Емилио Салгари
Тайните на Черната джунгла (29)

XII. Змиеукротителите

Когато старият тхуг и Тремал-Наик напуснаха къщичката на факира, слънцето вече бе залязло и мракът бързо се спускаше над свещената река.

На близко разстояние ги следваха шестимата мъже от лодката, въоръжени с пистолети и ками, за да ги охраняват, ако бъдат нападнати от сипаите на капитан Макферсън, което бе напълно възможно сега, когато отиваха на среща с Нимпор. Лодката ги чакаше и те поеха по течението на голямата река. Нощта беше ясна и спокойна. Милиарди звезди трепкаха в небето и се отразяваха в реката, а луната взе да се показва зад върховете на горите и кубетата на многото пагоди, блеснали със своята позлата под нейните лъчи. Като наближиха долното течение на реката една ярка светлина, отразена нависоко като фосфоресцираща мъглица, сочеше белия град с милионите му улични фенери, а на юг две безкрайни успоредни ивици от светещи точки подсказваха за закотвени лодки край бреговете.

Лодката, която бързо се носеше по течението под мощните удари на шестте весла, сви рязко към левия бряг и спря пред малко, полуразрушено стълбище, което водеше към някаква стара пагода.

— Следвайте ме — каза Мох.

Завързаха лодката и всички поеха по стълбището. Пред пагодата Тремал-Наик зърна факира с вкостенената ръка. Бе седнал на последното стъпало и бе увил мършавото си тяло с широка, тъмна наметка.

— Добър вечер, Нимпор — рече старият тхуг. — Сигурен бях, че ще те намеря тук.

— Чаках ви — отвърна светият човек, без дори да вдигне очи.

— Можа ли да научиш нещо?

— Не, но имам основание да вярвам, че капитанът се намира във вилата си.

— Но не си го видял.

— Не.

— Как да се уверим, че е там?

— Слушай!

От далечината долиташе нарастващият звук на тъпани, който бързо приближаваше към пагодата.

— Какво е това, оркестър?

— Змиеукротителите — отвърна факирът с усмивка.

— Какво ги води насам.

— Ще научиш по-късно.

Тхугът и Тремал-Наик се изкачиха на най-горното стъпало, за да обхванат по-добре с поглед хоризонта. По брега видяха да се приближават много факли, които оставяха след себе си опашка от искри. Задаваше се някакво шествие, отправено към пагодата.

— Разбирам — каза тхугът.

— Идете да ни чакате пред вилата на капитана.

— Там ли ще се състои празненството?

— Да.

— Да вървим, Тремал-Наик — каза старият тхуг.

Слязоха от другата страна на стълбището, минаха зад пагодата, прекосиха една площадка с бананови дървета и спряха пред кокетно бънгало от бял камък, с островръх, ламаринен покрив и заобиколено от просторна веранда, поддържана от дървени колонки, боядисани в синьо. Две редици красиви палми, които се издигаха на десет-дванадесет метра, с листа широки като чадъри, пазеха бънгалото от жарките лъчи на слънцето. Прозорците на елегантното жилище бяха разтворени, но отвътре не идваше никаква светлина. И все пак вилата беше обитавана, защото отвън стоеше на пост един сипаи с пушка и щик.

— Това ли е бънгалото на капитана? — попита Тремал-Наик със задавен от вълнение глас.

— Да — отвърна старият Мох.

— Дали е тук човекът, когото искам да убия?

— Може би.

— Ех… да можех да вляза!

— Ще те хванат веднага. Да не мислиш, че има само един сипаи? Капитанът е взел всички мерки и се е заобиколил с добра охрана.

— Тогава? — попита Тремал-Наик нетърпеливо.

— Нека помислят двамата факири. Да поседнем под сянката на онзи банан и да изчакаме змиеукротителите.

Скоро се появиха първите факли по стълбището на храма и хвърлиха силна светлина върху чудовищата, които украсяваха колоните. Всъщност това не бяха факли, а железни прътове, завършващи с решетъчни сфери, в които горяха рула от памук, накиснати в благоуханно масло. Шествието от змиеукротители спря за малко на площадката на храма, за да отдаде почит на божеството, после слезе по противоположното стълбище, надигайки страшна врява. Състоеше се от около двеста души. Първите редици, водени от Нимпор, бяха предимно от сипнала, тоест змиеукротители, чието единствено облекло беше една препаска около бедрата, а в ръцете държаха свирките си, подобни на флейти, изработени от бамбукова тръстика. Зад тях идваха носачите на змии, които носеха на главите си кръгли, добре затворени кошници, пълни с всякакви змии. После вървяха носачите на казанчета с мляко, с което хранеха опасните змии. След всички бяха свирачите на кхоле, тоест свещените тъпани, направени от глина и обвити с кожа от двете си страни, от най-малки до най-големи, за да издават различен звук. Не липсваха духови и струнни инструменти свирачи на табри, нещо като нашата гайда, и на саринда, цигулки с лък от памучни струни. После идваха стотици факири от различните касти: саниаси, манек-пунтхи, донди, нагу, които носеха железните факли и глинени вази, пълни с възпламенена течност.

След като премина площадката, свитата спря пред вилата на капитана, образува кръг и вдигна още по-страшна олелия.

Блясъкът на ония светила бе тъй силен, че осветяваше като ден фасадата на вилата, така че веднага можеше да се забележи ако някой се покаже на прозорците или на верандата.

Змиеукротителите изчакаха музикантите да свършат концерта си, после застанаха посред кръга и накараха да поставят на земята кошниците със змиите. Всички те бяха красиви мъже, високи, мускулести, с гъсти бради, които им придаваха свиреп, но и горд вид. Докато се суетяха около кошниците си, Нимпор мина през редиците на факирите с постоянно вдигнатата си ръка, обиколи вилата и спря под банана, където бяха Тремал-Наик и Мох.

— Не изпускайте от поглед прозорците — каза им. — Ако капитанът е там, сигурно ще се покаже.

— Няма да откъсваме очи за миг — отвърна тхутът.

— И аз ще гледам — рече факирът. — Стар съм, но зрението ми още е добро. След като змиеукротителите си отидат, ще ме чакате при пагодата.

Междувременно змиеукротителите бяха приготвили инструментите си. Започнаха да свирят, заобиколени от зрителите, като от флейтите си изтръгваха сладостни мелодии, по-скоро тъжни и изпълнени с много модулации. При тези звуци змиите в кошниците се раздвижиха и почнаха да надигат капаците. Появи се неочаквано с жълтокафеникави люспи и нагъната шия, с дебелина на тялото колкото юмрук и дълго около два метра. Беше кобра-очиларка, наречена така, защото на главата си има две тъмни петна, които напомнят напълно на чифт очила. Змията — една от най-опасните и чието ухапване е винаги смъртоносно — се изправи, като мърдаше езика си и показваше извитите си зъби, пълни с отрова, но един от змиеукротителите я хвана посред тялото и докато другарите му продължаваха да свирят, хвърли я високо във въздуха. Разгневена, змията тупна на земята, като се гърчеше и съскаше. Без да й даде време да се опомни, бърз като мълния, индусът я хвана за опашката с едната си ръка, а с другата я стисна под гърлото, като по този начин я принуди да отвори устата си. Нехаещ от съскането на влечугото, взе щипци и отскубна двата отровни зъба, после го захвърли на земята, близо до едно котле с мляко.

През това време другите влечуги, за които тази музика изглежда беше неудържима, се бяха показали: една боа, един великолепен питон, дълъг около четири метра, със синьо-зелени пръстени по тялото, и едно «змийче-минутка», дълго не повече от петнадесет сантиметра, с жълта кожа на черни петна; наричат го така, защото за деветдесет и шест секунди убива и най-силния човек. Двама укротители бързо го хванаха и извадиха зъбчетата му, после го метнаха при кобрата-очиларка, която бе забравила яда си и лакомо пиеше от млякото в съда.

От кошниците продължаваха да излизат други змии: черните ная, тигрови, питони, гулаби, с розово тяло на коралови петна и още много видове. Скоро четирите големи казани бяха заобиколени от жадните за мляко змии. Тогава флейтите млъкнаха, а тъпаните, зурлите и струнните инструменти започнаха шумотевицата си, а факирите почнаха безредно да тичат и танцуват около безвредните вече змии, като пригласяха с дивия си крясък на ужасния оркестър.

Тремал-Наик и старият тхуг се бяха изправили. Едно прозорче на вилата светна и зад стъклата се мярна човешки силует.

— Виж! — възкликна тхугът.

— Не свалям очи — отвърна Тремал-Наик.

Сянката се наведе над черчевето и светлината на факлите я освети. Задавен вик се изтръгна от гърдите на Тремал-Наик.

— Той е!…

— Капитанът! — възкликна на свой ред Мох.

— Пушка! Дайте ми пушка!

— Да не си луд! Пък и кой ще ти я даде?

— Ще ми избяга, а аз ще загубя Ада.

— Пак ще го срещнем.

— Да, скоро ще го видим — повтори един глас зад тях.

Тремал-Наик и Мох се извърнаха и видяха, застанал до тях, факира Нимпор.

— Този човек повече няма да ни избяга, нито ще направи крачка, без да бъде следен.

— Кой ще го следи?

— Двама доверени факири.

— А аз кога ще мога да го убия?

Вместо да отговори, факирът попита:

— Видяхте ли Виндхиа?

— Негови гости сме — отвърна старият Мох.

— Имате ли тук някаква лодка?

— Да, и то бърза.

— Заведете ме при него. Змиеукротителите свършиха, значи можем да си тръгваме.

— Имаш предвид план за клопката на капитана, така ли?

— Да, елате — отговори факирът.

Докато шествието се насочваше към индийската част на града, те се върнаха при пагодата, където видяха застанали до колоните двама индуси, или по точно двама донди — ония факири, които се отличават по възлестата си тояга с червено парцалче в горния край, с която никога не се разделят, дори когато спят. Нимпор се приближи до тях и им каза, сочейки към вилата:

— Бдете внимателно и следвайте капитана навсякъде. Утре ще ми съобщите новините си в колибата на Виндхиа.

— Няма да го изпуснем за миг — отвърнаха двамата донди. Малкият отряд слезе по стълбите, стигна до брега на Ганг и се качи в лодката, която бързо пое срещу течението. Реката беше опустяла, тъй като вече бе полунощ. Само на юг светеха фенерите на корабите и лодките, закотвени край белия град.

За по-малко от половин час лодката стигна до малкия пустинен нос, в чийто край се издигаше старата пагода. Тремал-Наик и другарите му се готвеха да слязат от лодката, когато от един храст видяха да излиза човешка сянка.

— Ти ли си, Виндхиа? — попита старият тхуг, като бързо зареди пистолета си.

— Не се страхувайте, аз съм — отвърна факирът. — Прибери оръжието си. Свърши ли танцът на змиите?

— Да — каза Тремал-Наик и се приближи.

— И ти ли си тук? — попита изненадан Виндхиа.

— Трябва да ти говоря.

— На твоите заповеди съм.

— Нека отидем в колибата ти.

— Това място е пусто и тук ще поговорим спокойно — отвърна Виндхиа.

— Както искаш.

— А капитанът?

— Видяхме го.

— Аха, значи е бил във вилата си.

— Да.

— Тогава е наш.

— Много бързаш, Виндхиа.

— Не, Нимпор. Имам план. Ще го накарам да дойде тук.

— Хм! Дали ще дойде?

— Сигурен съм, а влезе ли в колибата ми, жив няма да излезе.

— Решен съм на всичко — каза Тремал-Наик.

— Знаем, Суйодхана знае да подбира хората си. Чуйте ме — каза Виндхиа: — капитанът е смел, решителен и макар да разполага с някои сведения, които да го улеснят при нападението му над Раймангал, не обича да се излага на опасност. Познавам го и знам на какво е способен. Планът ми е да го примамя в клопка.

— По какъв начин?

— Като изпратя един от доверените ни хора да му каже, че някакъв предател, научил новината за експедицията срещу Раймангал, е готов да продаде тайната за входа на подземията.

— И вярваш, че ще падне в клопката? — попита Нимпор със съмнение в гласа.

— Казвам ти, че ще дойде. За сведението ще искаме огромна сума и ще му дадем среща тук, в полунощ.

— Но някои ще го придружават.

— Какво значение има? Тремал-Наик ще го застреля от засада.

— А останалите ще нападнат колибата и ще избият всички ни — рече Нимпор.

— Забрави ли подземията на пагодата? — попита Виндхиа.

— Кой може да ни намери в онези тъмни и безкрайни галерии?

— Познаваш ли ги?

— На пръсти.

— Тогава одобрявам твоя проект — каза светият факир, след като размисли. — Да, може би капитанът ще попадне в клопката, защото за него е много важно да знае входа за подземията на Раймангал. Няма да дойде сам, сигурен съм, но един куршум може винаги да го улучи, дори сред сто души. Ти си опитен стрелец, Тремал-Наик.

— Непогрешим — заяви Мох.

— Добре, аз тръгвам.

— Един въпрос преди това — каза Тремал-Наик. — Вярвате ли, че ако капитанът бъде убит, експедицията ще пропадне?

— Срещу Раймангал ли?

— Да.

— Няма да се намери друг така смел и предприемчив човек, който да поведе една експедиция към граничните райони. След неговата смърт никаква опасност няма да застрашава Раймангал. Сбогом, приятели! Утре един от моите доверени хора ще отиде при капитана и още утре той не ще бъде вече между живите.

— Искаш ли лодката? — попита го старият тхуг.

— Излишно е — каза факирът. — Нимпор има сакати ръце, но краката му са по-бързи от тия на бегачите.

След тези думи пое по криволичещия път край брега и скоро изчезна под тъмната сянка на дърветата.