Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Робърт Лангдън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Angels and Demons, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 323 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
?
Корекция
Mandor (2007)

Източник: http://izvorite.com

 

Издание:

ШЕСТОТО КЛЕЙМО. АНГЕЛИ И ДЕМОНИ. 2003. Изд. Бард, София. Биб. Кралета на трилъра, №142. Роман. Превод: [от англ.] Крум БЪЧВАРОВ [Angels and Demons / Dan BROWN].Формат: 20 см. Страници: 528.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Радослав Иванов)

Статия

По-долу е показана статията за Шестото клеймо от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Шестото клеймо
Angels & Demons
АвторДан Браун
Първо издание2000 г.
САЩ
ИздателствоБард
Оригинален езиканглийски
Жанрмистерия
новела
Видроман
ПредходнаЦифрова крепост
СледващаМетеоритът
ISBNISBN 9545854227

Шестото клеймооригинал: „Angels and Demons“ – в буквален превод: ангели и демони) е книга от американския писател Дан Браун. В книгата се разказва за древно братство, съставено от видни учени, обединили се срещу догматичните норми на Църквата – (Илюминатите), което „възкръсва“ след близо 400 години. Целта на братството е да разруши град Ватикана с помощта на антиматерия (позоваването на познания от областта на физиката са повече от съмнителни). Действието се развива в люлката на католическата църква – Ватикана.

В книгата за пръв път се появява героят на Дан Браун, Робърт Лангдън. Шестото клеймо се смята за първия роман, в който са включени амбиграми.

През 2009 по книгата излиза филм – „Ангели и демони“.

Главни герои

Робърт Лангдън – професор по религиозна символика в Харвардския университет. Публикувал научен труд за илюминатите.

Витория Ветра – млада биоложка и физичка, чийто баща е жестоко убит от тайна организация, наричаща себе си Илюминати. Осиновена е от Леонардо Ветра.

Максимилиан Кьолер – директор на научния център ЦЕРН.

Леонардо Ветра – физик и свещеник. Той заедно с дъщеря си Витория открива свръхмощното вещество антиматерия. Първата жертва на заговора на Илюминатите срещу религията и Ватикана.

Командир Оливети – главен началник на швейцарската гвардия, охраняваща Ватикана.

Капитан Роше – командир от швейцарксата гвардия. В подчинение на Оливети.

Карло Вентреска – шамбелан (пръв помощник на папата) във Ватикана. След смъртта на светия отец Вентреска става заместник на папата до избирането на нов такъв. Отговаря за церемониите около конклава.

Кардинал Мортати – избран да ръководи Конклава (процеса на избирането на нов Папа).

Хашишинът – убиец, наследник на древно братство, в подчинение на илюминатите.

Янус – тайнственият господар на Хашишинът.

Лейтенант Шартран

Глава 73

Като даваше газ и маневрираше сред уличното движение, Гънтър Глик следваше четирите еднакви автомобила, които пресякоха река Тибър по Понте Маргерита. При други обстоятелства репортерът щеше да се опита да поддържа дистанция, ала днес едва успяваше да не изостава. Тези хора направо хвърчаха.

Макри седеше на задната седалка и довършваше телефонния разговор с Лондон. Накрая затвори и потупа Глик по рамото. Трябваше да надвика рева на трафика.

— Първо добрата или лошата новина искаш да чуеш?

Той се намръщи. Отношенията с редакцията съвсем не бяха прости.

— Ядосаха се, че сме зарязали поста си.

— Каква изненада.

— Освен това смятат, че човекът, който ти се обади, е измамник.

— Естествено.

— И шефът току-що ме предупреди, че чашата била на път да прелее.

Глик свъси вежди.

— Страхотно. А добрата новина?

— Съгласиха се да видят материала, който заснехме.

Намръщеното му лице се отпусна в усмивка. „Тогава ще видим дали чашата е на път да прелее.“

— Ами тогава им го прати.

— Не мога в движение.

Глик излезе на Виа Кола ди Риенцо.

— Сега не мога да спра. — Той последва алфите, които направиха остър завой покрай Пиаца дел Рисорджименто.

Макри трябваше да придържа плъзгащата се по пода и седалката компютърна техника.

— Само ми счупи предавателя и ще трябва пеш да ходим до Лондон, за да занесем материала — предупреди го тя.

— Спокойно, миличка. Нещо ми подсказва, че почти стигнахме.

Операторката вдигна глава.

— Къде?

Глик погледна познатия купол, който се извисяваше пред тях, и се усмихна.

— Точно там, откъдето тръгнахме.

* * *

Четирите алфи ловко се вляха в трафика покрай площад „Св. Петър“, разделиха се и се пръснаха наоколо. Гвардейците слязоха на избрани места, смесиха се с туристите и репортерите около площада и мигновено станаха невидими. Някои навлязоха в колонадата и също сякаш се изпариха. Пред погледа на Лангдън примката около базиликата се стягаше.

Освен хората, които току-що бе пратил, Оливети се беше свързал с Ватикана и бе разположил цивилни гвардейци при Западния вятър на Бернини. Докато гледаше откритите пространства на площада, Лангдън размишляваше над един познат въпрос. „Как възнамерява да се изплъзне илюминатският убиец? Как ще убие кардинала пред всички тези хора?“ Той си погледна часовника. 20:54. Още шест минути.

Оливети се обърна от предната седалка и погледна Лангдън и Витория.

— Искам двамата да отидете при тоя блок на Бернини или там както му викате. Същото упражнение. Вие сте туристи. Обадете се по мобифона, ако забележите нещо.

Преди професорът да успее да отговори, Витория го хвана за ръката и го задърпа навън.

Пролетното слънце залязваше зад базиликата и сенките обгръщаха площада. Докато двамата навлизаха в хладния полумрак, Лангдън усети, че го полазват зловещи тръпки. Той се вторачваше във всяко срещнато лице и се чудеше дали убиецът не е наблизо. Дланта на Витория беше топла.

Докато прекосяваха откритото пространство на площад „Св. Петър“, американецът осъзна, че огромната пиаца оказва точно онова въздействие, което творецът бе искал да постигне — „да смири всеки, който попадне там“. Самият той определено се чувстваше смирен. „И гладен“ — каза си Лангдън и се изненада, че точно в този момент може да му хрумне такава мисъл.

— Към обелиска ли? — попита Витория.

Професорът кимна и зави наляво.

— Колко е часът? — Младата жена крачеше енергично, но нехайно.

— Без пет.

Тя не отговори, ала Лангдън усети, че стиска ръката му по-силно. Пистолетът отново бе в джоба му. Надяваше се Витория да не реши, че й трябва. Не си представяше как ще го извади насред площада и ще започне да гърми по убиеца пред камерите на световните медии. Но пък такъв инцидент нямаше да е нищо в сравнение с жигосването и убийството на кардинал.

„Въздух — помисли си Лангдън. — Вторият елемент на науката.“ Опита се да си представи клеймото. Начина на убийство. Пак плъзна поглед по гранитната пиаца — открита пустиня, обсадена от швейцарската гвардия. Ако хашишинът наистина посмееше да го извърши, професорът не си представяше как ще успее да избяга.

В средата на площада се издигаше триста и петдесеттонният египетски обелиск на Калигула. Пирамидалният му връх се извисяваше на двадесет и пет метра и отгоре му имаше кух железен кръст. Достатъчно нависоко, за да улови последните слънчеви лъчи, кръстът сияеше като вълшебен… Твърдеше се, че вътре имало частици от кръста, на който бил разпнат Христос.

От двете страни на обелиска в идеална симетрия бяха разположени два фонтана. Историците на изкуството знаеха, че те обозначават точните геометрични центрове на елипсовидния площад на Бернини, ала до днес Лангдън никога не се беше замислял над тази архитектурна особеност. Рим сякаш внезапно се бе изпълнил с елипси, пирамиди и поразителна геометрия.

Когато наближиха обелиска, Витория забави крачка и дълбоко въздъхна, като че ли даваше знак на Лангдън да се успокои.

Някъде край този обелиск, дръзко поставен пред най-голямата черква на света, се намираше вторият олтар на науката — Западния вятър на Бернини, елипсовидна плоча на площад „Св. Петър“.

* * *

Гънтър Глик наблюдаваше от сенките на колоните около площад „Св. Петър“. При други обстоятелства мъжът със сако от туид и жената с тъмнозелени къси панталони нямаше да му направят абсолютно никакво впечатление. Приличаха на обикновени туристи, които разглеждат площада.

Ала днес обстоятелствата бяха извънредни. Днес беше ден на телефонни съобщения, трупове, необозначени коли, фучащи из Рим, мъже със сака от туид, катерещи се по скелета в търсене на Бог знае какво. Репортерът нямаше намерение да ги изпуска от поглед.

Обърна се към отсрещния край на площада и видя Макри. Операторката стоеше точно там, където я бе пратил, и небрежно носеше камерата си, ала макар да се преструваше на отегчена журналистка, биеше на очи повече, отколкото му се искаше. В онзи край на пиацата нямаше други репортери и съкращението „Би Би Си“ върху камерата й привличаше вниманието на туристите.

Точно в този момент видеопредавателят в буса излъчваше записа на голия труп, хвърлен в багажника. Глик знаеше, че кадрите вече пътуват за Лондон. Чудеше се какво ще кажат от редакцията.

Щеше му се с Макри да бяха стигнали до трупа преди да се появи армията от цивилни войници. Същата армия, знаеше той, сега се бе разгърнала и беше обсадила площада. Щеше да се случи нещо важно.

„Медиите са дясната ръка на анархията“ — бе казал убиецът. Глик се зачуди дали е пропуснал шанса си за голяма сензация. Той хвърли поглед към другите журналистически коли в далечината и видя, че Макри следи загадъчната двойка от отсрещния край на пиацата. Нещо му подсказваше, че все още е в играта…