Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малайски пирати (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
I Misteri della Jungla Nera, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (4 март 2006 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
cattiva2511 (2021)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Емилио Салгари

ТАЙНИТЕ НА ЧЕРНАТА ДЖУНГЛА

РОМАН, 1987 г.

Преведе от италиански БОЖАН ХРИСТОВ

Художник СТЕФАН ГРУЕВ

Редактор ЛЪЧЕЗАР МИШЕВ

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор КОСТАДИНКА АПОСТОЛОВА

Коректор АСЕН БАРЪМОВ

ЦЕНА 1,80 ЛЕВА

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“, СОФИЯ, ДП „ДИМИТЪР БЛАГОЕВ“, УЛ. „РАКИТИН“ 2, СОФИЯ

 

Emilio Salgari

I misteri della jungla nera

Edizioni Paoline, 1975

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция и добавяне на изображения

XIV. В Раймангал

14_freedom.png

Както бе предвидил махаратът, нощта беше бурна. От юг се надигаха огромни облаци пара, които тичаха безредно на юг и се превъртаха по небесния свод като морски вълни. Блъсъци вятър прииждаха на равни интервали и с хиляди различни гласове поваляха огромните тръстикови пространства, изтръгваха по-тънките стебла и ги въртяха из въздуха заедно с изплашените марабу и пауни. От време на време ослепителна, синя светкавица прорязваше мрака, осветявайки хаоса от изкоренени растения, след която следваше оглушителен гръм, отекващ до бреговете на Бенгалския залив. Не валеше, но небето се готвеше да излее страшния си порой.

Двамата индийци и тигърът за няколко минути стигнаха до брега на река Мангал, изчакаха една светкавица да освети отсрещния бряг, а после сигурни, че никой не ги дебне, побързаха да спуснат лодката във водата.

— Господарю — каза Камамури докато лодката ги клатушкаше, — вярваш ли, че ще срещнем някой от онези бандити покрай реката или около Раймангал?

— Сигурен съм, но какво от това? Тази нощ се чувствувам тъй силен, че мога да изляза срещу хилядна войска. Любовта, която пари в гърдите ми, ще ми даде силата да превъзмогна всяко препятствие.

— Знам, господарю, но трябва да действуваме предпазливо. Ако ни забележат, ще вдигнат тревога и ще ни попречат да слезнем на брега.

— А как да постъпим?

— Да ги заблудим…

— Как?

— Това остави на мене; ще преминем без да ни видят.

Махаратът се върна на брега и отсече дълги бамбукови стебла, с които покри грижливо лодката, така че да изглежда купчина тръстика, понесена от течението.

— Тъмно е и ония отсреща няма да се усъмнят, че под тръстиката има лодка с двама души и един звяр в нея — каза, докато се настаняваха.

— Бързо, Камамури — каза Тремал-Наик. — Всяка загубена минута за мен е като удар с нож в сърцето и тръпна при мисълта за опасността, надвиснала над Ада Вярваш ли, че ще успеем да я спасим?

— Да, господарю — отвърна махаратът, докато тласкаше лодката посред течението. — Може би ония негодници се надяват, че Манчади е успял да извърши престъплението си.

— А ако пристигнем късно?… Велики Шива, няма да го понеса!

— Спокойствие, господарю. Може пък Манчади да е преувеличил.

— Дано да е така.

— Тихо, господарю, вече е опасно.

Тремал-Наик се изтегна на носа с тигъра, а Камамури, с весло в ръка, се опитваше от кърмата да насочва лодката. Бурята се усилваше и тъмното небе пламна от светкавици. Вятърът свистеше страховито в джунглата и огъваше дори най-яките дървета. Понесена от придошлата река и вятъра, лодката се плъзгаше бързо, като застрашително прескачаше водовъртежите, блъскаше се в плуващите дънери, с мъка избягваше малките островчета. Напразно Камамури се мъчеше да я насочва по правия път; не бяха по-малки и усилията на Тремал-Наик, зает изцяло да успокоява Дарма, който изплашен до краен предел от трясъка на гръмотевиците и блясъка на мълниите, се мяташе с ръмжене от единия на другия борд и заплашваше да преобърне лодката.

Към десет вечерта Камамури сигнализира за голям огън на брега, който отстоеше на около триста метра от лодката. Тутакси се чу и звукът на рамзинга, който се повтори три пъти в три различни тона.

— Внимание, господарю! — викна с пълен глас, за да надвие адския рев на бурята.

— Забелязваш ли някой? — попита го Тремал-Наик, като държеше здраво за врата тигъра, а с другата стискаше пистолета.

— Не, господарю, но огънят сигурно е запален, за да виждат кой минава и отминава. Да бъдем нащрек: рамзингът сигнализира за нещо.

Лодката бързо се приближаваше към огъня, стъкмен от купчина сух бамбук, който осветяваше като ден двата бряга на реката.

— Господарю, гледай! — каза изведнъж Камамури.

— Тихо! — прошепна Тремал-Наик и в същото време запуши устата на тигъра.

От гъсталака неочаквано бяха изскочили двама индийци. Носеха ласо, увито около кръста, и в ръце държеха карабини. По гърдите им ясно личеше синята змия с женска глава.

— Гледай там! — викна единият от тях. — Виждаш ли?

— Да, купчина тръстика, понесена от течението — отвърна другият.

— Така ли мислиш?

— А какво?

— Страхувам се, че отдолу се крие нещо друго.

— Не виждам нищо отдолу.

— Мълчи!… Стори ми се, че чух…

— Ръмжене, нали?

— Точно. Възможно ли е вътре да се крие тигър?

— Добър му път.

— Почакай, Хука. Човекът, когото Манчади трябва да удуши, има тигър.

— Това не знаех. И ти мислиш, че там отдолу е нашият човек със своето животно?

— Може би, защото човекът е смел и хитър.

— Какво смяташ да правиш?

— Да го накарам да се покаже с един изстрел на карабината. Мери се много ниско.

Камамури и Тремал-Наик чуха ясно разговора. Щом видяха индийците да вдигат карабините, залегнаха веднага на дъното на лодката.

— Не отговаряй, господарю, иначе сме загубени — каза махаратът.

Два гърмежа отекнаха и профучаха през тръстиката. Тигърът подскочи и гневно измяука.

— Мирно, Дарма! — каза Тремал-Наик.

— Богинята да ме порази, ако това не е той! — викна единият от индийците.

— Подай сигнал, Хука! — заповяда другият.

Над лодката блесна ослепителна светлина, след което последва страшен гръм, който заглуши високите тонове на рамзинга. Тремал-Наик и Камамури, които се бяха изправили, бяха мигновено повалени, а тигърът измяука втори път, по-силно от първия.

— Мълнията, господарю! — викна Камамури.

Още замаян от въздействието на електрическия ток, Тремал-Наик се надигна на колена. Гневен вик се изтръгна от устните му:

— Проклятие! Горим!

Наистина, възпламенена от мълнията, тръстиката гореше отвсякъде.

— Загубени сме! — възкликна Камамури. — Бързо, в реката!

— Не мърдай, ако ти е скъп живота — спря го Тремал-Наик и с върховно усилие сграбчи купчината тръстика, която захвърли в реката.

— Той е! — викна някой.

— Огън, Хука!

Изтрещяха още два изстрела, които префучаха покрай ушите на Тремал-Наик.

— Подай сигнала, Хука!

— Загубени сме, господарю — извика Камамури.

— Не мърдай и дръж тигъра — повтори Тремал-Наик. Хвърли се към носа и се прицели в индиеца на име Хука, който поднасяше рамзинга към устните си. Гърмежът на карабината бе придружен от вика на улучения. Той се свлече и претърколи в реката. Другарят му се поколеба за миг, после хукна през глава, като надуваше отчаяно рамзинга, който бе вдигнал от земята. Тремал-Наик стреля подире му с пистолета, но не успя да го удари.

— Край! — викна той и гневно захвърли оръжието. — Открити сме!

— Какво да правим, господарю? — попита Камамури. — Струва ми се, че всяка надежда да слезем на брега на Раймангал е загубена; рамзингът ще вдигне на крак всичките ни врагове.

— Въпреки това ще вървим напред, Камамури. Тази нощ никой не ще успее да ни спре. Хващай се за веслата и греби колкото сила имаш; може би ще пристигнем преди негодниците да се подготвят за посрещане. Аз ще наблюдавам двата бряга и ще стрелям по всеки, който попадне под обсега на карабината ми. Давай!

На Камамури му се искаше да добави нещо, може би някой съвет, но Тремал-Наик не му остави време.

— Ако те е страх, слизай от лодката — каза му. — Ние с тигъра ще продължим.

— Следвам те, господарю, и нека Шива ни закриля.

Седна посред лодката, хвана веслата и почна да гребе с все сила. Като подскачаше по вълните, подета от силния тласък на махарата, лодката се понесе стремително напред. Със заредена карабина Тремал-Наик застана на носа с очи, вперени към двата бряга. Изминаха десет минути. Бреговете, които бягаха покрай двамата индийци, бяха покрити с бамбук, който влизаше във водата, и от палмови клони, пречупени от яростта на урагана…

Изведнъж Тремал-Наик, който следеше течението на реката, забеляза на юг да се издига нависоко ракетен сигнал. Макар вятърът да бушуваше и гръмотевиците да трещяха, чу ясно избухването му във въздуха.

— Сигурно някакъв сигнал — прошепна. — Греби, греби, Камамури!

Втора ракета се издигна на отсрещния бряг и описа дълга парабола.

— Открити сме, господарю — обади се махаратът.

— Моята Ада е в опасност, давай, Камамури!

Реката влезе в по-тясно корито и Тремал-Наик установи, че са близо до плаващото гробище. Без да знае защо, потръпна.

— По-бавно, Камамури, чувствувам, че ни дебне опасност.

Махаратът забави и малко след това лодката навлезе в едно уширение на реката, покрито от гъстия свод на тамариндови дървета. Тъмнината стана още по-дълбока и двамата индийци не виждаха по-далеч от пет крачки. Те усетиха, че лодката се блъска в плаващите трупове, но вниманието им бе привлечено от плясъка на тяло, което скача във водата.

— Чу ли, господарю? — попита Камамури.

— Да, някой скочи в реката.

Тремал-Наик се наведе над реката, за да види дали доближава към лодката, но не забеляза нищо. Лодката се блъсна втори път.

— Някой минава — каза нечий глас, който стигна до двамата ловци.

— Кои ли са?

— Някои от нашите. Срещата е за полунощ.

При думата «полунощ» Тремал-Наик почувствува бодеж в сърцето. «Полунощ! — помисли си. — Среща в полунощ! Шива, какво съмнение!»

— Хей, вие! — викна някой. — Кой минава?

— Не отговаряй, господарю — побърза да каже Камамури.

— Напротив, ще отговоря. Трябва да знам всичко.

— Погубваш се.

— Кой е там? — попита Тремал-Наик.

— Кой минава? — попита вместо отговор гласът.

— Индийци от Раймангал.

— Побързайте, защото полунощ наближава.

— Какво ще става в полунощ?

— Девата от свещената пагода ще се качи на кладата.

Тремал-Наик заглуши вика, който напря зад устните му. Но овладявайки вълнението си, попита:

— Не е ли умрял Тремал-Наик?

— Не, братко, защото Манчади още не се е върнал.

— Значи Девата ще бъде изгорена…

— Да, в полунощ. Кладата е готова и девойката ще се пресели в рая на Кали.

— Благодаря, братко — отвърна с глух глас Тремал-Наик.

— Чакай, още една дума само. Чу ли рамзинга? — Не видя ли Хука?

— Да, край огъня.

— А знаеш ли къде ще изгорят Девата?

— Струва ми се в подземията.

— Да, в голямата подземна пагода. Побързай, защото полунощ не е далеч. Сбогом, братко.

— Греби, Камамури, греби! — изръмжа Тремал-Наик. — Ада, бедна моя Ада!

Ридание разтърси гърдите му и задави гласа му.

Камамури хвана веслата и загреба с удвоена сила. Лодката мина като стрела над мъртвите тела, прекоси водното уширение и бързо навлезе в реката. Скоро се показа крайният нос на Раймангал с гигантския баниян, чийто безкрайно дълги клони се преплитаха и люлееха под напора на бурята. Една светкавица раздра мрака и освети напълно пустия бряг.

— Шива е с нас! — възкликна Камамури.

— Давай, приятелю, давай! — викна Тремал-Наик, който се бе хвърлил на кърмата.

Тласната с все сила, лодката заседна здраво на брега. Тремал-Наик Камамури и тигърът скочиха на сушата и притичаха до главния ствол на свещения баниян.

— Нищо ли не чуваш? — попита Тремал-Наик.

— Не, господарю — отговори със спокоен глас махаратът.

— Щом е така, да се спуснем и ние. Или моята Ада, или смърт!

Вкопчиха се за клоните и се покатериха до пресечения връх на ствола. С един само скок тигърът ги настигна. Тремал-Наик погледна в кухината — на светлината на мълниите можа да види вдлъбнатини, които позволяваха човек да слезе по тях.

— Да вървим, смели приятелю. Аз ще мина отпред.

След тези думи се спусна мълчаливо в дънера. Махаратът и Дарма го последваха.

Пет минути по-късно се намериха в подземието — в някаква полукръгла пещера, издълбана в самата скала, на шест метра под повърхността.