Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малайски пирати (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
I Misteri della Jungla Nera, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (4 март 2006 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
cattiva2511 (2021)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Емилио Салгари

ТАЙНИТЕ НА ЧЕРНАТА ДЖУНГЛА

РОМАН, 1987 г.

Преведе от италиански БОЖАН ХРИСТОВ

Художник СТЕФАН ГРУЕВ

Редактор ЛЪЧЕЗАР МИШЕВ

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор КОСТАДИНКА АПОСТОЛОВА

Коректор АСЕН БАРЪМОВ

ЦЕНА 1,80 ЛЕВА

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“, СОФИЯ, ДП „ДИМИТЪР БЛАГОЕВ“, УЛ. „РАКИТИН“ 2, СОФИЯ

 

Emilio Salgari

I misteri della jungla nera

Edizioni Paoline, 1975

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция и добавяне на изображения

VIII. Една ужасна нощ

8_terifaing_night.png

При бойния рев на звяра Тремал-Наик веднага се събуди с рязко движение, сякаш търсеше верния си нож. Умиращият се бе оживил като войник, който чува тръбата за атака.

— Камамури… — промълви с огромно усилие.

— Не мърдай, господарю! — каза махаратът, който не сваляше очи от звяра, свит за скок.

— Тигъ-рът… — повтори раненият.

— Остави на мен. Лежи си спокойно и не се безпокой за мен.

Махаратът бе стиснал пистолета и го бе насочил към тигъра, но не стреля от страх, че не ще успее да го убие на място, а от друга страна — да не привлече вниманието на неприятелите. Както личеше, тигърът се колебаеше да нападне, смутен от блестящата цев на пистолета. Удари няколко пъти хълбоците си с опашка, както постъпват ядосаните котки, измяука втори път, по-силно, после почна да отстъпва, повдигайки чимове трева и пръст със страшните си нокти, без да откъсва очи от махаратът, който издържа докрай на този поглед.

— Кама… мури… тигъ… рът! — заекна отново Тремал-Наик, като се опита да се повдигне.

— Отива си, господарю. Не смее да нападне ловеца от Черната джунгла и неговия махарат. Стой спокойно, всичко ще бъде наред.

Изведнъж тигърът се изправи, наостри уши, сякаш искаше да долови някакъв далечен шум, издаде трето, глухо мяукане, обърна се и изчезна в джунглата, като остави зад себе си познатата миризма на диво животно.

Камамури също се бе изправил, обзет от силно безпокойство.

— Кой може да е изплашил тигъра? — попита се, разтревожен. — Сигурно някой се приближава.

Обърна се към дърветата и огледа джунглата, която отстоеше на стотина крачки, но не видя никого. Побърза да се върне край Тремал-Наик, който се бе отпуснал на леглото си от листа.

— Ти… гъ… рът…? — попита със слаб глас.

— Изчезна, господарю — отвърна махаратът, прикривайки, неспокойствието си. — Спи и не мисли за нищо.

Раненият издаде глухо стенание.

— Ада! — промълви.

— Какво каза, господарю?

— Ах, колко беше красива…

— Какво? Кой е бил красив?

— Убийци… Отвлякоха я… но… — Стисна яростно устни и заби нокти в земята. — Ада! — повтори.

«Бълнува» — помисли си махаратът.

— Да, отвлякоха я — продължи раненият. — Но ще я намеря, о, да, ще я открия!

— Не говори, господарю, защото могат да ни чуят.

Тремал-Наик размаха ръце, обърна очи и остана неподвижен, като умрял.

— Спи — каза Камамури. — По-добре, така поне бълнуванията му няма да издадат присъствието ни. А сега да сме нащрек, защото тигърът може да ни дебне.

Седна и кръстоса крака по турски, постави карабината на колената си, сложи в устата си една топчица бетел, за да не заспи и зачака търпеливо зората. Минаха няколко часа без нищо да се случи. Никакъв рев на тигър, съскане на змия или вой на чакал не нарушиха тишината, която цареше в тайнствената джунгла. Само от време на време зловонен полъх, изпълнен със заразни изпарения, минаваше над тръстиките и ги свеждаше с леко шумолене.

Вече бе минало три часа, когато някакво силно изсвирване наруши тишината. Махаратът наостри уши, изненадан. Тайнственото изсвирване се повтори съвсем наблизо.

— Това не е тигър — промълви Камамури. — Какво друго може да ни заплашва?

Зареди карабината и запълзя към дърветата без да вдига шум. На тридесет крачки от него се задаваше едно голямо животно, дълго не по-малко от три метра и едро като бик. Кожата му бе на едри грапавини, главата му леко триъгълна, ушите големи, а над ноздрите му — голям, дълъг рог.

Камамури веднага разбра с какъв неприятел щеше да има работа и сърцето му замря от страх.

— Носорог! — възкликна с немощен глас. — Загубени сме!

Дори не вдигна карабината си, защото знаеше, че куршумът щеше да се сплеска в тази дебела като гьон кожа и по-твърда от стоманена броня. Единственото уязвимо място на чудовището беше окото, но страхът, че няма да улучи и само ще го раздразни, му подсказа да стои мирно, с надежда, че няма да бъде открит. Носорогът изглеждаше в плен на видимо раздразнение, нещо което често се случва с това грубо и тъпо животно. То се нахвърляше изведнъж като подлудяло, с изненадваща пъргавина за огромната си, телесна маса и се забавляваше да чупи и мачка тръстиките, като си отваряше широка просека в джунглата. От време на време спираше и дишаше тежко, въргаляше се по земята като глиган и размахваше късите си крака из въздуха, или забиваше в коренищата своя рог. Камамури не дишаше, за да не привлече вниманието на грозния звяр; по лицето му се стичаше пот от напрежението и стискаше до болка карабината толкова излишна, колкото и всеки дървен прът. Беше го страх животното да не приближи към малкото езеро и открие Тремал-Наик.

Остана така известно време, после допълзя до господаря си. Първата му грижа беше да накъса малко трева и изцяло да покрие ранения, после се оттегли до един голям баниян заедно с оръжията си.

«Повече от това не мога да направя нищо — каза си. — При всички случаи ще посрещна нахалника с огъня на всичките си цеви.»

Носорогът продължаваше да подскача в джунглата. Земята потрепваше под тежестта му, тръстиките пращяха и дъхът му се чуваше като свирнята на зурла.

Неочаквано Камамури чу мяукането на тигъра. Бързо се хвърли към малкото езеро, като се оглеждаше страхливо. На дървото, което преди малко бе оставил, видя тигъра, покачен на един от клоните. Очите му хвърляха искри, а ноктите му лющеха кората на дървото. Насочи веднага пушката си към звяра, който уплашено скочи долу и изтича в джунглата, но се намери пред носорога.

Двете страшни животни се изгледаха продължително. Тигърът, който изглежда знаеше, че нищо няма да спечели от една схватка с четвъртития великан, се опита да побегне, но не му достигна време: носорогът бе надал бойния си вик. Наведе глава, показвайки острия си рог и бясно се затича към тигъра, като ядосано размахваше късата си опашка.

Сблъсъкът бе ужасен. Тигърът просто литна във въздуха и падна на гърба на носорога, който от своя страна се затъркаля по земята, принуждавайки врага си да го остави.

— Браво, носороже! — промълви Камамури.

Двамата противници светкавично се бяха окопитили и налетяха един срещу друг. Второто нападение не бе щастливо за тигъра. Рогът на носорога разцепи гърдите му и го отметна няколко метра встрани. Той стана и като ревеше от болка и яд, отново се хвърли, оставайки зад себе си вади от кръв. Носорогът не го изчака дори да стъпи на земята. С трети удар на страшното си оръжие го изтърбуши, метна го на земята и почна да го тъпче с крака, като го превърна в купчина от кървяща маса и изпочупени кости.

Всичко това стана за няколко мига. Доволен, носорогът издаде два-три пъти глухото си изсвиркване, след което отново навлезе в джунглата да опустошава тръстики, недалеч от езерцето. Неговото оттегляне дойде навреме, защото Тремал-Наик, обзет от силна треска, се бе събудил и викаше Камамури. Камамури побърза да стигне до господаря си и да разчисти тревите, които го закриваха.

— Тихо! — каза, слагайки пръст на устните си. — Ако ни чуе, загубени сме.

Но Тремал-Наик, в плен на треската, размахваше ръце и брътвеше неразбираеми слова.

— Ада… Ада! — викаше той с широко разтворени очи. — Къде си. Дево на пагодата?… Ах, спомням си… Да, в полунощ те дойдоха, въоръжени, много срещу един, но не ме е страх от тях. Ада, аз съм ловецът от Черната джунгла, силен съм, много силен. Видях човека, който те е осъдил, грозен… и мене искаше да удуши. Но защо тези хора носят змия на гърдите си? Змии с глава на жена. Не ме е страх от тях. Аз, Тремал-Наик не се страхувам от никого…

Тремал-Наик избухна в смях, който покруси махарата до дъното на душата му.

— Успокой се, господарю! — замоли го Камамури, който чуваше стъпките на носорога наблизо в джунглата.

Бълнуващият го погледна с полуотворени очи и продължи с още по-висок глас:

— Беше нощ, тъмна нощ, аз слизах отгоре, а под мене блуждаеше видението. Чух да се разлива благовонието по земята. Защо обожаваш тази жестока богиня? Не ме ли обичаш?… Ти се усмихваш, но аз потръпвам. Ти знаеш колко те обича ловецът от Черната джунгла. Да не би да имам съперник? Тежко му!… Внимавай, убийците приближават… те се усмихват, подиграват се и се заканват… Махайте се, убийци, махайте се! Те хвърлят ласата си, ах, ето ги… Камамури! Камамури, те ме душат!

Раненият седна, очите му бяха изцъклени, на устатата му бе излязла пяна. Той насочваше юмрук към махарата и крещеше:

— Ти ли искаш да ме удушиш? Камамури, дай ми пистолетите да му пръсна черепа.

— Господарю, господарю… — заекна махаратът.

— Ах, ти не познаваш тези хора, Камамури. Те искат да ме удушат. Помощ! Пом…

Махаратът запуши устата му с ръка и го натисна да легне. Раненият се дърпаше бясно и ръмжеше като звяр.

tiger.png

— Помощ! — викна отново.

Откъм дърветата се чу силно грухтене. Треперящ от уплаха, махаратът видя триъгълната муцуна на носорога да се подава сред стеблата. Реши, че това е краят.

— Велики Шива! — възкликна, като грабна бързо карабината си.

Носорогът ги погледна втренчено с малките си очи, но повече изненадан, отколкото ядосан. Нямаше за губене нито миг. Това му учудване нямаше да трае дълго. Махаратът, добил смелост от надвисналата опасност, насочи карабината, прицели се в едно от очите и стреля, но куршумът не улучи и се сплеска в челото на носорога, който сведе глава и насочи рога си, готов за нападение. Краят на двамата индийци вече бе сигурен, още няколко мига и щяха да изпитат участта на тигъра. За щастие Камамури още не бе загубил хладнокръвието си. Като видя, че животното още е на крака, хвърли излишното оръжие, грабна Тремал-Наик на ръце и изтича към езерцето, скочи в него и затъна до рамене. Междувременно носорогът бе тръгнал в атака. С няколко скока преодоля разстоянието и тежко цопна във водата, като вдигна облак от пръски и пяна. Ужасен, Камамури се опита да влезе по-навътре, но не успя. Краката му бяха в плен на гъстата тиня, така че всяко усилие бе излишно. Почти задушен, нещастникът, треперещ и бледен, нададе сърцераздирателен вик:

— Помощ! Умирам!

Зад себе си чуваше грухтенето на животното, видя го да се мята наляво и надясно, като цепеше водата с рога си; поради голямата си тежест то бе затънало до корема в подвижните пясъци по дъното.

— Помощ! — повтори махаратът, като се стараеше да държи господаря си извън водата.

Далечен лай отговори на отчаяния му зов. Камамури трепна, не един път бе чувал този лай. В ума му блесна радостна надежда.

— Пунтхи!… — викна той.

Едно черно, голямо и силно куче изскочи от гъстата тръстика и се затича към малкото езеро, като лаеше силно. Кучето, което пристигаше тъй навреме, беше верният Пунтхи; то се хвърли срещу носорога и се опита да захапе едното му ухо. Почти в същото време се чу гласът на Агхур.

— Дръж се, Камамури! — викна смелото момче. — Идвам!

С един скок бенгалецът прескочи гъсталака, изчезна сред тръстиките и се появи отново на брега на езерцето. Бързо зареди пушката си, клекна на коляно и стреля срещу носорога, който ударен в мозъка, падна на една страна и изчезна наполовина във водата.

— Не мърдай, Камамури — продължи опитният ловец — Сега ще ти се притека на помощ… но какво му е на господаря?… Да не би да е ранен?

— Не говори, а действувай, Агхур; в джунглата бродят врагове — каза махаратът, който още трепереше.

Бенгалецът бързо разви въжето, което опасваше кръста му и хвърли единия му край на Камамури, който здраво го хвана.

Агхур събра всичките си сили и започна да тегли. Камамури усети, че се отделя от ония лепкави пясъци и скоро стъпи на брега.

— Е, какво се е случило? — попита нетърпеливо Агхур, който не сваляше очи от Тремал-Наик.

— Проболи са го с кама.

— Кой?

— Същите, които убиха Хурти.

— Кога… Къде?

— Ще ти разкажа по-късно. Побързай да направиш една носилка и да тръгваме, преследват ни.

Агхур не чака да му го повторят, извади ножа си, отсече шест-седем клона и ги привърза със здраво въже. Над тази носилка; постла листа, след което заедно с Камамури внимателно вдигнаха господаря си, вече дошъл на себе си, и го поставиха отгоре.

— Да тръгваме и никакви приказки — каза Камамури. — Имаш ли лодка?

— Да, заседнала е в пясъка — отвърна Агхур.

— Заредени ли са пистолетите ти?

— И двата.

— Тогава напред и дръж очите си отворени.

— Дебнат ли ни?

— Предполагам.

Двамата индийци вдигнаха носилката и предвождани от кучето, поеха по една пътечка посред джунглата. За петнадесет минути стигнаха до реката и зърнаха лодката. Когато се качваха на нея Пунтхи излая.

— Млък, Пунтхи! — каза му Камамури, докато хващаше веслата.

Вместо да се подчини, кучето сложи лапи на борда на лодката и взе да лае още по-силно. Явно, нещо силно го тревожеше. Двамата индийци погледнаха към джунглата, но нищо не видяха. Все пак Пунтхи трябва да е доловил нещо. Сложиха пистолетите до себе си, хванаха се за веслата и почнаха да изкачват течението на реката. Не бяха изминали и триста лакътя, когато кучето отново яростно залая.

— Стой, не мърдай! — викна един властен глас. Камамури се обърна и в дясната му ръка се появи пистолет.

На брега, на същото място, откъдето бяха тръгнали стоеше огромен индиец с ласо в едната си ръка и кама в другата.

— Стой! — повтори той.

Вместо отговор, Камамури стреля. Индиецът се преви, размаха ръце и изчезна сред храстите.

— Греби, греби. Агхур! — викна махаратът.

Докато лодката цепеше водите, насочвайки се към плаващото гробище, откъм бреговете на прокълнатия остров до тях долетя глас, изпълнен със закана:

— Пак ще се видим!…

kally.png