Емилио Салгари
Тайните на Черната джунгла (31)

XIV. Подземията на пагодата

Този подземен проход, неизвестен на капитана и неговите сипаи, беше влажен, криволичещ и толкова тесен, че през него можеше да се провре едва един човек. Ту слизаше, ту се изкачваше, като описваше много завои около тресавището или около старата пагода — и двете близки до колибата на факира. Гадни насекоми, проникнали през пукнатините на почвата, го изпълваха навсякъде. При светлината на факлите от време на време прибягваха, изплашени от внезапното появяване на хората, скорпиони с всякакви размери, стоножки с отровни жила, огромни черни паяци и онези ужасни гущери, наречени бис-кобра, с чаталест език, чийто два върха изпускат силна отрова.

След като измина около петстотин крачки, Тремал-Наик, който държеше Бхарата здраво за ръка, спря пред малка пещера без изход.

— Не можем да продължим повече — каза факирът-донди на стария Мох. — Не виждам никакъв излаз.

— Да почакаме Виндхиа — отвърна Мох. — Само той познава тези подземия.

— Чувал съм да се говори за старата пагода и не вярвам, че тази галерия свършва тук.

— Дано, иначе тук ще ни е краят — рече Тремал-Наик. — Сипаите скоро ще открият прохода.

В този момент забелязаха Виндхиа, който тичаше към тях.

— Готово, сега сме сигурни, че не ще могат да ни преследват — каза, докато загасваше своята факла.

— Защо? — попита Тремал-Наик.

— Мазето е пълно с вода и не могат да открият плочата.

— А ние накъде да продължим? — попита факирът-донди. — Тук няма излаз.

— Знам къде се намира — отговори Виндхиа.

Бе взел факлата да изследва стените, когато от далечината отекна страхотен взрив. Земята се разтърси и буци пръст се откъснаха над тях. За щастие четиримата индийци усетиха навреме това срутване и бързо се втурнаха в галерията, като мъкнеха пленника.

— Какво се е случило? Мина ли възпламениха? — попита Тремал-Наик.

— Струва ми се, че са вдигнали във въздуха къщата ми — каза Виндхиа, който изглеждаше неспокоен. — Признавам, че не очаквах този удар.

— Да не са взривили и галерията? — попита факирът-донди.

— Не вярвам, но… чуйте! Нищо ли не чувате?

Тремал-Наик и другарите му спряха дъха си и се заслушаха. Откъм тъмната галерия, по която бяха минали, се зададе глух рев, който нарастваше все повече.

Четиримата индийци се спогледаха.

— Като че ли в галерията е нахлула вода — рече Тремал-Наик.

— Вода ли? — възкликна Виндхиа ужасен. — Тогава значи са вдигнали във въздуха желязната плоча, която досега ни пазеше от водната стихия.

— Да бягаме — каза старият тхуг. — Бързо, потърси изхода!

Виндхиа се стрелна към един ъгъл на пещерата, където знаеше, че се намира втора плоча, закриваща отвора към подземията на старата пагода. Вече бе напипал бутона, който задвижва пружината, когато в тъмнината над тях се изсипа воден ураган. Ударът на тази водна маса бе толкова силен, че четиримата бегълци и пленникът им бяха отпратени към срещуположната стена. Двете факли загаснаха, но старият Мох бързо бе вдигнал ръката си, така че имаха още светлина. В течение на няколко минути нещастниците бяха влачени ту на една, ту на друга страна от бесния поток, който нахлуваше в пещерата и застрашаваше бързо да я изпълни, като издави всички. Водата биеше в стените, образувайки водовъртежи и видимо бързо нарастваше.

— Велики Шива! — викна Тремал-Наик, който бе изпуснал Бхарата. — Потъваме! Какво ли се е случило?

— Металната плоча е била взривена и водата от тресавището минава през мазето и наводнява галерията — каза Виндхиа.

— Трябва да намерим излаз за водата — каза старият тхуг.

— Има един проход, но сега и той е наводнен.

— Да се опитаме да го отворим.

— Но тогава галерията ще се отводни и сипаите ще ни подгонят.

— По-добре да ни преследват, отколкото сигурно да умрем — каза Тремал-Наик.

— А как ще продължим?

— Какво искаш да кажеш, Виндхиа?

— Че водата ще залее подземията и ще ни препречи пътя.

— Дълги ли са тези подземия?

— Безкрайни.

— Къде свършват?

— В Ганг.

— Тогава водата ще намери излаз.

— Но някои галерии ще останат наводнени.

— Ще ги преплуваме. Бързо, Виндхиа, търси плочата, иначе до няколко минути ще се издавим.

— Дръж високо факлата — каза факирът на стария тхуг, — че ако загасне, сме загубени.

Водата продължаваше да нахлува с рев в пещерата, но понеже се издигна, повърхността и се успокои. Петимата души бяха вече до гърди във водата и още няколко минути тя щеше да залее главите им.

След като огледа стените на пещерата, факирът се насочи към един ъгъл, пое дълбоко въздух и се потопи, за да освободи пружината на плочата. Три пъти бе принуден да се показва и си поема въздух, накрая намери бутона и го натисна с все сила. Почти веднага в онзи ъгъл се образува водовъртеж. Факирът се бе хванал за издатините на скалата и успя да избегне течението, което можеше да го повлече.

— Спасени сме! — викна на приятелите си. — Водата бяга към галериите на пагодата.

— Най-после — прошепна Тремал-Наик. — Нашият пленник, който е по-нисък от нас, за малко да се удави.

Водата почваше да намалява, но бавно, защото друга прииждаше откъм галерията, свързана с жилището на факира. Преди пещерата да бъде пресушена, трябваше да изчакат да изтече водата на малкото блато, чието количество все пак бе значително.

— Трябва да почакаме няколко часа — каза Виндхиа на Тремал-Наик.

— А после накъде?

— В подземията на пагодата.

— А ако сипаите тръгнат след нас? Смяташ ли, че ще им се изплъзнем?

— Надявам се.

— А Бхарата ще водим ли с нас? Страхувам се, че ни е повече в тежест, отколкото в полза.

— Вярно е — каза Виндхиа, — но не можем да го изоставим. Кой знае, може да се окаже ценен заложник.

— И ако сипаите го намерят, той ще им посочи пътя на нашето бягство — допълни старият тхуг.

— Можем да го убием — каза факирът.

— Ще бъде излишно престъпление — намеси се Тремал-Наик. — Бхарата не е капитанът.

— Тогава ще го водим с нас — заключи Мох.

Докато водеха този разговор, водата продължаваше да намалява, вероятно защото бе намерила и други излази към подземията на старата пагода. За половин час тя стигна до кръста на петимата. Факирът, който явно бе много неспокоен от страх да не се появят сипаите, поиска да изследва галерията назад, за да разбере задава ли се някой. Даде факлата на Тремал-Наик, подкани факира-донди да го последва и се пъхна в прохода, залят само до половината от водата.

Течението вече не беше така буйно, явен знак, че водата от малкото блато беше на изчерпване. Следователно беше вероятно сипаите да са забелязали изтичането на водата и търсейки причината, да са открили металическата плоча.

Като напредваха бавно заради течението, което се разбиваше в краката им, принуждавайки ги да се захващат за издатините на стените, двамата факири успяха да изминат повече от триста метра и да преполовят пътя. Спряха за малко да си поемат дъх, после отново поеха, като един друг се прикрепяха, защото галерията беше наклонена и им беше трудно да се преборят с течението. Не бяха изминали и петдесетина метра, когато от другата страна на галерията чуха човешки гласове. Спряха и се хванаха за ръцете.

— Чуваш ли? — попита Виндхиа.

— Да — отговори другият.

— Открили са галерията, тихо!

Един глас, който ехото в галерията ясно предаде, извика тържествуващ:

— Ето прохода!

— Открити сме! — прошепна факирът-донди.

— След малко сипаите ще бъдат по петите ни — отвърна Виндхиа.

— Да бягаме.

— Чакай малко. Ако са открили плочата, трябва да видим факлите им.

Тръгнаха отново напред, като се стараеха да не вдигат никакъв шум. На един от завоите на прохода забелязаха сияние на сто и петдесет метра от тях. Сипаите се канеха да влязат в прохода, който бяха открили.

— Назад! — каза Виндхиа.

— Идват ли? — попита Тремал-Наик, който беше зад тях.

— Да, и скоро ще бъдат тук.

Тремал-Наик извади камата си, размаха я пред очите на Бхарата и каза:

— Върви, или ще те убия!

Петимата индийци се мушнаха в галерията, която водеше към подземията на пагодата, затвориха плочата след себе си, за да забавят напредването на сипаите и се впуснаха напред, като държаха високо факлата. Този втори подземен проход беше много по-просторен от първия, понеже позволяваше да вървят едновременно трима-четирима души, а сводът беше тъй висок, че факлата едва успяваше да го освети. Прииждането на водата бе престанало, понеже бяха затворили металическия капак, но пред тях се чуваше глухо клокочене, което ехото на галериите непрестанно повтаряше. Изглежда, че течението следваше други наклони в тези подземия и бе изпреварило бегълците. Чуваха се плисъци, сякаш водата пада отвисоко, или далечен грохот, който се губеше в мрачните галерии и пещери, които се простираха под старата пагода.

Виндхиа, който познаваше тези мрачни проходи, ги водеше. Бе взел факлата и напредваше без колебание, като ту се изкачваше, ту слизаше. Водата вече беше изчезнала и вървяха по суха земя, тъй като шупливата скала бе попила и последната капка. Вървяха така около половин час, докато стигнаха до обширно подземие, където се мъждееха голям брой странни могили, може би гробове на древни раджи. Виждаха се двадесет и едното превъплъщения на Вишну, бога-хранител, представен от огромни костенурки, от великани, страхотни чудовища, коне, които държат с краката си саби и щикове, слонски глави с вдигнати хоботи, а по средата се издигаше една огромна черна раковина, представляваща прочутия скъпоценен камък салаграман, символът, почитан от последователите на този бог.

Виндхиа спря, защото бе забелязал голямо количество вода на отсрещния край на пещерата.

— Пътят е затворен — каза с треперящ глас. — Галерията, която трябваше да ни отведе във втората пещера, е затворена.

— Трябва ли да се връщаме? — попита Тремал-Наик.

— Не можем, ще се срещнем със сипаите.

— Няма ли друг проход?

— Не — отвърна мрачно факирът.

— Колко е дълга галерията, която води към второто подземие?

— Около шестдесет крачки.

— Аз съм добър плувец.

— Ние също — казаха старият тхуг и факирът-донди.

— Какво имаш предвид?

— Ще се опитаме да минем под водата? — отвърна твърдо Тремал-Наик.

— А пленникът?

— Ще ни следва, ако не иска да се удави. — Развърза превръзката около устата на Бхарата и му каза: — Ако искаш да живееш, тръгвай с нас. Знаеш ли да плуваш?

— Да — отговори сержантът.

— Тогава следвай ни.

В този миг в далечината се чу взрив, който отекна в галериите и обширната пещера.

— Сипаите са вдигнали във въздуха и втората плоча — каза Виндхиа.

— Да побързаме.

Тръгнаха към другия край на пещерата и се потопиха във водата. Подът беше силно наклонен и там водата се беше събрала, запълвайки изцяло галерията, която водеше към втората пещера.

— Проходът е пред нас — каза Виндхиа.

— Широк ли е?

— Широк и висок. Аз пръв ще мина.

— Пазете Бхарата — каза Тремал-Наик.

Петимата мъже поеха дълбоко въздух и едновременно се потопиха. Стигнаха бързо до наводнения проход и влязоха в него. На два пъти Тремал-Наик се опита да поеме дъх на повърхността, но главата му винаги удряше в каменния свод. Едва при третия опит главата му изплува. Пое дъх и извика:

— Виндхиа, къде си?

— До теб — отвърна факирът.

— А другите?

— Ето ме — отвърна старият тхуг.

— И аз съм тук — обади се факирътдондн.

— А Бхарата?

Никой не отговори. Повторно го повикаха, но отговор не получиха.

— Велики Шива!… — викна. — Хитрецът е избягал.

— Или се е удавил — отвърна Виндхиа. — Да оставим мъртвите и да мислим за нас. Ако ви е мил животът, следвайте ме!