Емилио Салгари
Тайните на Черната джунгла (33)

XVI. Смъртта на Виндхиа

Факирът не беше се излъгал.

При първите утринни лъчи бе зърнал три лодки с дванадесетина сипаи в тях, спрели посред реката и загледани сякаш в излаза на прохода. Вероятно войниците не знаеха точното място, където свършваха дългите подземия на старата пагода, защото иначе не биха се поколебали да влязат и поставят бегълците между два огъня, но съвсем явно, знаеха, че подземията свършват на този бряг.

Като видя трите лодки, Тремал-Наик пребледня. Бавно отстъпи, обърна се към факира и втренчи в него заканителния си поглед.

— Някой ни е предал!

— Така е — отвърна Виндхиа.

— Кой може да е този «някой»? Ти ни увери, че никой не знае за съществуването на тези галерии.

— И ти го потвърждавам.

— Лъгал си ме.

— Не, не съм.

— Ако беше така, онези хора нямаше да ни чакат в реката.

— Значи си забравил Бхарата — рече факирът. — Той именно ни е предал.

— Бхарата!

— Да, той! Той чу нашите разговори, чу ме да говоря за един излаз на Ганг и щом се е отскубнал от нас, е дал нареждане да се наблюдава брега.

— Така трябва да е било — потвърди старият тхуг. — Сержантът е използувал чутото, за да ни препречи пътя за бягство.

— А сега какво ще правим? — попита Тремал-Наик.

— Ще направим един отчаян опит — отвърна Виндхиа. — Ако останем тук, сипаите ще връхлетят откъм гърба ни.

— А желязната врата?

— По този час вече са я взривили.

— А какъв ти е планът?

— Всички сме добри плувци; само факирът-донди не беше на висота, но нещастникът вече не е между нас. Това, което ни остава, е да достигнем отсрещния бряг с плуване.

— Ако хората от лодките ни забележат, ще почнат да ни обсипват с куршуми.

— Знам, но въпреки това ще рискувам. Реката влачи винаги трупове, дънери и погребални урни, така че не е лесно да ни открият. Хайде, бързо във водата! Чувам сипаите да приближават.

Нямаше какво повече да се колебаят. След минути само техните преследвачи, след като преодолеят всички препятствия по пътя си, щяха да стигнат до това им последно скривалище и да ги пленят. Поеха дълбоко въздух и се потопиха.

Вместо да пресече реката в права линия, Тремал-Наик се отпусна по течението, като усилено плуваше, стараейки се да се показва колкото се може по-малко над водата. Задържайки дишането до пукване на тъпанчетата, измина двеста лакти, после показа на повърхността само носа си и отново се гмурна. Вече бе изминал нови петстотин лакти под водата, насочен към водните растения на отсрещния бряг, когато чу изстрел в момента, в който си поемаше въздух, и веднага след това един вик. «Някой е бил улучен» — помисли си. Макар да се чувствуваше изтощен, продължи да плува под водата до загубване на съзнанието. С риск да получи куршум в главата, удари с пети и се показа на повърхността, но главата му удари в някакво тяло, което течението влачеше. «Някой труп или дънер» — помисли си и се хвана за него. Така, закривайки се с него, извади глава от водата и отвори очи.

Задавен вик се изтръгна от гърдите му. Трупът беше на Виндхиа. Нещастният факир бе улучен в главата и трупът му следваше течението, оставяйки кървава диря зад себе си Тремал-Наик отблъсна с отвращение още топлото тяло и отново се гмурна. Брегът вече бе наблизо, а лодките бяха на половин километър от него. Премина това разстояние на две почивки, като плуваше с все сили, от страх да не свърши като бедния факир. Накрая стигна посред голям кръг от плаващи, големи кръгли листа, наречени гил, вид лотос с дебели корени, прилични на ряпата и много търсени от крайбрежните обитатели на Ганг.

Ято водни птици — кафяви ибис, брамински патици, корморани и красиви чапли с индиговосини криле — се надигна с шум и литна над реката. За да не се усъмнят сипаите от поведението на тези птици, Тремал-Наик остана няколко минути скрит сред плаващите листа, после бавно се насочи към брега, който на това място не беше стръмен, обрасъл беше с храсти и трева, и с последен тласък стъпи на земята.

Като пълзеше сред тревата, стигна до няколко мангови дървета, покачи се на един клон и скрит в шумака, погледна към реката.

Две от лодките бяха спрели пред входа на прохода, откъдето излизаха сипаите, преминали през подземията; третата лодка се спускаше по Ганг и явно търсеше нещо.

— Търсят тялото на факира — промълви Тремал-Наик. — А какво ли е станало със стария тхуг. Потънал ли е, или са го хванали?

Едва-що бе произнесъл тези думи, когато видя лотосовите листа, които преди малко бе прекосил, да се поклащат, сякаш някой се провираше между стеблата им. Отначало помисли, че е някаква голяма риба, но като се вгледа, видя напълно обръсната човешка глава, която ту се показваше, ту изчезваше под водата.

— Тхугът!… — прошепна.

Постави ръка на устата си и издаде вика на чакала.

Мох вдигна глава и погледна към брега. Беше разбрал, че наблизо има приятел, но още се страхуваше да напусне водното си скривалище.

— Ела! — извика му Тремал-Наик. — Вече няма от какво да се страхуваме.

Старецът се насочи към брега, затича се по тревата и стигна до гъсталака.

— Спасени сме! — каза. — Доволен съм, че и ти си се изплъзнал от преследвачите.

— Знаеш ли, че Виндхиа бе убит?

— Знам, когато сипаите го улучиха, беше на десет крачки от мен.

— А сега ние какво ще правим?

— Ще побегнем на юг.

— А после?

— Ще потърсим Нимпор.

— А капитанът?…

— Не е сега момента да мислим за него.

— Но ако е заминал вече?

— Не вярвам. Да побързаме да се отдалечим, преди лодките да се насочат в тази посока и претърсят брега.

— Познаваш ли пътя?

— Достатъчно е да следваме брега от известно разстояние — отвърна тхугът.

Канеха се да излязат от гъсталака, когато от едно съседно оризище видяха да идва един брамински свещеник — красив мъж с висок ръст и внушителна брада, която бе започнала да се прошарва. Бе облечен с бяла наметка и в ръка държеше съд от лъскав метал, който можеше да побере три-четири литра вода.

— Ето един нахалник, който идва да се къпе точно тук — каза Тремал-Наик.

— Може това да ни е късметът — отвърна Мох. — Този човек може да ни даде подслон и да ни закриля от сипаите, които няма да посмеят да осквернят дома на свещеник на Брама. Нека го оставим да си свърши работата, после ще го заговорим.

Браминът мина покрай храстите, без да забележи двамата бегълци, слезе бавно на брега, с очи вперени в слънцето, което тогава се показваше на хоризонта, свали наметката си и намокри ръцете и краката си. После загреба вода в шепата си, вдигна ръката си и пусна водата да се стече по китката му, както учи Ашимуну, докосна носа, устата, ушите, устните, очите, корема и раменете си, като брътвеше молитви. Щом изпълни тази първа церемония, изми зъбите си, използувайки парченце зелено дърво — действие, което брамините извършват при изгрев слънце, за да предотвратят при бъдещо раждане душата им да премине в тялото на някое гнусно насекомо. После събра малко кал и написа с нея няколко знака на челото си. Но това не беше всичко. Брамините имат да извършват още много особени ритуали през деня, които поставят на силно изпитание търпението им. След това измиване свещениците трябва да събират цветя и да ги отнесат в храма, после да намажат цялото си тяло с кал, да влязат в реката до гърди и все с глава обърната към слънцето да кръстосват пръстите си по различен начин, да пуснат косите си върху очите, известно време да държат ушите си запушени с палци, после да вкарат кутретата си в ноздрите, а с другите пръсти да затулят очите си и три пъти да се потопят под свещената вълна. След тези движения брамините трябва три пъти да съберат длани и да призоват своя бог, да полеят главата си с вода, да съберат вода в шепите си и три пъти да я поднесат на слънцето и накрая да влязат последен път в реката, като изговарят някои формули, за да си осигурят блаженство в този и в онзи живот.

Щом приключи дългия си тоалет, браминът се изкачи отново по брега и седна близо до гъсталака, разбърка кал с червена боя и се беляза със знаците на своята каста — едно петно посред челото, друго на върха на носа и доста други по тялото, като за всеки знак използуваше различен пръст. Вече се канеше да стане и да изпие глътка вода от свещената река, когато Мох го доближи и му пожела добър ден. Браминът погледна индуса и понечи да хвърли букетчето, понеже смяташе, че тхугът, както повеляват правилата, принадлежи към някоя нисша каста, но старият тхуг го възпря и му каза гордо:

— Аз съм последовател на Кали и принадлежа към сектата на сотерите.

Сотерите, както твърдеше Мох, били «воините», втората от четирите индийски касти. Както е известно, другите са: първата — на брамините, и която е най-благородна, третата — на земеделците, а четвъртата — на слугите и занаятчиите.

— Какво искаш от мен? — попита браминът.

— Убежище до тази вечер.

— Къща нямаш ли?

— Имам, но е далеч оттук, а аз и приятелят ми сме изложени на голяма опасност.

— Кой те заплашва?

— Онези сипаи, които се задават от реката.

— Откраднал ли си?

— Не.

— Да не си убил хора, които принадлежат към моята или твоята каста?

— Не съм.

— Тогава следвай ме — каза браминът.

— Ще бъда ли в безопасност в къщата ти?

— Пагодата е неосквернима.

— Внимавай, сипаите идват! — каза в същото време Тремал-Наик.

Старият тхуг хвърли взор към реката. Двете лодки, които бяха спрели пред изхода на подземията на пагодата и взели сипаите на Бхарата, сега прекосяваха Ганг с голяма скорост.

— Тия кучета продължават да ни преследват! — рече с гневен глас. — Скоро ще бъдат по петите ни.

— И Бхарата ще бъде начело — добави Тремал-Наик.

— Елате — каза браминът.

Двамата бегълци и браминът прекосиха бързо гората с мангови дървета и навлязоха в едно оризище. Оттатък, сред гъстата зеленина на кокоси палми, се издигаха леките шпилове на пагода, над които блестяха метални кубета, сякаш излети от чисто злато.

Браминът поведе гостите си през оризището и горичката и спря пред една скромна пагода с високо кубе, от което се издигаха четири шпила и един железен стълб, на чийто връх имаше огромна змия от мед — вероятно онова голямо влечуго, наречено адисешен, което великаните от древността извадили по съвет на Вишну от млечното море, за да си доставят амурдон, сладкото питие на безсмъртието.

Браминът се изкачи бързо по стълбите, бутна тежката врата на пагодата, обкована с позеленели медени плочи, и ги въведе, като затвори вратата с огромно резе.

— Намирате се в храма на четвъртото превъплъщение на Вишну — каза. — Никой индус не ще посмее да влезе без мое разрешение.

— Сипаите са на служба на английското правителство — забележи Тремал-Наик.

— Но си остават индийци — отвърна свещеникът.

Храмът бе почти лишен от украса, но по средата се издигаше чудовищно животно от позлатен метал — наполовина човек, наполовина лъв; представляваше Вишну в четвъртото му превъплъщение, когато бе получил от Брама предимството да остане неуязвим от боговете, от хората и от животните.

Браминът докосна статуята и една пружина, скрита в корема на чудовището, отвори вратичка, през която можеше да мине един човек. Той побутна двамата индийци и им каза:

— Тук ще бъдете в безопасност, никой няма да ви открие.

Вътрешността на лъва с човешка глава беше куха и имаше място да се разположат спокойно двама души. От очите на чудовището, изработени от прозрачна материя, влизаше достатъчно светлина. Двамата индийци се повдигнаха на пръсти и през тези очи можаха съвсем ясно да видят не само стените на пагодата, но и вратата в края на стълбите. Старият тхуг направи жест на задоволство.

— Ще можем да наблюдаваме онова, което ще се случи в пагодата.

— Нямаш ли доверие в брамина? — попита Тремал-Наик.

— Имам — отвърна Мох. — Брамините мразят англичаните, защото са подтисниците на Индия, но мразят и сипаите, които са приели да им служат и да бъдат съюзници на бялата раса. Той е обещал да ни спаси и макар да не знае причините за нашето бягство, ще удържи обещанието си.

— А смяташ ли, че сипаите ще ни оставят на мира?

— Не се надявам. Ако са открили следите ни, те ще обсадят пагодата, дори биха дръзнали да нахлуят в нея, но кой би предположил, че се крием в търбуха на това животно?

— И така да е, ще обсадят пагодата и ще ни попречат да излезем — рече Тремал-Наик.

— Ще им омръзне.

— А през това време капитанът ще замине за Раймангал…

Мох се замисли.

— Вярно е — прошепна, — ако замине, ще бъде катастрофа за всички последователи на Кали.

— Може би и смъртта на момичето, което обичам — каза Тремал-Наик със задавена въздишка. — Не, този човек не трябва да замине: трябва да го убия, за да изтръгна от смъртта Девата на пагодата.

— Може би ще отложи заминаването си до завръщането на сипаите.

— Кой може да каже това?

— Никой, но предполагам.

— Но ако замине?

Старият Мох замълча, понеже не знаеше какво да отговори. Изведнъж се удари по челото и извика:

— Забравихме светия факир Нимпор! Този човек може да ни спаси.

— По какъв начин?

— Не знам, но имам голямо доверие в стария Нимпор. Той е почитан факир, всички останали секти факири го слушат, затова може всичко. Нека го уведомим за опасното ни положение и ще видиш, че ще намери начин да ни изведе оттук.

— А кой ще се нагърби да го извести?

— Браминът.

В този миг силен удар отвън събуди ехото в цялата пагода.

— Сипаите!… — възкликна старият тхуг и потръпна.

— Тихо! — каза Тремал-Наик.