Емилио Салгари
Тайните на Черната джунгла (35)

XVIII. Твърде късно

Нимпор се беше свил на брега, до самата вода, уж се къпе. Щом шествието се отдалечи, стана и каза:

— Бързо, елате!…

Тремал-Наик и старият тхуг го последваха и тримата достигнаха до един гъсталак.

— Благодарим ти за намесата — каза му Тремал-Наик. — Ако не беше ти, все още щяхме да сме в корема на Вишну.

— Оставете благодарностите, а да се занимаем с капитана — отвърна Нимпор.

— Имаш ли новини за него? — попита Мох.

— Да, лоши за вас и Суйодхана.

— Говори — рече Тремал-Наик.

— Страхувам се, че утре сутринта заминава за Раймангал.

— Велики Шива! — възкликна Тремал-Наик и пребледня.

— Днес «Корнуел», който трябва да го откара за граничните райони, беше под пара.

— Кой ти каза?

— Хидер.

— Тогава всичко е загубено.

— Още не знам. Трябва да отскочим в Калкута и да се уверим, че наистина заминава.

— Да не губим минута. Къде е закотвен корабът?

— До форт Уйлям.

— Трябва веднага да отидем.

— Далече е — отбеляза старият тхуг.

— Наблизо ви чака вашата лодка — каза факирът.

— Спасиха ли се нашите хора?

— Да.

— Да тръгваме — каза Тремал-Наик. — Ако «Корнуел» е заминал, аз губя моята Ада, но вие ще загубите Суйодхана и всички шефове на вашата секта.

Тримата мъже се впуснаха покрай брега на реката, а в далечината звучаха още тръбите и барабаните на шествието. Триста метра по-нататък те намериха лодката, скрита сред тръстиките и пазена от шест гребци.

— Видяхте ли някой да се навърта насам? — попита ги старият тхуг.

— Никой — отвърнаха гребците.

— Смятате ли, че можем да стигнем до форт Уйлям преди изгрев? — попита Тремал-Наик.

— Може би, ако напрегнем сили — каза един от индийците.

— Петдесет рупии ако успеете — рече факирът.

— Благодаря, стига ни благословията ви — отвърнаха тхуги.

Лодката се откъсна от брега и се спусна по течението като стрела. Мох застана на кормилото, а до него седнаха Тремал-Наик и факирът. Понеже по този час притокът Хугли бе пуст, лодката можеше да се движи без страх, че ще срещне някого, но кормчията трябваше да внимава и описва големи завои, поради чести плитчини по тия места.

Докато тхугите гребяха все по-силно, та чак мускулите им щяха да изскочат, Тремал-Наик и факирът подновиха разговора си.

— Значи ти видя Хидер — рече ловецът от Черната джунгла.

— Да, днес, преди да получа известието от брамина.

— Съвсем сигурен ли е, че капитанът ще тръгне призори?

— Има всички основания да вярва — отвърна факирът. — Вчера видял да товарят две роти бенгалски пехотинци, две оръдия и голямо количество боеприпаси и храна. Освен това, по обяд машината била запалена.

— Капитанът бил ли е на борда?

— Не можа да ми каже.

— Двамата ни сподвижници още ли са на фрегатата?

— Да.

— Те ще помогнат много — каза Тремал-Наик.

— Какво имаш предвид?

— Да се кача на фрегатата.

— На кораба ли искаш да го убиеш?

— Не виждам друг начин, особено сега…

— Но няма да е така лесно — каза факирът.

— Готов съм на всичко — отвърна Тремал-Наик с решителност в гласа.

— Англичаните не се шегуват, особено с нас, индийците.

— Знам.

— И вярваш, че ако убиеш капитана, експедицията ще пропадне?

— Да, защото той е душата на начинанието.

— А ако корабът е тръгнал?

— Тогава ще ида да чакам капитана в Раймангал.

— А знаеш ли, че канонерката, на която е Хидер, също се готви за заминаване?

— За къде?

— За Цейлон.

— Е, и какво?

— Трябва да тръгне утре вечер.

— Не те разбирам.

— Искам да кажа, че в случай че «Корнуел» е заминал, ти можеш да се качиш на «Девоншайр» и да я напуснеш при устието на реката. Канонерката е много по-бърза от фрегатата.

— Ще мога ли да се кача на нея.

— За това ще има грижа Хидер.

Докато разговаряха, лодката продължаваше да се спуска по Ганг с нарастваща бързина. Вече бе отминала индийската част на града и сега минаваше покрай европейския град, когато зората изведнъж завладя небето и отне от блясъка на звездите. Екипажите на многобройните съдове край брега почваха да се разбуждат. Сред гората от мачти, въжета и платна се появяваха хора, които протягаха ръце, а тук-там някоя монотонна песничка се издигаше към спокойното небе.

Тремал-Наик се беше изправил и погледът му бе прикован към внушителната снага на форт Уйлям, която изпъкваше в полумрака.

— Къде е фрегатата? — попита той настървено.

Факирът също се бе изправил и жадно оглеждаше брега с малките си, огнени очи.

— Виж там, пред втория шлюз на форта! — викна му изведнъж.

Тремал-Наик погледна в указаната посока и видя пред шлюза, свързан с рововете на форта, една фрегата с издължена форма, но тъй много натоварена, че кърмата й наполовина газеше във водата. Гъст дим, примесен с искри, излизаше от комина й, образувайки огромен чадър над нея. При първите утринни зари на палубата й личаха множество войници и моряци да търкалят бурета и сандъци, да издърпват въжетата, вече откачени от брега, а други навиваха макарата на котвата. Още от пръв поглед се разбираше, че корабът се готвеше да отплува.

Тремал-Наик нададе вик на ранен звяр.

— Ще ми избяга!… Бързо, или всичко е загубено!… Факирът направи гневно движение, после се отпусна на пейката.

— Твърде късно!… Суйодхана е загубен!… — мълвеше.

Шестимата тхуги удвоиха усилията си и лодката се понесе над водата.

— Бързо!… Бързо!… — викаше Тремал-Наик извън себе си.

— Излишно е — каза неочаквано старият тхуг и отпусна кормилото.

Фрегатата в този момент напускаше кея и величествено навлизаше в реката, бълвайки дим. Гребците на лодката, капнали от дългото гребане, също отпуснаха веслата и загледаха със зъл поглед кораба, който минаваше съвсем близо до тях. Изведнъж те видяха Тремал-Наик да се хвърля към една пушка, оставена на пейката на кърмата, да я зарежда и насочва към кораба. На командния мостик се бе появил човек, когото ловецът от Черната джунгла бе познал веднага.

— Той е!… Капитанът! — извика с пресипнал глас.

Вече се канеше да стреля, когато факирът му издърпа грубо оръжието.

— Що за глупост! — каза му. — Всички ли искаш да загинем?

Тремал-Наик се обърна към него със свити пестници и пламнали очи.

— Не го ли видя? — каза.

— Видях го — отговори Нимпор спокойно.

— Щях да го убия.

— А ако не беше улучил? — попита факирът. — Сега всичко щеше да е загубено.

— Вярно — промълви Тремал-Наик.

— Затова пък сега още имаш възможност да спасиш братята си в Раймангал — продължи старият факир. — Забрави ли Хидер? Той ни чака на «Девоншайр».

Тремал-Наик не отговори, изглеждаше посърнал.

— Към брега! — заповяда Нимпор.

Лодката обърна на борт и пое бавно срещу течението, като се насочи към кея. Вече се канеше да спре на едно място, посочено от факира, когато един моряк, скрит дотогава зад купчина от сандъци и бъчви, се стрелна към брега и извика:

— Бързо, слизайте!

Беше Хидер, квартирмайсторът на «Девоншайр». При този глас Тремал-Наик веднага се изправи и с тигров скок скочи на стъпалата на кея.

— Замина! — викна в лицето му.

— Знам — отговори Хидер.

— Но твоята канонерка също трябва да замине, нали?

— Да, довечера, в полунощ.

— Тогава все още имаме време.

— Какво искаш да кажеш? — попита учуден квартирмайсторът.

— Че можем да настигнем «Корнуел».

— Как.

— С «Девоншайр» — отвърна Тремал-Наик с решителен тон. Хидер го изгледа без да отговори. Помисли си, че събеседникът му е полудял.

— Разбра ли ме? — попита настойчиво ловецът от Черната джунгла.

— Не, заклевам се.

— Не е ли твоята канонерка по-бърза от фрегатата?

— Така е.

— Тогава ще настигнем кораба на капитана и ще го потопим.

— Да потопим фрегатата? Чуваш ли се?

— Смяташ, че е невъзможно?

— Поне крайно трудно, а и не аз командувам «Девоншайр». Ако опитам подобно нещо, комендантът би ме оковал.

— Това няма да се случи, имам план. Колко сподвижници имаме на борда на канонерката?

— Шестима сме.

— А колко наброява целият екипаж?

— Тридесет и двама.

— Трябва да качим още десет сподвижници.

— Невъзможно е!

— Всичко е възможно, когато човек го желае — каза факирът, който бе присъствувал на разговора.

— Кажете ми как да ги кача и ще се подчиня — рече Хидер. — Готов съм да опитам всичко, за да спася братята си в Раймангал.

— Какво товари сега «Девоншайр» — попита Тремал-Наик.