Емилио Салгари
Тайните на Черната джунгла (7)

VI. Смъртната присъда

Ада напусна пагодата развълнувана, с лице обляно в сълзи, но очите й искряха от гордост. Влезе в малък салон, покрит с пъстри рогозки, по които не липсваха рисунките на споменатите божества, на змията с женска глава, на статуята с ужасното лице и купела от бял мрамор със златистата рибка. Един мъж беше влязъл преди нея и се разхождаше нетърпеливо напред-назад. Беше висок индиец, слаб като върлина, с енергично лице, светещ и жесток поглед, с черна, рошава брада. Бе увит в богата наметка от жълта коприна, извезана със златни нишки и тайнствената емблема поставена в средата. Голите му ръце бяха покрити с белези и странни знаци, които дори един индиец би си блъскал главата да разгадае.

Щом зърна Ада, мъжът спря рязко и я стрелна с особен поглед. Устните му се изкривиха в грозна, страшна усмивка.

— Поздрав на Девата на пагодата — каза той и коленичи пред девойката.

— Поздрав на Великия вожд на богинята — отвърна Ада с треперящ глас.

Млъкнаха и двамата, без да свалят поглед един от друг, сякаш се опитваха да прочетат мислите си взаимно.

— Дево от свещената пагода — каза след малко индиецът, — теб те заплашва голяма опасност.

Ада потръпна. Гласът на индиеца беше мрачен и заплашителен.

— Къде си била тази нощ? Казаха ми, че си влязла в пагодата.

— Вярно е. Ти ми прати благоухания, които излях в краката на твоето божество.

— Кажи нашето.

— Да, нашето — каза момичето през зъби.

— Кого видя в пагодата?

— Никого.

— Дево на пагодата, грози те голяма опасност — повтори индиецът с още по-зловещ глас. — Открих всичко!

Ада отскочи назад и нададе вик на ужас.

— Да — продължи индиецът с нарастващ гняв, — всичко разкрих! Сърцето ти, осъдено повече никога да не тупти на тази земя, изпитва любов към един мъж, когото си срещнала в джунглата. Този мъж пристигна с лодка миналата нощ в нашите владения и след като вдигна ръка над нас и извърши ужасно престъпление, изчезна, но аз го открих. Този човек влезе в пагодата.

— Лъжеш, лъжеш! — възкликна нещастната девойка.

— Дево на пагодата, обиквайки този мъж ти си изменила на дълга си. Истинско щастие бе, че той не посегна към теб.

— Лъжеш, лъжеш! — повтори уплашено момичето.

— Но няма да излезе жив оттука — продължи индиецът с дива радост. — Безумец, той искаше да излезе срещу нас, могъщите, ние, които караме Англия да трепери. Змията влезе в леговището на лъва и лъвът ще я разкъса.

— Не го прави!

Индиецът взе да се подсмихва.

— Кой смее да се опълчи на желанията на нашето божество?

— Аз.

— Ти?

— Да, аз, жалката! Гледай!

С бързо движение Ада хвърли наметката си на земята и в ръката й блесна кама с тънко острие и връх, намазан със силна отрова, който тя постави на гърлото си. Индиецът пребледня.

— Какво искаш да направиш? — попита той изплашен.

— Суйодхана! — рече момичето с непоколебим глас. — Ако един косъм падне от главата на този мъж, заклевам ти се, че твоето божество ще загуби Девата си.

— Хвърли тази кама!

— Суйодхана, закълни се в твоята богиня, че Тремал-Наик ще излезе жив оттук!

— Невъзможно! Този човек е осъден, богинята иска кръвта му.

— Закълни се! — рече Ада заканително.

Суйодхана се сви, сякаш се готвеше да скочи отгоре й, но страхът, че може да стигне късно, го възпря.

— Чуй, Дево на пагодата — каза той, привидно спокоен. — Този човек ще бъде спасен, но ти трябва да се закълнеш, че никога няма да го обичаш.

Ада нададе сърцераздирателен вик и отчаяно закърши ръце.

— Ти ме убиваш! — рече тя, хълцайки.

— Ти си избраница на нашата богиня.

— Най-жестоки хора, искате да пресечете едно току-що родено щастие? Защо искате да помрачите тъй бързо слънчевия лъч, проникнал в това сърце, затворено за всяка радост? Не, невъзможно е да заглуша тази любов, която ме изпълва цялата.

— Закълни се и този човек ще бъде спасен.

— О, ти си неумолим! Няма ли никаква надежда? Отричам се от твоята жестока богиня, която ми вдъхва само ужас и която проклех от първия ден, в който съдбата ме хвърли във вашите ръце.

— Неумолими сме! — отсече индиецът.

— Та ти никога ли не си обичал? — попита тя, като плачеше от гняв. — Не знаеш ли какво значи разбита любов?

— Не знам какво е това любов — каза непреклонимият индиец. — Закълни се, Дево на пагодата, или ще убия този човек.

— Ах, палачи!…

— Закълни се!

— Е, добре — промълви тя с угаснал глас, — заклевам се…, че повече няма да обичам… този човек.

Изстена отчаяно, притисна сърцето си с ръце и се строполи в несвяст върху рогозките. Индиецът избухна в жлъчен смях.

— Ти се закълна да не го обичаш — каза той със сатанинска радост, като се наведе да вземе камата от земята, — но аз не съм се заклел, че този човек ще излезе жив оттук. Ликувай, велика богиньо, тази нощ ще ти принесем нова жертва!

Доближи до устата си една златна свирка, която издаде остър звук. Един индиец, с ласо около кръста и кама в ръката, влезе и се поклони пред Суйодхана.

— Сине на свещените води на Ганг, ето ме — каза той.

— Карна — рече другият, — отнеси Девата на пагодата и бди над нея.

— Разчитай на мен Сине на свещените води на Ганг.

— Може би Девата ще опита да се самоубие, но ти трябва да й попречиш, тъй като нашата богиня засега има само нея. Ако умре, ще умреш и ти.

— Няма да й позволя.

— После ще събереш петдесетина от нашите хора и ще ги разположиш около пагодата. Човекът не трябва да ни избяга.

— Човек в пагодата?

— Да, Тремал-Наик, ловецът от Черната джунгла. Отивай и в полунощ да си тук.

Индиецът вдигна на ръце Ада и излезе. Суйодхана, или по-точно Синът на свещените води на Ганг, изчака да затихне шумът от стъпките, после коленичи пред малката мраморна вана, в която шаваше златната рибка.

— Татко мой… — каза той.

Рибката, която плуваше по дъното, при това повикване се показа на повърхността.

— Татко мой — продължи индиецът, — един човек, един нещастник повдигна очи към Девата на пагодата. Този човек е в наши ръце. Какво искаш: да живее или да умре?

Рибката бързо се гмурна на дъното. Суйодхана рязко се изправи и в очите му блесна злокобно пламъче.

— Богинята го осъди — рече с мрачен глас. — Този човек ще умре.

През това време Тремал-Наик се бе отпуснал в краката на статуята и притискаше силно сърцето си, което биеше силно, сякаш искаше да изхвръкне от гърдите му. Никога подобно вълнение не бе разтърсвало съществото му, никога не бе изпитвал такава радост в самотния си и суров живот сред тръстиките и змиите.

— Красива, красива! — възкликваше той, без да се замисли, че се намира в прокълнатата пагода и може би го слушат сто уши. — О, ти ще станеш моя булка, да, красиво цвете на джунглата, та ако трябва да поставя под меч и огън целия остров и да се сражавам сам с чудовищата, които са те осъдили. Ще изляза оттук и ще намеря смелите си другари, за да те отвлека и спася. Те са силни, както ти каза, страшни са, но аз ще бъда по-страшен и ще ги накарам скъпо да заплатят сълзите, които проля пред мен. Любовта ще ми даде сила за това.

Изправи се и почна да се разхожда, възбуден, с гневно стиснати юмруци и свъсено чело.

— Нещастна Ада! — подхвана той с дълбока нежност. — Каква съдба те е орисала? Защо не можеш да ме обичаш? Каза, че смъртта ще покоси живота ти в деня, в който трябва да станеш моя жена. Но аз ще пресека пътя на тази смърт, ще я задуша със собствените си ръце. О, да, ще разкрия тази ужасна загадка и нека този ден треперят безумците, които са те осъдили!

Той спря, понеже дочу острите звуци на рамзинга.

— Проклет инструмент! — възкликна. — Все свири!

Но изведнъж потръпна при мисълта, че тази тръба известяваше винаги някакво нещастие. «Дали не са открили, или убили Камамури?» — помисли си. Спря дъха си и наостри уши. Острият му слух долови глъчка, която идваше отвън.

— Какво значи това? Вън има хора. Дали не са жителите на тези зловещи места?

Огледа се със суеверен ужас, но бе съвсем сам, погледна отвора на купола на пагодата, но и той бе напълно свободен.

— Чувствувам, че нещо ще се случи — рече той тихо, — но ще им покажа кой е Тремал-Наик, когато се бие.

Провери дали карабината и пистолетите му са заредени, опипа острието на вярната си кама, обагрена стотици пъти от кръвта на тигрите и змиите, и се сви зад чудовищната статуя, смалявайки се колкото може повече.

Денят мина страшно бавно за индиеца, осъден на пълна неподвижност и глад.

Сенките на нощта полека-лека нахлуха в най-тъмните кътчета на пагодата, после бавно почнаха да лазят нагоре.

В девет часа мракът беше тъй дълбок, че не се виждаше на една крачка разстояние, макар луната в небето да блестеше и се отражаваше върху големото бронзово кълбо на купола. Тръбата не бе повторила сутришната си песен, а човешката глъчка бе утихнала. Навсякъде цареше тайнствена тишина. Все пак Тремал-Наик не смееше да мръдне; единственото движение, което си позволяваше беше да поставя ухо на студения камък на пагодата и внимателно да слуша. Един тайнствен глас му казваше да бъде нащрек и скоро установи, че този глас не го лъжеше, защото около единадесет часа, когато мракът, бе много дълбок, един странен, неопределен шум стигна до него. Като че ли нещо се спускаше отгоре по въжето, което носеше лампата. Колкото и да се взираше, Тремал-Наик не успя да различи нищо. За всеки случай стисна пистолетите и тихо се изправи. «Кой ли може да е? — попита се. — Във всеки случай не и Ада, защото полунощ е далеч. Дали не са ония ужасни хора?»

Вълна от ярост се изкачи по лицето му.

— Тежко на ония, който влезе тук!

В мрака се чу металическо дрънкане. Лампата се полюляваше, разклатена безсъмнено от оня, който слизаше отгоре. Тремал-Наик не можа повече да се въздържи:

— Кой е там? — викна той.

Никой не отговори, а дрънкането спря. «Дали не съм се излъгал» — попита се той. Изправи се и погледна нагоре. Там, над купола светлината продължаваше да се отразява върху позлатеното кълбо и осветяваше част от въжето, което носеше лампата, но на него нямаше никакво човешко същество. «Странно» — каза си Тремал-Наик, който взе да става неспокоен. Отново приклекна и се заоглежда. Минаха още двадесет минути и лампата пак задрънча.

— Кой е там? — извика той с прегракнал глас. — Ако има някой нека се покаже, Тремал-Наик го очаква.

Отново настъпи тишина. Тогава се покатери по огромната статуя, хвана се за ръцете й, надигна се и стъпи на главата й, хвана въжето и силно разклати лампата.

Силен смях отекна в пагодата.

— Аха, почакай малко, хитрецо! — викна Тремал-Наик яростно.

Събра херкулесовите си сили и дръпна въжето, което тутакси се скъса. Лампата падна на земята с трясък, който ехото на пагодата повтори няколко пъти.

Отново се чу силен смях. Тремал-Наик се втурна към статуята и се скри зад нея. В същото време една врата се отвори и се появи висок, слаб индиец, облечен богато, с кама в едната ръка и факла от смола в другата. Този човек беше мрачният Суйодхана. Лицето му бе озарено от пъклена радост, а в очите му грееше злокобен блясък. За миг той спря загледан в чудовищното божество, зад което се спотайваше Тремал-Наик с нож между зъбите и пистолетите в ръце, после направи няколко крачки. Зад него се зададоха двадесет и четири индийци, като дванадесет застанаха отляво, а другата половина — отдясно. Всички бяха въоръжени с кама и копринен шнур, завършващ в единия си край с оловна топка.

— Синове мои, вече е полунощ! — каза Суйодхана с грозен глас.

Индийците развързаха тънките въжета, извадиха камите и поставиха факли в ъглите на пагодата.

— Готови сме за отмъщение! — отвърнаха в хор.

— Един безумец е осквернил пагодата на нашата богиня — продължи Суйодхана. — Какво заслужава този човек?

— Смърт! — отвърнаха индийците.

— Тремал-Наик — викна Суйодхана със страшен глас, — покажи се!

Отвърна му буен смях, после ловецът, който бе чул всичко, се появи с един само скок пред ужасното божество. Това не беше предишният човек — приличаше на тигър, изскочил от джунглата. По устните му бе изписана жестока усмивка, лицето — сгърчено от ярост, а очите му святкаха като на хищник. Непокоримият син на джунглата бе готов да хапе и разкъсва.

— Ахааа! — викна той с див смях. — Вие ли сте тези, които искат да убият Тремал-Наик? Личи, че още не познавате ловеца от Черната джунгла. Презирам ви, убийци!

Вдигна двата си пистолета и стреля, после хвърли далеч празните оръжия, хвана карабината, гръмна, след това я хвана за цевта и я размаха.

— Нека излезе напред онзи, който има смелостта да нападне Тремал-Наик — каза той. — Ще се бия за жената, която вие, нещастници, осъдихте!

Отскочи назад и зае отбранително положение, като нададе своя боен вик.

— Елате, елате! — викна той. — Ще се бия за Девата на пагодата.

Един индиец, явно най-смелият, се нахвърли отгоре му, като завъртя ласото във въздуха. Дали защото се беше много засилил, или защото се подхлъзна, той падна в краката на Тремал-Наик, който светкавично стовари приклада си върху черепа му. Смъртта бе мигновена.

— Хайде, елате! — повтори Тремал-Наик. — Бия се за моята Ада!

Индийците се нахвърлиха отгоре му като един човек. Падна още един индиец, но карабината не издържа и при втория удар се счупи в ръцете на ловеца.

— Смърт! Смърт! — крещяха индийците, обезумели от ярост. Една примка се засука около Тремал-Наик и стегна врата му, но той я отскубна от ръцете на удушвача, после стисна ножа и бързо се покатери по статуята, чак до главата й.

— Назад, назад! — викна той с наляти от кръв очи.

Сви се като тигър и като скочи над главите на индийците, опита се да се насочи към вратата, но не му достигна време. Две въжета се стегнаха около ръцете му, а оловните им топки го повалиха на земята. Той нададе ужасен вик. За миг индийците бяха над него като глутница кучета около глиган и въпреки силната му съпротива бе здраво завързан и обезвреден.

— Помощ, помощ! — изхърка той.

— Смърт! Смърт! — викаха индийците.

С неимоверно усилие успя да скъса две от въжетата, но това бе всичкото, което успя да направи. Нови примки го омотаха тъй силно, че месата му почерняха.

Суйодхана, който бе присъствувал на отчаяната борба на един срещу двадесет и трима, приближи и го загледа със сатанинска радост. Тремал-Наик, който не можеше да стори друго, го заплю.

— Безумецо! — възкликна Синът на свещените води на Ганг. Стисна с твърда ръка камата си и се надвеси над пленника, който го гледаше презрително.

— Синове мои, какво наказание заслужава този човек? — попита вождът.

— Смърт! — отвърнаха индийците.

— Така да бъде! — отсъди Суйодхана. Тремал-Наик нададе последен вик.

— Ада! Бедна Ада!

Камата на отмъстителя, която пронизваше гърдите му, пресече гласа му. Той разтвори широко очи, затвори ги и силен гърч разтърси тялото му, след което се вцепени. По дрехите му се стичаше топла кръв, която заля каменния под.

— Кали! — каза Суйодхана, обръщайки се към статуята от бронз. — Впиши в черната си книга името на тази нова жертва.

При един негов знак двама индийци повдигнаха нещастния Тремал-Наик.

— Хвърлете го в джунглата, за храна на тигрите — приключи ужасният човек. — Така загиват безумците!