Дан Браун
Шестото клеймо (42)

Глава 41

Гласът, който се разнесе от телефона, звучеше металически студено и арогантно. Всички в стаята го слушаха внимателно.

Лангдън се опита да определи акцента. „Може би арабин?“

— Аз съм представител на древно братство — напевно произнесе мъжът. — Братство, което вие векове наред сте потъпквали. Аз съм представител на илюминатите.

Забравил всякакви съмнения, професорът се напрегна. За миг изпита познатия сблъсък на възбуда, радост и смъртен страх като сутринта, когато беше видял амбиграмата.

— Какво искате? — попита шамбеланът.

— Аз представлявам хора на науката. Хора, които подобно на вас търсят отговори. Отговори на въпросите за съдбата, смисъла на живота и нашия създател.

— Който и да сте, аз… — започна Карло Вентреска.

— Silenzio^[1]. По-добре ме изслушайте. Вашата Църква от две хилядолетия насочва търсенето на истината. Вие смазвате противниците си с лъжи и пророчества за обреченост. Манипулирате истината, за да служи на вашите интереси, убивате хората, чиито открития не отговарят на вашата политика. Изненадвате ли се, че срещу вас се изправят просветени хора от цялото земно кълбо?

— Просветените хора не прибягват до изнудване, за да постигат целите си.

— Изнудване ли? — засмя се мъжът. — Това не е изнудване. Ние не поставяме искания. Унищожаването на Ватикана не подлежи на преговори. От четиристотин години чакаме този ден. В полунощ вашият град ще бъде вдигнат във въздуха. Нищо не можете да направите.

Оливети се хвърли към телефона.

— Градът е абсолютно недостъпен! Няма как да сте поставили експлозиви!

— Говорите с набожното невежество на швейцарски гвардеец. Може би даже сте офицер? Определено ви е известно, че илюминатите векове наред са се внедрявали в най-елитните организации по света. Нима смятате, че Ватиканът прави изключение?

„Господи, те имат вътрешен човек“ — помисли си Лангдън. Не беше тайна, че проникването в структурите на властта е запазена марка на илюминатите. Те се бяха внедрили в масонските ложи, основните банкови мрежи, правителствата. Веднъж Чърчил бе казал пред репортери, че ако английските шпиони се били внедрили в нацистката държава до такава степен, до каквато илюминатите са проникнали в английския парламент, войната щяла да приключи за месец.

— Прозрачно блъфиране — изръмжа Оливети. — Вашето влияние не може да се простира толкова надалече.

— Защо? Защото вашите швейцарски гвардейци са много бдителни ли? Защото наблюдават всяко кътче на вашия затворен свят? Ами самите швейцарски гвардейци? Те не са ли хора? Нима смятате, че ще заложат живота си заради някаква приказка за човек, който ходел по вода? Запитайте се как иначе контейнерът щеше да проникне във вашия град? Или как днес следобед са изчезнали четиримата ви най-важни кардинали?

— За какво говорите, по дяволите… — Оливети изведнъж замълча и се ококори, сякаш го бяха ударили в корема.

— Да им прочета ли имената? — попита мъжът.

— Какво става тук? — съвсем се обърка шамбеланът.

Мъжът се засмя.

— Вашият офицер още ли не ви е информирал? Голям грях. Нищо чудно. Каква гордост! Представям си унижението да ви признае истината… че са изчезнали четирима кардинали, който се е заклел да пази…

Оливети избухна.

— Откъде сте получили тази информация?

— Отче, попитайте командира дали в Сикстинската капела са се събрали всички кардинали — злорадо рече мъжът.

Карло Вентреска се обърна към Оливети и въпросително го погледна със зелените си очи.

— Синьоре, вярно е, че четирима наши кардинали още не са се явили в Сикстинската капела, но няма нищо тревожно — прошепна в ухото му командирът. — Сутринта и четиримата са се разписали в присъствената книга, следователно са във Ватикана. Преди няколко часа самият вие пихте чай с тях. Просто са закъснели за другарската среща преди конклава. Издирваме ги, но сьм убеден, че са забравили за времето и се разхождат наоколо.

— Да се разхождат ли? — Шамбеланът изгуби спокойствие. — Трябваше да са в черквата преди повече от час!

Лангдън стрелна Витория с удивен поглед. „Изчезнали кардинали? Ето какво са търсили долу!“

— Нашият списък е напълно убедителен — каза по телефона мъжът. — Това са кардинал Ламасе от Париж, кардинал Гуидера от Барселона, кардинал Ебнер от Франкфурт…

Оливети сякаш се смаляваше с всяко следващо име. Мъжът замълча, като че ли последното име му доставяше особено голямо удоволствие.

— И от Италия… кардинал Баджа.

Шамбеланът се отпусна като платна на кораб, попаднал в пълно безветрие, и се свлече на стола си.

— Фаворитите — промълви свещеникът. — И четиримата… включително Баджа… най-вероятният наследник на Светия престол… как е възможно?

Лангдън бе чел достатъчно за съвременните избори за папа, за да разбира отчаяното изражение, изписало се на лицето на Карло Вентреска. Въпреки че формално всеки кардинал под осемдесетгодишна възраст можеше да стане папа, малцина бяха толкова уважавани, че да съберат мнозинство от две трети. Това бяха фаворитите. И четиримата бяха изчезнали.

От челото на свещеника се стичаше пот.

— Какви са намеренията ви спрямо тези хора?

— A вие как мислите? Аз съм потомък на хашишините.

Професорът потрепери. Добре знаеше това име. През вековете Църквата си беше създала смъртни врагове — хашишините и рицарите тамплиери, армии, или преследвани, или предадени от Ватикана.

— Пуснете кардиналите — каза шамбеланът. — Заплахата да унищожите светия град не ви ли стига?

— Забравете за четиримата кардинали. Повече няма да ги видите живи. Уверявам ви обаче, че смъртта им ще се запомни… от милиони хора. Мечтата на всеки мъченик. Ще ги направя медийни звезди. Един по един. До полунощ илюминатите ще са привлекли вниманието на всички. Защо да променяме света, ако той не ни наблюдава? Публичните убийства пораждат опияняващ ужас, нали? Вие много отдавна сте го доказали… с инквизицията, мъченията, на които сте подложили рицарите тамплиери, кръстоносните походи. — Мъжът замълча за миг. — И разбира се, с la purga^[2].

Шамбеланът мълчеше.

— Не си ли спомняте за lа purga? — попита другият. — Не, разбира се. Свещениците не ги бива в историята. Може би защото се срамуват от нея?

— La purga — чу се да казва Лангдън. — Хиляда шестстотин шейсет и осма година. Църквата жигосала четирима учени илюминати с кръстния символ. За да ги пречисти от греховете.

— Кой е там? — по-скоро заинтригуван, отколкото обезпокоен, попита мъжът.

Професорът отново потръпна.

— Името ми не е важно — като се опитваше да говори спокойно, каза Лангдън. Фактът, че приказва с жив илюминат, го объркваше… все едно че приказваше с Джордж Вашингтон. — Аз съм учен и се занимавам с историята на вашето братство.

— Отлично — отвърна мъжът. — Радвам се, че все още има хора, които си спомнят престъпленията срещу нас.

— Обикновено се смята, че сте изчезнали.

— Заблуда, за която братството положи много усилия. Още какво знаете за lа purga?

Лангдън се поколеба. „Какво още знам ли? Всичко това е адски шантаво, ето какво знам!“

— След жигосването учените били убити и труповете им били хвърлени на публични места в Рим като предупреждение към илюминатите.

— Да. Затова и ние ще постъпим така. Смятайте го за символично възмездие за нашите убити братя. Вашите четирима кардинали ще умрат, по един на всеки кръгъл час от осем нататък. До полунощ целият свят ще е вперил погледи в нас.

Лангдън се приближи до телефона.

— Наистина ли възнамерявате да жигосате и убиете тези четирима души?

— Историята се повтаря, нали? Разбира се, ние ще постъпим по-елегантно и смело от Църквата. Те скришом убили илюминатите и хвърлили труповете им на улицата. Страхливци!

— Какво искате да кажете? — попита професорът. — Че ще жигосате и убиете тези хора публично ли?

— Браво. Макар че зависи какво разбирате под „публично“. Доколкото знам, на черква вече не ходят много хора.

— В черкви ли ще ги убиете?

— Проява на любезност. Така ще позволим на Господ по-бързо да прибере душите им в рая. Струва ни се редно. Разбира се, и на медиите ще им хареса.

— Блъфирате — възвърнал хладнокръвието си, заяви Оливети. — Не можете да убиете човек в черква и да очаквате, че ще ви се размине.

— Смятате, че блъфираме? Ние се движим сред вашата швейцарска гвардия като призраци, отвличаме четирима кардинали от собствения ви град, поставяме смъртоносно взривно устройство в сърцето на най-свещения ви храм и вие си мислите, че блъфираме? Когато започнат убийствата и открият жертвите, ще се струпат всички медии. До полунощ светът ще е запознат с каузата на илюминатите.

— Ами ако поставим охрана във всички черкви? — попита Оливети.

Мъжът се засмя.

— Боя се, че поради арогантния характер на вашата религия, те са прекалено много. Напоследък броили ли сте ги? В Рим има над четиристотин католически черкви. Катедрали, параклиси, манастири, метоси, енорийски училища…

Лицето на Оливети остана напрегнато.

— Ще започнем след деветдесет минути — категорично заяви мъжът. — По един на час. Математическа прогресия на смъртта. А сега трябва да затварям.

— Почакайте! — спря го Лангдън. — Разкажете ми как възнамерявате да жигосате тези хора.

Убиецът, изглежда, се развесели.

— Предполагам, че вече знаете. Или се съмнявате? Съвсем скоро ще видите. Доказателство, че древните легенди са истина.

Професорът се вцепени. Знаеше точно какво иска да каже мъжът. Лангдън си представи клеймото на гърдите на Леонардо Ветра. В легендите за илюминатите се говореше за пет клейма. „Остават четири — помисли си той. — Четирима са и изчезналите кардинали.“

— Заклел съм се до довечера да има нов папа — каза шамбеланът. — Заклел съм се пред Господ.

— Светът не се нуждае от нов папа. След полунощ той няма да има какво да управлява освен купчина камъни. С Католическата църква е свършено. Вашата власт над света приключи.

Възцари се мълчание.

Шамбеланът изглеждаше дълбоко натъжен.

— Заблуждавате се. Църквата е нещо повече от камък и хоросан. Не можете ей така да унищожите двехилядолетна вяра… която и да е вяра. Не можете да смажете вярата просто като погубите нейните земни проявления. Католическата църква ще продължи да съществува със или без Ватикана.

— Благородна лъжа. Но все пак лъжа. И двамата знаем истината. Кажете ми, защо Ватиканът е цитадела, защитена със стени?

— Божиите хора живеят в опасен свят — отвърна Карло Вентреска.

— Всъщност на колко сте години? Ватиканът е крепост, защото пази половината си имущество зад своите стени — редки картини, скулптури, скъпоценни накити, безценни книги… после идват златният резерв и акциите в недвижими имоти в трезорите на Банка Ватикана. Утре всичко това ще е пепел. Вие ще сте разорени. Даже духовенството не може да работи безвъзмездно.

Точността на думите му сякаш се отрази в смаяното изражение на Оливети и шамбелана. Лангдън не бе сигурен кое е по-удивително — че Католическата църква притежава толкова много пари или че илюминатите знаят за тях.

Карло Вентреска тежко въздъхна.

— Вярата, а не богатството е гръбнакът на тази Църква.

— И това е лъжа — заяви непознатият. — Миналата година сте похарчили сто осемдесет и три милиона долара за диоцезите си по света. Ходенето на черква е достигнало най-ниската си точка — црез последните десет години е спаднало с четирийсет и шест процента. Даренията са наполовина от онова, което бяха едва преди седем години. Все по-малко кандидати постъпват в духовните семинарии. Въпреки че не го признавате, вашата Църква умира. Смятайте този случай за възможност да си идете с гръм и трясък.

Оливети пристъпи напред. Вече не изглеждаше толкова агресивен, като че ли усещаше действителността, пред която се беше изправил. Приличаше на човек, който търси изход. Какъвто и да е изход.

— Ами ако част от този златен резерв подкрепи вашата кауза?

— Не обиждайте и двете ни страни.

— Ние имаме пари.

— Ние също. Повече, отколкото си мислите.

Лангдън си спомни за баснословните илюминатски богатства, древните съкровища на баварските зидари, рода Ротшилд, билдербергерите, легендарния диамант на илюминатите.

— Фаворитите — промени темата шамбеланът. Гласът му звучеше умолително. — Пощадете ги. Те са възрастни хора. Те…

— Те са девствени жертви — засмя се мъжът. — Кажете ми, смятате ли, че наистина са девствени? Дали агънцата ще блеят, когато умират? Sacrifici vergini nell’ altare di scienza^[3].

Шамбеланът дълго мълча.

— Те са хора на вярата — накрая отвърна той. — Не ги е страх от смъртта.

Мъжът презрително изсумтя.

— И Леонардо Ветра беше човек на вярата, обаче снощи видях страх в очите му. Страх, който аз прогоних.

Витория, която до този момент бе мълчала, изведнъж се хвърли напред, цялата наелектризирана от омраза.

— Asino^[4]! Той ми беше баща!

По телефона се разнесе кикот.

— Баща ли? Кой е там? Ветра е имал дъщеря? Трябва да знаете, че преди края си баща ви хленчеше като дете. Жалка гледка. Нещастник.

Витория се олюля, сякаш ударена от тежестта на думите. Лангдън понечи да я подхване, ала тя възвърна равновесието си и впери тъмните си очи в телефона.

— Кълна се в живота си, че до утре сутрин ще те намеря. — Гласът й пронизваше като лазер. — И тогава…

Мъжът дрезгаво се засмя.

— Направо възбуден съм. Може би до утре сутрин аз ще те намеря. И тогава…

Думите увиснаха във въздуха като меч. После връзката прекъсна.