Емилио Салгари
Тайните на Черната джунгла (37)

XX. На борда на «Корнуел»

Най-трудното бе извършено. Сега трябваше да догонят с пълна пара фрегатата, която имаше преднина от петнадесет часа, и да я настигнат или при устието на реката, или в морето, за да поставят в действие втория план, не по-малко дързък и опасен, замислен от ловеца на Черната джунгла.

След като разчистиха палубата от труповете и дадоха първа помощ на ранените, които за щастие не бяха много, Тремал-Наик се изкачи на горния мостик с Хидер, а един моряк се настани с голям бинокъл високо на мачтата. При повика на новия комендант Удаипур, който водеше кораба, изскочи от кабината си и се стрелна към мостика.

— Трябва да летим, Удаипур — каза Тремал-Наик.

— Пещите са натъпкани с въглища, капитане. Налягането е достигнало връхната си точка.

— Не стига. Трябва да догоним «Корнуел».

— Натовари буталата с пет атмосфери — каза Хидер.

— Рискуваме да избухнем — рече Удаипур.

— Няма значение, изпълнявай!

Машинистът се втурна към машинното отделение.

Канонерката летеше като птица. Стълбове чер дим, примесен с искри, излизаше от тесния комин, парата свистеше в котлите с такава сила, че корабът скърцаше от носа до кърмата и цепеше водата, която се издигаше до борда му.

— Десет възли и пет десети — съобщи морякът.

— Скоростта ни е като на най-бързите морски изтребители — каза квартирмайсторът.

— Ще настигнем ли фрегатата? — попита Тремал-Наик.

— Надявам се.

— На реката ли?

— Не, в морето. Между Калкута и залива има само сто двадесет и пет километра.

— Каква е скоростта на фрегатата?

— Шест възли в час при спокойно море. Много е стара и товарът й не е малко.

— Не искам да стигне до Раймангал.

— В такъв случай какво ще направиш?

— Ако трябва ще командувам абордаж.

— Решителен си ти, Тремал-Наик — каза Хидер усмихнат.

— Налага се. Нужна ми е главата на капитана.

— Но се излагаш на голяма опасност.

— Знам, Хидер.

— Все още ли обичаш Девата на пагодата?

— Ако тя загине, ще се убия, тъй силна е любовта ми.

— Съчувствувам ти — каза Хидер и впери поглед в него, сякаш искаше да му каже и други неща, после въздъхна и се отправи към носа.

Канонерката продължаваше да цепи водите с неудържим устрем. Двата бряга бягаха от двете й страни, като показваха набързо горички, тресавища, обрасли с тръстика и пожълтяла трева, блатисти оризища, грозни села, затънали в зловонни води и гъста растителност. Тук за неаклиматизирания европеец и най-краткият престой може да бъде фатален.

В четири часа канонерката мина покрай Даямънд-Харбър, малко пристанище до устието на Хугли, където корабите получават последна поща. Виждаше се само една бяла къщичка, заобиколена от шест кокосови палми. Най-отпред личеше мачтата на сигналите, на чийто връх се вееше английското знаме. Бреговете на реката бързо се разширяваха и снижаваха, почти до нивото на водата. В далечината се очерта големият остров Сангор, който бележи границата между водите на реката и тези на морето.

— Морето! — викна морякът от гротмачтата.

Стреснат от този вик, който го откъсна от мрачните му мисли, Тремал-Наик се затича към носа, а моряците почнаха да се катерят по въжетата. Всички погледи се насочиха към пясъчните плитчини, ония крайно опасни пространства, които се вдаваха в морето. Никакъв кораб не се виждаше на хоризонта, нито откъм Сангор, нито отвъд острова, никаква светлинка не блещукаше в полумрака. От гърдите на Тремал-Наик се изтръгна яростен вик:

— Наблюдателю, виждате ли нещо? — обърна се той към моряка, застанал в бурето на върха на гротмачтата.

— Нищо още, капитане.

— Удаипур, дай още пара!

— Налягането ни е максимално — отбеляза машинистът.

— Дайте шест атмосфери! — викна Хидер, като хапеше устните си. — Четири души да идат на помощ на машиниста.

Сега канонерката просто литна над сините води на залива и сякаш щеше цялата да се разпадне от тресене. От трюма се изкачваше нагорещен въздух, а коминът бълваше черен, гъст дим.

— Право към остров Раймангал! — викна Хидер на кормчията. Разстоянието между тях и острова бързо намаляваше. Всички моряци висяха по въжетата с поглед, вперен в хоризонта. На палубата цареше дълбока тишина, нарушавана само от пухтенето на машината и свистенето на парата, която излизаше от буталата.

— Кораб пред нас! — викна неочаквано наблюдателят. Тремал-Наик трепна целият като ударен от светкавица.

— Къде? — викна с все сила.

— На юг.

— Кой е?…

Наблюдателят не отговори. Беше се изправил на един от рейдовете, за да може да обхване целия хоризонт с бинокъла си.

— Парен кораб! — извика.

— Фрегатата!… Фрегатата!… — разкрещяха се индийците.

— Тишина! — прогърмя гласът на Хидер. — Накъде се насочва корабът? — викна той на наблюдателя.

— На изток, покрай остров Раймангал.

— Погледни носа.

— Виждам го.

— Как е?

— На прав ъгъл.

Хидер се спусна към Тремал-Наик.

— Фрегатата е! — каза му. — В Индия няма друг кораб, освен «Корнуел» с таран в прав ъгъл.

Обзет от неизказано вълнение, Тремал-Наик възторжено възкликна:

— Къде се насочва, кажи ми точно.

— Все на изток. Обикаля острова, може би защото се страхува да не заседне.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Значи ще го засечем?

— След острова, само че… — каза Хидер.

— Тишина, командувам аз.

Канонерката, чиято скорост беше три пъти по-голяма от тази на фрегатата, скоро заобиколи острова. В десет часа сутринта вече излизаше от канала, образуван между Райматла и близката суша, прикривайки се зад крайната точка на малък, пуст остров, намиращ се срещу Джамера. С един само поглед Хидер се увери, че фрегатата е още далеч.

— Тремал-Наик! — викна той.

Ловецът от Черната джунгла се появи на горната палуба, но това не беше предишният Тремал-Наик. Бронзовият тен на кожата му сега бе станал зеленикав, като този на малайците; очите му изглеждаха по-големи, гримирани умело с бяла боя; зъбите му, доскоро снежнобели като слонова кост, сега бяха потъмнели, като на най-отчаяните дъвкачи на бетел. Преобразен по този начин, с изпокъсана сламена шапка на главата, червена препаска около бедрата и два дълги ножа крие — кривообразна кама с отровен връх, окачени на пояса, той бе неузнаваем.

— Позна ли ме? — попита той Хидер, който го гледаше с възхищение.

— Да, защото на борда няма други малайци.

— Мислиш ли, че капитанът ще ме познае?

— Сигурен съм, че не.

— Кажи ми сега как се казват двамата ни сподвижници на «Корнуел»?

— Палаван и Биндур.

— Ще запомня тези имена. Нареди да пуснат във водата една лодка.

— Какво си наумил?

— Да чакам тук фрегатата и да се кача на борда й.

— А аз?

— Ти ще се скриеш в канала на Раймангал. При първия изстрел, който чуеш, ще излезеш в морето да ме прибереш.

Хидер заповяда да спуснат една лодка, а Тремал-Наик се плъзна по едно въже право в нея.

Канонерката изсвири високо и бързо се отдалечи. След час вече бе само една черна, неразличима точка на хоризонта. По същото време от юг се появи друга точка, над която бе надвиснал облак дим.

— Фрегатата! — възкликна Тремал-Наик. О, Ада, дай ми сили да извърша последното си начинание!

Хвана веслата и започна яростно да гребе и да се отдалечава от острова, чиито брегове полека-лека се сляха със синевата.

Фрегатата, наближаваше с пълна пара и ставаше все по-голяма. Тремал-Наик продължаваше да гребе, за да може да пресече пътя й. По обяд само петстотин крачки отделяха малката лодка от «Корнуел». Беше дългоочакваният момент от ловеца. Изчака една вълна да наклони лодката, хвърли се на същата страна и я преобърна, като се вкопчи в кила.

— Помощ!… Помощ!… — извика колкото му глас държеше. Няколко моряци погледнаха от носа на фрегатата, после една лодка с четири души в нея бе спусната в морето и се насочи към мнимия корабокрушенец.

— Помощ! — повтори Тремал-Наик.

За пет минути стигнаха до него. Той хвана протегнатата ръка на един моряк, която го изтегли. — Благодаря, момчета! — каза им задъхан.

Моряците хванаха отново веслата и се върнаха на «Корнуел». Хвърлиха стълба и лъжливият малаец, подгизнал от вода и с престорена уплаха в очите, бе откаран при офицера на вахта.

— Кой си? — попита го.

— Паранга от Сингапур — отговори Тремал-Наик и се заоглежда.

— На кой кораб служеше?

— На «Ханати» от Бомбай, който потъна преди четири дни на сто мили от брега.

— При спокойно море?

— Да, отвори се една пробойна под кърмата.

— А екипажът?

— Удави се. Спасителните лодки се бяха разсъхнали и потънаха до една.

— Гладен ли си?

— Последният сухар изядох преди дванадесет часа.

— Хей, боцман Браун! Заведи този нещастник в кухнята.

Боцманът, стар морски вълк със сива брада, извади от устата си парчето пура и внимателно го сложи във фуражката си, после хвана за ръка мнимия малаец и го поведе.

Една тенджера с димяща чорба бе поставена пред Тремал-Наик, който тутакси я нападна.

— Добре си изгладнял, младежо — каза боцманът и се опита да се усмихне.

— Впрочем, как се казва този кораб? — попита на свой ред.

— «Корнуел».

Тремал-Наик погледна изненадано морския вълк.

— «Корнуел»? — възкликна.

— Какво, не ти ли харесва името?

— Напротив.

— Тогава?

— Спомням си, че на една фрегата с подобно име плуват двама мои приятели.

— Виж ти! А как се казват?

— Единият е Палаван, а другият Биндур.

— И двамата са на борда, младежо.

— А, трябва да ги видя. Какво щастие!

— Ще ти ги пратя веднага.

Боцманът изкачи отново стълбата и малко след това двамата индийци се появиха. Единият беше висок, слаб и подвижен като маймуна; вторият — на среден ръст, набит и повече приличаше на малаец, отколкото на индиец. Тремал-Наик се огледа, за да види дали са сами, после протегна дясната си ръка и им показа пръстена. Двамата индийци се свлякоха на колене.

— Кой си? — попитаха с глух глас.

— Пратеник на Суйодхана, Сина на свещените води на Ганг — отвърна шепнешком Тремал-Наик.

— Говори, заповядвай, животът ни е в твоите ръце.

— Има ли опасност да ни чуят?

— Всички са на палубата — рече Палаван.

— Къде е капитан Макферсън?

— В кабината си, още спи.

— Знаете ли къде отива фрегатата?

— Никой не знае. Капитан Макферсън каза, че ще ни съобщи когато наближим целта.

— Значи и офицерите не знаят?

— Абсолютно нищо.

— С други думи, ако капитанът бъде убит, ще отнесе тайната със себе си.

— Безсъмнено, но се страхуваме, че фрегатата отива в Раймангал, за да нападне братята ни.

— Не сте се излъгали, но войниците няма да дебаркират.

— Как?… Защо?

— Ще я вдигнем във въздуха преди да стигне до острова.

— Щом кажеш, ще подпалим буретата с барут.

— Кога ще стигнем Раймангал, според вашите изчисления?

— Към полунощ.

— Колко души има на борда?

— Стотина.

— Добре, в единадесет часа ще убия капитана, после ще взривим кораба. И още нещо.

— Говори.

— В единадесет часа капитанът трябва да спи дълбоко.

— Ще сипя приспивателно в шишето му с вода — каза Палаван.

— Може ли да стигна незабелязан до кабината му?

— Кабината му е свързана с батареята. Тази вечер вратата ще бъде отворена.

— Достатъчно. В единадесет ще дойдете да ме вземете оттук.

Тремал-Наик продължи да се храни. Изяде един бифтек за трима, изпразни една след друга няколко чаши превъзходен джин, поиска лула, излегна се в един хамак и реши, че не е разумно да се показва на палубата, за да не го познае капитанът. Опита се да заспи, но хиляди мисли нахлуха в главата му. Мислеше си за изминалите преживелици, мислеше си за своята любима Ада и за мига, в който най-подир, след толкова страдания и опасности, щеше отново да я види и направи своя жена. Мислеше си и за това последно изпитание тази нощ. Странно — винаги, когато се сетеше за убийството, което трябваше да извърши, обхващаше го някакво ново, непознато чувство. Дори му се струваше, че това убийство го отвращава.

Часовете се нижеха бавно. Никой не слезе при него, нито той се реши да се покаже на палубата. В осем часа слънцето стигна до хоризонта, нощта бавно се спусна над сините води на Бенгалския залив. Обзет от безпокойство, затова че двамата тхуги не бяха се появили, Тремал-Наик се изкачи по стълбата и показа глава на горната палуба.

Войници и моряци сновяха, някои сбрани на носа с погледи, вперени на изток, други покачени по мачтите и рейдовете. На кърмата видя няколко души да товарят лодки. Погледна към главния мостик: четирима офицери се разхождаха и пушеха, като разговаряха оживено. Капитан Макферсън не беше сред тях.

Върна се и отново легна в хамака.

Бордовият часовник удари девет, после десет, единадесет. Още не бе заглъхнал последният удар, когато две сенки мълчаливо се спуснаха по стълбите.

— Бързо — каза един властен глас, — нямаме минута за губене. Вече се вижда Раймангал.

— Къде е капитанът? — попита Тремал-Наик двамата тхуги.

— Спи, изпи приспивателното — отвърна Биндур.

— Да вървим.

Гласът на Тремал-Наик трепереше, изпитваше дълбоко, необичайно вълнение.

Палаван отвори една вратичка, влязоха в артилерийското помещение и спряха пред втора врата, която водеше към кърмовата площадка.

— Решени ли сте на всичко? — попита Тремал-Наик.

— Животът ни принадлежи на Кали.

— Тогава чуйте ме — каза на двамата тхуги, които се приближиха до него с пламнали очи. — Аз отивам да убия капитана, а ти Биндур ще слезеш в барутния погреб и ще запалиш един хубав огън.

— А аз? — попита Палаван.

— Ти ще осигуриш три спасителни пояси, после ще дойдеш при мен. Вървете и богинята Кали да ви закриля.

Тремал-Наик взе една секира, прекрачи прага и влезе в кабината, осветена от фенер, закачен на тавана. Първото нещо, което видя, бе образа си, отразен в едно огледало. Хвана го страх от вида си: лицето му бе страшно изменено, оросено от едри капки пот, а очите му пламтяха като два въглена. Наведе поглед към леглото, покрито с тънък воал против комари. До него достигна лека въздишка. «Странно — помисли си, — никога не съм изпитвал подобно вълнение.» Направи три крачки и с треперяща ръка повдигна воала.

Капитан Макферсън се усмихваше. Явно той сънуваше.

— Тхугите искат живота му — прошепнаха устните му.

Вдигна секирата над спящия, но веднага я отпусна, сякаш силите бяха го напуснали. Прокара ръка по потното си чело, после се огледа с ужасен поглед. «Какво става с мен? — попита се. — Страх ли ме е?… Кой е този човек?… Какво е това вълнение, което ме разтърсва?» Вдигна отново секирата и за втори път я отпусна. До сега такова нещо не беше му се случвало. Сякаш някакъв вътрешен глас му говореше, че този човек за него е свят, че кръвта, която се кани да пролее, не е чужда кръв.

— Ада! Ада! — възкликна той отчаяно, но в същия миг пребледня и рязко отстъпи.

Капитанът бе седнал на леглото и го гледаше с широко отворени очи.

— Ада!… — възкликна Макферсън. — Кой произнася името на дъщеря ми?

Тремал-Наик остана като вкаменен.

— Ада! — повтори капитанът. — Името на дъщеря ми!… После забеляза присъствието на малаеца.

— Какво търсиш в кабината ми? — попита.

Мисъл на съмнение прониза сърцето на Тремал-Наик.

— Но кой сте вие? — попита със задавен глас. — За коя Ада говорите? За моята ли?

— Твоя? — възкликна учуден капитанът. — Говоря за дъщеря си.

— Къде е тя?

— Къде ли?… В ръцете на тхугите.

— Могъщи Брама!… Истина ли е?… Една дума още, капитане, едно само име, моля ви!… Как се казва дъщеря ви?

— Ада Коришан.

Тремал-Наик закри лицето си с длани и нададе вик на ужас.

— Моята годеница!… А аз се готвех да убия бащата!… Ах, какъв ужас!

После се свлече до леглото и възкликна:

— Прошка, прошка!

Изумен, капитанът гледаше Тремал-Наик и се питаше сънува ли, или е буден.

— Но обясни най-после! — извика.

С прекъсван от плача глас Тремал-Наик му обясни пъкления план на Суйодхана.

— И ти знаеш къде е дъщеря ми — попита капитанът, който се бе изправил, побледнял от вълнение.

— Да, и ще ви заведа при нея — каза Тремал-Наик.

— Върни ми я и ти се заклевам, че ако те обича, ще бъде твоя.

— О, благодаря ви, капитане! Ще дам живота си за вас.

— Да не губим време, да бързаме към Раймангал. Аз се канех да отида там и нападна тхугите в бърлогата им.

— Един миг още: на борда имам двама съучастници, които се канят да вдигнат кораба във въздуха.

— Ще ги обесим.

Затичаха се към палубата, където капитанът викна:

— Четири души да слязат в барутния погреб и арестуват предателите, които се канят да взривят кораба!

Вместо четири, двадесет души се спуснаха в склада с боеприпаси. Малко след това нещо цопна във водата и се чуха два-три изстрела.

— Хвърлиха се в морето! — каза един офицер, който дотича на палубата.

— Да се удавят! — рече капитанът. — Всичко наред ли е с барута?

— На предателите не е стигнало време да разбият буретата.

— Бог да ни закриля!… С пълна пара към Мангал!