Емилио Салгари
Тайните на Черната джунгла (20)

III. Спасителят

На изток почваше да се зазорява, когато капитан Макферсън и Бхарата слязоха в двора на бънгалото.

И двамата носеха дългобойни, голямокалибрени пушки, пистолети и ножове с широко острие. Друг сипаи ги следваше с още две карабини, за смяна, и няколко пики. Бързо стигнаха до оградата, където Бхагавади пуфтеше шумно, заобиколен от шест махути, сиреч водачи на слонове.

Бхагавади бе един от най-големите и красиви слонове, който можеше да се срещне по бреговете на Ганг. Не бе по-висок от всеки друг слон, но силен, надарен с необикновена подвижност, як хобот и два великолепни остри зъба, извити нагоре. На гърба му бе поставена красива хауда, нещо като кабинка във формата на лодка, здраво хваната с въжета и вериги, в която седяха ловците.

— Готови ли сме? — попита капитан Макферсън.

Един от най-опитните махути се качи на врата на Бхагавади, въоръжен с голяма кука и дълга пика. Капитан Макферсън, Бхарата и сипаите заеха местата в хаудата. Сигналът за тръгване бе даден в момента, в който слънцето изгряваше зад палмовата гора и мигом освети голямата река и бреговете й.

Слонът тръгна с бърза крачка, подканен от гласовете на махутите, като мачкаше с големите си стъпала коренища и дръвчета, поваляйки с един удар на хобота си дърветата или тръстиките, които препречваха пътя му. Капитан Макферсън, застанал най-отпред в хаудата с карабина в ръка, бе впил поглед между дърветата и високата трева, където можеше да се крие тигърът.

Четвърт час по-късно стигнаха до началото на джунглата, покрито с остра тръстика и възлести коренища. Шест сипаи с дълги прътове, секири и пушки ги чакаха; бяха довели цяла глутница дребни кучета, наглед съвсем жалки палета, но в действителност много смели и дресирани за лов на тигри.

— Какво ново? — попита капитанът, като се наведе от хаудата.

— Открихме следите на тигъра — отвърна водачът на сипаите.

— Пресни ли са?

— Съвсем; тигърът е минал оттук преди половин час.

— Тогава да влезем в джунглата. Пуснете кучетата.

Освободени, кучетата се хвърлиха из тръстиките по следите на тигъра, като джафкаха безспирно. Бхагавади, след като подуши въздуха с хобота си на няколко различни височини, навлезе в джунглата, проправяйки си път сред гъстата зеленина с широките си гърди.

— Внимавай, Бхарата — каза Макферсън.

— Забелязахте ли нещо, капитане? — попита сержантът.

— Не, но тигърът може да се върне по стъпките си и да ни дебне сред тръстиката. Знаеш, че тези животни са хитри и не се страхуват да нападнат слон.

— В такъв случай ще си има работа с Бхагавади. Не е първият тигър, който той ще смачка с краката си, или ще го запокити в някое дърво. Вие видяхте ли звяра?

— Да, и трябва да ти кажа, че беше огромен. Не си спомням да съм виждал друг такъв; правеше скокове по десет метра.

— Виж ти! — възкликна индиецът. — С един скок ще стигне до нашата хауда.

— Ако му позволим да се приближи.

— Мълчете, капитане.

В далечината се чу лаят и скимтенето на кучетата. Бхарата почувствува, че го лазят тръпки.

— Кучетата са го открили — каза.

— И някое от тях е било изкормено — каза войникът, който държеше карабините, готов да ги подаде на ловците.

Ято пауни се издигна от гъсталака и литна нагоре с крясък.

— Узака! — извика капитанът, като постави ръце около устата си.

— Внимание, капитане! — отвърна викачът на кучетата. — Тигърът е обграден от кучетата.

— Свири сбор.

Узака наду рога с все сила и останалите викачи се втурнаха безредно, търсейки прикритие зад слона.

— Кураж! — каза капитанът на махута. — Води слона към кучетата. А ти, Бхарата, гледай наляво, аз пък ще гледам надясно. Може да ни се наложи да се бием с повече от един неприятел.

Лаят на кучетата ставаше все по-яростен. Бхагавади ускори крачка и смело се насочи към гъсталака от тръстика, откъдето идеше кучешката врява.

На сто метра разстояние откриха едно от кучетата ужасно разкъсано от ноктите на звяра. Слонът взе да показва признаци на неспокойство и започна да маха хобота си нагоре-надолу.

— Бхагавади го усети — каза Макферсън. — Внимавай, махуте, слонът да не тръгне назад или тигърът да го захапе за хобота, както стана миналата година.

— Не се тревожи, господарю.

От тръстиката се надигна страхотен рев. Бхагавади спря, потръпна целият и издаде глух рев.

— Напред! — викна капитан Макферсън, чиито пръсти се сключиха около спусъка на пушката. Махутът бодна с кука слона, който почна страхотно да пухти, като нави нагоре хобота си и издаде двата си остри зъба. Направи още две крачки и спря. От тръстиките излетя като снаряд един огромен тигър и в същото време капитанът стреля.

— Гръм и мълния! — викна ядосано.

Тигърът тупна сред тръстиките, без да бъде докоснат. Хвърли се още два пъти във въздуха със скокове от дванадесет метра и изчезна. Бхарата откри огън към гъсталака, но куршумът пръсна главата на едно от кучетата, което се влачеше полуразкъсано между тревата.

— Но що за дяволски е този тигър? — каза капитанът, намусен. За втори път се изплъзва от куршума ми. Каква е тази работа?

Бхагавади тръгна отново, но много внимателно, като си разчистваше пътя с хобота, но всеки миг бе готов да го прибере. Направи още стотина метра, предхождан от кучетата, които сновяха напред-назад, за да открият следите на тигъра, накрая спря решително и отново взе да трепери и пухти. Пред него, на по-малко от двадесет метра имаше едно пространство със захарна тръстика. До ловците достигна полъх на вятър, пропит от остра миризма на дивеч.

— Виж, виж! — викна капитанът.

Тигърът изскочи от тръстиките и светкавично се насочи към слона, който от своя страна насочи зъбите си. Стигна почти до него, убягвайки куршумите на ловците, сви се на кълбо и се изхвърли право към челото на слона, опитвайки се с един-единствен замах на лапата си да събори махута, който отскочи назад с вик на ужас. За малко да го достигне, когато от далечината отекнаха острите звукове на рамзинга. Необяснимо защо, тигърът рязко се извърна и се впусна към джунглата.

— Огън! — викна капитан Макферсън и изпразни карабината си.

Тигърът нададе страшен рев, падна, отново стана, прескочи гъсталака и се строполи оттатък неподвижен, сякаш бе прострелян.

— Ура, ура! — извика Бхарата.

— Добро попадение! — възкликна капитанът, оставяйки още димящото оръжие. — Спусни стълбата.

С големия нож в ръка капитан Макферсън стъпи на земята и се насочи към храсталака. Тигърът лежеше безжизнен до един храст. За своя голяма изненада капитанът не забеляза по тялото на звяра никаква рана или следи от кръв по земята. Макар да знаеше, че понякога тигрите се преструват на умрели, за да нападнат неочаквано ловеца, той се канеше да се върне, но не му стигна време. Тайнственият звук на рамзинга отново се чу и сякаш бе сигнал за тигъра да се нахвърли срещу капитана, когото повали веднага. Огромната му уста с остри зъби зина над него, готова да го разкъса. Прикован на земята и неспособен да си послужи с ножа, капитан Макферсън нададе тревожен вик:

— Помощ!… Загубен съм…

— Дръжте се, тук съм! — чу се силен глас.

Един индиец изскочи от храстите, сграбчи тигъра за опашката и го метна встрани. Чу се яростен рев. Подлудяло от гняв, животното веднага се надигна, за да се хвърли върху новия неприятел. Но случи се нещо странно, невиждано: щом зърна този човек, звярът рязко се обърна и светкавично изчезна в непроходимия шубрак на джунглата.

Здрав и читав, капитан Макферсън веднага се изправи. Силно учудване се изписа по лицето му. На пет крачки от него стоеше мускулест индиец, с гордо вдигната глава и широки, яки рамене. Малък, извезан със сребро тюрбан покриваше главата му, а около бедрата си носеше препаска от жълта коприна, стегната на кръста от кашмиров пояс. Този човек, който бе излязъл тъй дръзко срещу тигъра, не носеше никакво оръжие. Със скръстени на гърдите ръце, неподвижен като статуя и с искрящ от смелост поглед той с любопитство оглеждаше капитана.

— Ако не се лъжа, дължа ти живота си — рече капитанът.

— Може би — отвърна индиецът.

— Без твоята смелост, сега щях да бъда мъртъв.

— Наистина.

— Дай ми ръката си, ти си храбрец.

Не без вълнение, индиецът стисна ръката, която Макферсън му подаваше.

— Сарангуи — представи се индиецът.

— Няма никога да забравя името ти.

Известно време помежду им настъпи мълчание.

— Какво мога да направя за теб? — подхвана капитанът.

— Нищо.

Макферсън извади кесия, пълна със златни стерлинги, и му я подаде. Индиецът я отказа с благороден жест.

— Не знам какво да правя със златото — каза той.

— Богат ли си?

— Не толкова, колкото мислите. Ловец съм на тигри от граничните места.

— А защо си тук?

— В джунглата вече няма тигри. Тръгнах на север, да търся други.

— А сега накъде си тръгнал?

— Не знам. Нямам родина, нито семейство; скитам, където ми скимне.

— Искаш ли да дойдеш с мен?

Очите на индиеца светнаха за миг.

— Ако имате нужда от силен и смел човек, който не се страхува нито от зверовете, нито от гнева на боговете, ваш съм.

— Ела, смели индиецо, и няма да съжаляваш, че си останал при мен.

Капитанът се извърна на токовете си, но веднага спря.

— Смяташ ли, че тигърът е избягал?

— Много далеч.

— Ще можем ли да го открием?

— Не вярвам, впрочем аз се нагърбвам да го убия и то в близко време.

— Добре, да се прибираме в бънгалото.

Бхарата, който с учудване бе присъствувал на сцената, ги чакаше до слона. Той се спусна към капитана.

— Ранен ли сте, капитане?

— Не, сержант, но ако не беше този индиец, сега нямаше да съм жив.

— Бива си те — каза Бхарата на Сарангуи. — Не съм виждал подобен удар; ти държиш високо името на нашата раса.

Една усмивка бе единственият отговор на индиеца.

Тримата мъже се качиха на хаудата и за по-малко от половин час стигнаха до бънгалото, пред което ги очакваха сипаите.

Видът на войниците накара Сарангуи да свъси чело. Изглеждаше неспокоен и с голяма мъка подтисна един презрителен жест. За щастие никой не забеляза тази му внезапна реакция.

— Сарангуи — каза капитанът в момента, в който влизаше с Бхарата, — ако си гладен, отивай направо в кухнята; ако искаш да спиш, избери си стая, каквато ти харесва; ако искаш да ходиш на лов, поискай оръжието, което най-ти допада.

— Благодаря, господарю.

Капитанът влезе в бънгалото, но Сарангуи продължи да стои до вратата. Лицето му станало мрачно, а очите му странно блестяха. Сарангуи понечи да влезе в бънгалото, но накрая седна. Изглеждаше обзет от силно вълнение. «Кой знае каква участ очаква онзи човек — помисли си. — Може би смърт. Но чудно, този капитан ме заинтригува, дори чувствувам, че ми е симпатичен. Щом го зърнах, сърцето ми трепна по необясним начин, а гласът му едва не ме трогна. Не знам, но лицето му ми заприлича на… Не, не трябва да изричам името й…» Замисли се и стана още по-мрачен. «А дали онзи другият е тук? — запита се. — А ако не е?»

Изправи се и взе да се разхожда с глава, сведена на гърдите, и сбръчкано чело. Минавайки покрай една от постройките, чу гласове отвътре. Спря и вдигна глава. Поколеба се, огледа се, за да се увери, че е сам, после прескочи оградата и се заслуша.

— Аз ти го казвам — рече нечий глас. — Хитрецът проговори след смъртните заплахи на капитан Макферсън.

— Невъзможно — каза другият глас. — Тия кучета, тхугите, не се плашат от смъртта. Виждал съм с очите си десетки тхуги да отиват на разстрел без да проговорят.

— Но капитан Макферсън има средства, на които никое същество не може да издържи.

— Да, но този човек е силен. Ще остави да го одерат жив, но няма да каже дума.

Сарангуи наостри още повече слуха си.

— А къде смяташ са го затворили? — попита първият глас.

— В подземието — отвърна вторият.

— Този човек е способен да избяга.

— Невъзможно е, защото стените са много дебели, а и го пази часовой.

— Не казвам, че ще избяга сам, а подпомогнат от тхугите.

— Мислиш ли, че се навъртат наоколо?

— Миналата нощ чухме сигнали и ми казаха, че един от сипаите видял някакви сенки в гората.

— Полазват ме тръпки.

— Страх ли те е?

— И още как. Техните ласа рядко бъркат.

— Страхът ти няма да трае дълго.

— Защо?

— Защото ще ги нападнем в бърлогата им. Негапатнан ще изкаже всичко.

При споменаването на това име Сарангуи подскочи, обзет от силна възбуда. Злокобна усмивка плъзна по устните му и той изгледа бънгалото със свиреп поглед.

— Аха! — възкликна той шепнешком — Негапатнан е тук! Проклетниците ще бъдат доволни.