Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малайски пирати (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
I Misteri della Jungla Nera, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (4 март 2006 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
cattiva2511 (2021)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Емилио Салгари

ТАЙНИТЕ НА ЧЕРНАТА ДЖУНГЛА

РОМАН, 1987 г.

Преведе от италиански БОЖАН ХРИСТОВ

Художник СТЕФАН ГРУЕВ

Редактор ЛЪЧЕЗАР МИШЕВ

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор КОСТАДИНКА АПОСТОЛОВА

Коректор АСЕН БАРЪМОВ

ЦЕНА 1,80 ЛЕВА

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“, СОФИЯ, ДП „ДИМИТЪР БЛАГОЕВ“, УЛ. „РАКИТИН“ 2, СОФИЯ

 

Emilio Salgari

I misteri della jungla nera

Edizioni Paoline, 1975

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция и добавяне на изображения

Част I
Удушвачите

first.png

I. Убийството на индиеца

1_kiling.png

Ганг, известната река, почитана от древните и сегашни индийци, които считат водите и за свещени, след като прекоси снежните Хималаи и богатите провинции Кашмир, Делхи, Агра, Бенарес, Пагна и Бенгалия, се разделя на триста метра от морето на два ръкава и образува помежду им гигантско, насечено устие, единствено по красотата си в целия свят.

Двата внушителни водни ръкави от своя страна дават живот на множество рекички, канали и каналчета, кои го браздят във всички възможни посоки, голямата площ земи около Бенгалския залив и образуват безброй острови, островчета и плитчини, които в близост до морето са наречени съвсем понятно от англичаните «Sunderbounds»[1].

Няма нищо по-тъжно, странно и ужасяващо от гледката на тези Sunderbounds. Тук няма нито градове, нито села от север на юг и от изток на запад човешкото око може да зърне само огромни гъсталаци от бодливи бамбукови дървета, впити едно в друго и чийто високи върхове се поклащат при всеки полъх на вятъра, който разнася непоносимите изпарения на загниващи растителни маси и множеството трупове, хвърлени от индийците в Ганг.

Рядко някое бананово дърво се извисява над тези върхари, а още по-рядко е група мангови дървета да стърчат сред тресавищата или до обонянието на човек да достигне сладостната миризма на ясмина и магнолията, които се крият плахо тук-там сред невъобразимия хаос на джунглата. Денем властвува гробовна тишина, която гнети и най-смелите, но през нощта настъпва неописуема врява от крясъци ръмжене, писъци и вой, които смразяват кръвта. Кажете на бенгалеца да отиде в местата на Sunderbounds, и той ще ви откаже: обещайте му сто, двеста, петстотин рупии, и той пак ще остане непоклатим в решението си. Кажете на моланга, бедния жител на граничните райони, да навлезе в ония джунгли, и той, подобно на бенгалеца, ще ви откаже. Бенгалецът и молангът имат право: проникването в тези джунгли е равносилно на смърт. Наистина там, сред тия купища от бодили и бамбукови дървеса, сред тресавищата и жълтите води се крият тигрите, които дебнат преминаването на лодките, дори на големите плавателни съдове, за да се хвърлят на мостика и отмъкнат лодкаря или моряка, който дръзне да се покаже; там са огромните, страшни крокодили, които дебнат жертвата си, грозните носорози, готови да се нахвърлят при най-малкото помръдване на листата, стотиците видове индийски змии, между които rubdira mandali, чието ухапване причинява кръвоизлив, и питонът, който може да прекърши в прегръдката си бивол. Най-накрая, тук се крие индийският Тхуг, оня, който задъхано очаква появата на когото и да било, за да го удуши и предложи живота му на ужасното си божество.

И така, вечерта на 16 май 1855 година, един голям огън лумтеше в южните гранични райони и по-точно на двеста-триста крачки от трите устия на Мангал, тинеста река, която се отделя от Ганг, за да се влее в Бенгалския залив. Огънят, който се открояваше като фантастично видение на тъмното небе, осветяваше една обширна и яка бамбукова колиба, пред която, увит в голям щампован плащ, спеше индиец с атлетическа фигура, чийто мускулести крайници издаваха необикновена сила и ловкостта на маймуна. Беше красив бенгалец на около тридесет години, с жълтеникава силно лъскава кожа, прясно намазана с кокосово масло. Чертите му бяха правилни, устните сочни, без да са дебели, зад които се показваха прекрасни зъби; носът му бе остър, челото високо, нарисувано на линии с въглен — особеният знак на последователите на Шива. Външността му излъчваше изключителна енергия и смелост, каквито обикновено липсват у сънародниците му.

Както казахме, той спеше, но сънят му не беше спокоен. Едри капки пот оросяваха челото му, което понякога се свъсваше; широките му гърди буйно се надигаха изпод плаща, а ръцете му, малки като на жена, трепкаха в гърч и често докосваха главата, отмахвайки тюрбана, като оставяха на показ грижливо обръснатия му череп. От устните му излизаха неясни, накъсани думи, произнесени с нежен, страстен глас.

— Ето я — казваше той усмихнат. — Слънцето залязва, спуска се зад бамбуковите дървета, паунът се спотайва, надига се марабу, чакалът вие… Защо не се показва? Сторих ли нещо нередно? Не е ли това мястото? Не е ли тук храстът с кървави листа?… Ела, ела, о, сладостно видение! Тъй страдам и жадувам отново да те видя! А, ето я! Черните й очи ме гледат, устните й се усмихват. Ах, колко божествена е тази усмивка! Мое небесно видение, защо мълчиш? Защо ме гледаш така? Не се страхувай от мен, аз съм Тремал-Наик, ловецът от черната джунгла. Говори, говори, нека чуя твоя сладостен глас. Слънцето залязва, мракът се спуска като ято гарвани над бамбуковата гора… Не изчезвай, моля те!

Изведнъж индиецът нададе силен вик и по лицето му се изписа уплаха. При този вик от колибата изскочи втори индиец. Той бе по-нисък от спящия и много пъргав, с ръце и крака, които приличаха на възлести тояги, обвити с гьон. Мъжът го изгледа смръщено. Късата препаска около слабините му, къдриците, които висяха край ушите му — всичко говореше от пръв поглед за един «махарат», както наричат войнствените хора от Западна Индия.

— Бедни господарю! — промълви той, като гледаше спящия. — Кой знае какъв ужасен сън смущава почивката ти!

Раздуха огъня, после седна край господаря си и нежно размаха едно ветрило от прекрасни паунови пера.

— Каква загадка! — подхвана спящият с глух глас. — Струва ми се, че виждам петна от кръв!… Сладостно видение, бягай от там, ще се окървавиш. Защо всичко е червено? Защо са тия примки? Значи искат да удушат някой…

— Какво говори? — попита се учуден махаратът. — Кръв, видения, примки? Що за сън!

Изведнъж спящият се сепна, разтвори блеснали очи като два черни диаманта, надигна се и седна.

— Не, не!… — възкликна със задавен глас. — Не искам! Махаратът го изгледа съчувствено.

— Господарю, какво ти е? — попита го.

Индиецът като че ли дойде на себе си. Притвори очи, после отново ги отвори и спря погледа си върху лицето на махарата.

— А, ти ли си, Камамури!

— Да, господарю.

— Какво правиш тук?

— Бдя над теб и разгонвам комарите.

Тремал-Наик пое дълбоко дъх и прокара няколко пъти ръка по челото си.

— Къде са Хурти и Агхур? — попита след известно мълчание.

— В джунглата. Снощи откриха следите на голям тигър и тръгнаха да го търсят.

— Аха — каза глухо Тремал-Наик.

Свъси чело и дълбока въздишка, подобна на задавен рев, излезе от ужасно сухите му устни.

— Какво ти е, господарю? Зле ли си? — попита Камамури.

— Не, не е вярно.

— И все пак, докато спеше нещо те измъчваше.

— Мен?

— Да, господарю, говореше за някакви странни видения. — Горчива усмивка мина по устните на ловеца.

— Страдам, Камамури — рече той ядовито. — О, как страдам!

— Знам, господарю.

— Откъде знаеш?

— От петнадесет дни те наблюдавам и виждам по челото ти дълбоки бръчки, а извън това си тъжен. Преди не беше такъв.

— Вярно е, Камамури.

— Какво измъчва господаря ми? Да не би да си уморен от живота ни в джунглата?

— Не говори така, Камамури. Родил съм се и съм израснал сред тази пустош от тръни, сред тези тресавища, върху земята на тигрите и змиите, и тук, в моята мила джунгла, ще умра.

— Тогава?

— Това видение, този призрак е една жена!

— Жена! — възкликна изненадан Камамури. — Жена ли каза?

Тремал-Наик поклати потвърдително глава и стисна силно челото си между двете ръце, сякаш искаше да подтисне някаква мрачна мисъл.

Няколко минути помежду им настъпи гробно мълчание, нарушавано само от плисъка на придошлата река в бреговете и от стенанията на вятъра, който галеше безкрайната джунгла.

— Но къде видя тази жена? — попита накрая Камамури. — Къде, след като единствените обитатели на джунглата са тигрите?

— Видях я в джунглата, Камамури — рече Тремал-Наик с глух глас. — Беше една вечер, о, няма никога да забравя тази вечер, Камамури. Търсех змии покрай бреговете на едно поточе, там долу в гъсталака на бамбуковите дървета, когато на двадесет крачки от мен, посред един храсталак с кървавочервени листа се появи видение, една красива, изящна, горда жена. Никога не съм вярвал, Камамури, че на земята съществува тъй красиво създание, нито че боговете са способни да го създадат. Очите й бяха черни и живи, зъбите й — снежнобели, кожата тъмна, а от тъмнокестенявите й коси, които падаха на къдри по раменете й, се разнасяше сладостен, опиващ аромат. Тя ме погледна, издаде дълга въздишка и изчезна от взора ми. Бях неспособен да помръдна и останах там с протегнати ръце, замаян. Щом се съвзех, почнах да я търся, но нощта бе слязла над джунглата и повече не видях и не чух нищо. Какво беше това видение? Жена или небесен дух? Все още не знам.

Тремал-Наик млъкна. Камамури забеляза, че той трепери тъй силно, сякаш имаше треска.

— За мен това видение бе съдбовно — подхвана Тремал-Наик гневно. — От онази вечер у мен настъпи странна промяна, стори ми се, че съм станал друг човек и тук, в сърцето ми, е лумнал страшен огън. Това видение като че ли ме е омагьосало. Остана ли сам в джунглата, я виждам да танцува пред мен, ако съм в реката, виждам я да плува пред носа на лодката ми, замисля ли се, мисълта ми лети към нея, а на сън ми се явява пак тя. Струва ми се, че полудявам…

— Плашиш ме, господарю — каза Камамури, като хвърли наоколо си боязлив поглед. — Кое е било това красиво създание?

— Не знам, Камамури. Но беше красива, да, много красива — възкликна Тремал-Наик в страстен порив.

— Може да е било дух.

— Може би.

— А може би божество.

— Кой може да каже?

— И повече не я ли видя?

— Да, видях я няколко пъти. Следващата вечер, по същия час, без да знам как се намерих на брега на поточето. Когато луната се издигна зад тъмните гори на север, това чудно създание отново се появи сред храстите. — «Коя си ти?» — попитах я. — «Ада» — отвърна ми и изчезна, като издаде същия стон. Стори ми се, че потъна в земята.

— Ада? — възкликна Камамури. — Какво е това име?

— Име, което не е индийско.

— Друго не добави ли?

— Не.

— Странно. Аз не бих се върнал вече.

— Но аз се върнах. Въпреки нежеланието ми, неудържима сила ме теглеше към това място; опитах се не един път да побягна, но не намерих сили. Казах ти, че се чувствувах като омагьосан.

— А какво чувствуваше в нейно присъствие?

— Не знам, но сърцето ми биеше като подлудяло.

— Преди не беше ли изпитал това чувство?

— Никога.

— Сега виждаш ли още това създание?

— Не, Камамури. Видях я последователно няколко вечери, все по същия час. Явяваше ми се, съзерцаваше ме безмълвно, после изчезваше безшумно. Един път й махнах, но тя не помръдна, друг път отворих уста да й заговоря, но тя постави пръст на устните си, приканвайки ме да замълча.

— Никога ли не я последва?

— Никога, Камамури, защото тази жена ми вдъхваше страх. Преди петнадесет дни ми се появи облечена цялата в розова коприна и спря погледа си на мен повече от обикновено. Напразно я чаках следната вечер, напразно я виках: вече не я видях.

— Странно приключение — прошепна Камамури.

— Ужасно е — добави Тремал-Наик с тих глас. — За мен вече няма щастие, не съм някогашният човек, постоянно съм в треска, изпитвам бясно желание да зърна отново това видение, което ме омагьоса.

— Значи обичаш онова видение.

— Дали го обичам? Не знам какво означава тази дума.

В този миг, далеч откъм безкрайните тресавища на юг, отекнаха няколко много високи тона. Махаратът рязко се изправи и силно пребледня.

Рамзингът! — възкликна ужасен, намеквайки за онази странна, дълга индийска тръба, съставена от четири тънки металически цеви, чийто звук се чува надалеч.

— Какво те плаши? — попита Тремал-Наик.

— Не чуваш ли рамзинга?

— Е, и какво от това?

— Предизвестява нещастие, господарю.

— Глупости, Камамури.

— Никога не бях чувал звука на рамзинга в джунглата преди онази нощ, когато бе убит нещастният Тамул.

При този спомен дълбока бръчка се вряза в челото на ловеца.

— Не се безпокой — рече той, стараейки се да остане спокоен. — Всички индийци умеят да свирят на рамзинг и ти знаеш, че рядко се намира ловец, който дръзва да проникне в земята на тигрите и змиите.

Едва-що бе приключил да говори, когато чуха жален вой на куче и малко след това силно мяукане, което наподобяваше истински рев. Камамури потръпна целият.

— Ох, господарю! — възкликна. — Кучето и тигърът също предзнаменуват нещастие.

— Дарма! Пунтхи! — викна Тремал-Наик.

Един великолепен царски тигър с висок ръст и мощни форми, с ръждива козина на черни ивици излезе от колибата и втренчи в господаря си очи, от които изскачаха светкавици. Няколко мига след това зад него се появи огромно, черно куче с дълга опашка, щръкнали уши и широк железен гердан с шипове около врата.

— Дарма! Пунтхи! — повтори Тремал-Наик.

Тигърът се изви, издаде глухо ръмжене и с петметров скок тупна в краката на господаря си.

— Какво ти е, Дарма? — попита той, като прокара ръка по якия гръб на звяра. — Неспокоен си.

Вместо да притича към господаря си, кучето проточи врат на юг, задуши известно време въздуха и излая жално три пъти.

— Дали не се е случило нещастие на Хурти и Агхур? — промълви загрижено ловецът.

— Страхувам се, че е така, господарю — каза Камамури, като хвърляше уплашени погледи към джунглата. — По този час трябваше да са вече тук, а ето че не дават никакъв признак на живот.

— Не чу ли никакъв гърмеж през деня?

— Само един следобеда и оттогава нищо.

— От къде идваше?

— От юг, господарю.

— Видя ли някое съмнително лице да се навърта из джунглата?

— Не, но Хурти ми каза, че една вечер видял сенки по бреговете на остров Раймангал, а Агхур чул странни шумове, идващи от свещения баниян[2].

— Значи от банановата гора — рече Тремал-Наик. — Ти чу ли нещо?

— Не си спомням. Какво да правим, господарю?

— Да чакаме.

— Но те могат…

— Тихо! — каза Тремал-Наик и стисна до болка едната му ръка.

— Какво чу? — пошепна махаратът и зъбите му затракаха.

— Виж там, не ти ли се струва, че бамбукът се поклаща?

— Вярно е, господарю.

Пунтхи за трети път издаде жален вой, последван от острите тонове на тайнствената рамзинга. Тремал-Наик извади от пояса си, направен от тигрова кожа, дълъг пистолет със сребърни инкрустации и го зареди. В този миг висок, полугол индиец, въоръжен със секира, изскочи от леса и се затича стремглаво към колибата.

— Агхур! — възкликнаха в един глас Тремал-Наик и махаратът.

Пунтхи се стрелна към него със зловещ рев. Човекът стигна като мълния до колибата, заклатушка се като пронизан от внезапна болка, опули очи, издаде сподавен вик, подобен на изхъркване, и се строполи сред тревата, подобно на изкоренено от вятъра дърво.

— Господарю, господарю! — успя да изрече.

Тремал Наик вече беше над него. Вик на изненада се изтръгна от гърдите му. Индиецът изглежда умираше. На устните му бе излязла кървава пяна, лицето му изподрано и потънало в кръв, очите му бяха разширени от ужас, дишаше тежко на пресекулки.

— Агхур! — извика Тремал-Наик. — Какво ти се е случило! Къде е Хурти?

При споменаване на това име лицето на Агхур се сгърчи ужасно и той впи нокти в земята.

— Господарю… гос… подарю! — заекна, обзет от ужас.

— Разказвай!

— Задушавам се… тичах… ах, господарю!

— Дали не е отровен? — прошепна Камамури.

— Не — каза Тремал-Наик. — Нещастникът е тичал като кон и сега се задушава. След няколко минути ще се оправи.

Наистина Агхур започна да се съвзема и да диша свободно.

— Говори, Агхур — рече Тремал-Наик след няколко минути. — Защо се върна сам? Защо си така ужасен? Какво се е случило на твоя приятел?

— Ах, господарю! — заекна индиецът, потръпвайки. — Какво нещастие!

— Продължавай, Агхур — подкани го ловецът.

— Ако бяхте го видели, нещастникът… там, проснат на земята, вдървен, с очи извън орбитите…

— Кой?

— Хурти!

— Хурти мъртъв? — възкликна Тремал-Наик.

— Да, убиха го в подножието на свещения баниян.

— Но кой? Кажи ми да ида да отмъстя за него.

— Не знам, господарю.

— Разкажи всичко.

— Бяхме тръгнали да убием един голям тигър. На шест мили от тук открихме звяра, който, ранен от карабината на Хурти, побягна на юг. Следвахме в продължение на четири часа следите му и го застигнахме на брега, срещу остров Раймангал, но не успяхме да го убием, защото едва ни зърна и скочи във водата, за да излезе на отсрещния бряг в подножието на големия баниян.

— Добре, а после?

— Аз исках да се върна, но Хурти отказа, казвайки, че тигърът е ранен и вече представлява лесна плячка. Преплувахме реката и стигнахме на остров Раймангал, където се разделихме, за да изследваме околностите.

Индиецът млъкна, пребледня и зъбите му затракаха от ужаса на спомена.

— Щом нощта настъпи — продължи той с глух глас, — под дърветата на леса притъмня и над нас легна гробовно мълчание, което ни изпълни със страх. Изведнъж един остър звук на рамзинга отекна наоколо ни. Огледах се и очите ми срещнаха тези на някаква сянка, застанала на двадесет крачки от мен и полускрита сред храсталака.

— Сянка ли каза? — възкликна Тремал-Наик.

— Да, господарю, една сянка.

— Каква беше тази сянка, казвай бързо!

— Стори ми се жена.

— Жена!

— Да, сигурен съм, че беше жена.

— Красива ли беше?

— Беше много тъмно, за да я различа.

Тремал-Наик прокара ръка по челото си.

— Сянка! — повтори той няколко пъти. — Сянка на онова място! Дали не е моето видение?… Продължавай, Агхур.

— Сянката ме гледа няколко мига, после протегна ръка към мен, подканвайки ме да се отдалеча незабавно. Изненадан и изплашен се подчиних, но не бях направил и сто крачки, когато сърцераздирателен вик стигна до ушите ми. Познах веднага — викът беше на Хурти.

— А сянката? — попита Тремал-Наик, обзет от голямо вълнение.

— Дори не се обърнах назад, за да видя дали стои още там, или е изчезнала. Втурнах се през джунглата с карабина в ръка и стигнах до голямото бананово дърво. Проснат по гръб, край него видях бедния Хурти. Повиках го, но не ми отговори; докоснах го — беше още топъл — но сърцето му не биеше.

— Сигурен ли си?

— Напълно, господарю.

— Къде беше ударен?

— Не видях по тялото му никаква рана.

— Невъзможно!

— И все пак е така.

— Повече не срещна ли друг?

— Никой, нито чух някакъв шум. Изплаших се, хвърлих се в реката, преплувах я, загубвайки карабината си и стигнах до нашата джунгла. Изглежда съм тичал непрекъснато шест мили, тъй голям бе страхът ми. Бедният Хурти!

Бележки

[1] Граничен район (англ) Б.пр.

[2] Secus bengalensis — дълголетно тропическо дърво. — Б.пр.