ Оттам разсъжденията му продължиха като с ефекта на доминото. Ренесансовите архитекти бяха намирали само две причини за съществуването си: да прославят Бог с грамадни черкви и видни личности — с пищни гробници. „Гробницата на Санти? Възможно ли е?“ Образите пред очите му започнаха да се нижат още по-бързо…

Мона Лиза на да Винчи.

Водните лилии на Моне.

Давид на Микеланджело.

„Земният гроб“ на Санти…

— Санти е архитектът на гробницата — каза той.

Витория се обърна към него.

— Какво?

— Не става дума за гроба на Рафаело, а за гробница, която той е създал.

— За какво говориш?

— Грешно съм разбрал ключа. Не ни трябва гробът на самия Рафаело, а гробница, която той е създал за някой друг. Не мога да повярвам, че смисълът ми е убягнал. Половината ренесансови и барокови скулптури в Рим са гробници. — Лангдън се усмихна. — Рафаело трябва да е създал стотици!

Витория не изглеждаше особено радостна.

— Стотици ли?

Усмивката на американеца помръкна.

— Уф.

— Някоя от тях да е земна, професоре?

Лангдън изведнъж засрамено осъзна, че не знае почти нищо за творбите на Рафаело. С Микеланджело може би положението щеше да е друго, но творчеството на Рафаело просто никога не го беше привличало. Можеше да назове само една-две по-известни негови гробници, ала не бе сигурен как изглеждат.

Очевидно усетила затруднението му, Витория се обърна към екскурзовода, който отстъпваше заднишком, хвана го за ръката и го спря.

— Трябва ми гробница. Създадена от Рафаело. Гробница, която може да се нарече „земна“.

Мъжът я погледна измъчено.

— Гробница на Рафаело ли? Не знам. Страшно много са. И сигурно имате предвид „параклис“, а не гробница. Архитектите винаги строели параклиси заедно с гробниците.

Италианецът имаше право.

— Някоя гробница или параклис на Рафаело смятат ли се за „земни“? — попита Лангдън.

Чичеронето сви рамене.

— Съжалявам, не ви разбирам. Това определение ми се струва безсмислено. Трябва да си вървя.

Витория го задържа за ръката и прочете важното от първите два реда:

— „От гроба земен ти на Санти… от дупка дяволска“. Това говори ли ви нещо?

— Абсолютно нищо.

Лангдън се сепна. За известно време беше забравил втората част от стиха. „Дяволска дупка ли?“

— Да! — обърна се той към екскурзовода. — Това е! Някой от параклисите на Рафаело има ли oculus?

Чичеронето поклати глава.

— Доколкото знам, Пантеонът е уникален в това отношение. — Той замълча за миг. — Обаче…

— Какво?! — едновременно попитаха Витория и Лангдън.

Сега бе ред на екскурзовода да вирне глава. Той отново пристъпи към тях.

— Дяволска дупка? — Мъжът замърмори под нос и зачовърка зъбите си. — Дяволска дупка… това е buco diavolo?

Витория кимна.

— Буквално, да.

Екскурзоводът се подсмихна.

— Виж, това отдавна не го бях чувал. Ако не греша, „buco diuvolo“ означава „крипта“.

— Крипта ли? — изненада се Лангдън.

— Да, но особен вид крипта. Струва ми се, че „дяволска дупка“ е древен термин за групова гробница в черква… под друга гробница.

— Нещо като костница ли? — попита Лангдън, който веднага се досети какво има предвид екскурзоводът.

Познанията му направиха впечатление на италианеца.

— Да! Това е точната дума!

Професорът се замисли. Костниците представляваха евтино църковно решение на сложен проблем. Когато черквите оказваха почит на най-известните си енориаши с пищни гробници в храмовете, роднините на покойниците често настояваха семейството да бъде погребано заедно… за да си осигурят заветния гроб в черквата. Ако тя обаче не разполагаше с достатъчно пространство или средства, за да строи гробници за цели семейства, понякога прибягваше до костници — дупки в пода до гробницата, в които се погребваха по-обикновените членове на семейството. Дупките бяха покрити с решетки. Макар и удобни, костниците бързо бяха излезли от мода поради смрадта, която се беше разнасяла в черквата. „Дяволска дупка“ — помисли си Лангдън. Никога не бе чувал това наименование. Струваше му се зловещо точно.

Сърцето му бясно туптеше. „От гроба земен на Санти… от дупка дяволска.“ Изглежда, оставаше да се зададе само още един въпрос.

— Рафаело създавал ли е гробници с такива дяволски дупки?

Екскурзоводът се почеса по темето.

— Всъщност… съжалявам… сещам се само за една.

„Само една ли?“ Лангдън не можеше и да мечтае за по-добър отговор.

— Къде?! — едва не извика Витория.

Чичеронето ги изгледа странно.

— Казва се капела „Чиги“. Там е гробницата на Алесандро Чиги и неговия брат, богати покровители на изкуството и науката.

— На науката ли? — Лангдън и Витория се спогледаха.

— Къде? — повтори тя.

Отново изпълнен с въодушевление, екскурзоводът остави въпроса без отговор.

— Що се отнася до това дали гробницата е „земна“, не знам, обаче определено е… да речем differante.

— Различна ли? — попита Лангдън. — С какво?

— Не съответства на архитектурния стил, Рафаело е архитект само на сградата. Интериорът е дело на друг скулптор. Не си спомням на кой.

Лангдън наостри уши. „Може би на анонимния илюминатски творец?“

— Така или иначе, този скулптор не е имал вкус — продължи чичеронето. — Dio mio! Atrocites!^[1] Кой би желал да го погребат под пирамиди?

Професорът не вярваше на ушите си.

— Какви пирамиди? В черквата пирамиди ли има?

— Знам — усмихна се екскурзоводът. — Ужасно е, нали?

Витория го хвана за ръката.

— Синьоре, къде е тази капела „Чиги“?

— На около километър и половина на север оттук. В черквата „Санта Мария дел Пополо“.

Младата жена въздъхна.

— Благодаря ви. Да…

— Ей, сещам се за още нещо — прекъсна я той. — Какъв съм глупак!

Витория се закова на място.

— Само не ми казвайте, че сте сбъркали.

Екскурзоводът поклати глава.

— Не, обаче трябваше да се сетя по-рано. Капелата „Чиги“ не винаги се е казвала така. Преди е била известна като „Капела дела Тера“.

— Параклис на Земята ли? — възкликна Лангдън.

Витория забърза към изхода.

* * *

Щом излезе на Пиаца дела Ротонда, Витория Ветра светкавично извади мобилния си телефон.

— Командир Оливети — каза тя. — Това не е мястото!

— Какво искате да кажете? — обърка се командирът.

— Първият олтар на науката е капелата „Чиги“!

— Къде? — вече гневно попита Оливети. — Но господин Лангдън каза, че…

— В „Санта Мария дел Пополо“! Километър и половина на север. Веднага пратете там хората си! Имаме четири минути!

— Но хората ми са заели позиция тук! Не мога да…

— Действайте! — Витория прекъсна връзката.

Лангдън излезе от Пантеона.

Тя го хвана за ръка, затегли го към опашката от таксита до тротоара и заудря по предния капак на първата кола. Заспалият шофьор се сепна и се изправи. Витория рязко отвори задната врата, натика Лангдън вътре, после скочи след него.

— „Санта Мария дел Пополо“ — нареди тя. — Presto!^[2]

Замаян и стреснат, шофьорът настъпи газта и потегли.