Емилио Салгари
Тайните на Черната джунгла (18)

I. Капитан Макферсън

Беше прекрасна августовска нощ — една истинска тропическа нощ.

Въздухът беше приятен, мек, пропит от нежния аромат на ясмин и магнолия. Чистото тъмносиньо небе бе изпъстрено от милиарди блещукащи звезди, а грейналата луна бавно следваше своя път, осветявайки фантастично течението на река Хугли, десния приток на Ганг, която се виеше като безкрайна сребърна лента сред равнината на Бенгалския залив. Рояци марабу прелитаха над течението и много от тях бяха кацнали по двата бряга, в подножията на величествените бананови и тамариндови дървета, свели грациозно клони над водите.

Злокобна, тайнствена тишина цареше навсякъде, нарушавана само от полъха на вятъра, който от време на време размърдваше короните на дърветата, или от воя на чакала — тъжен и висок, който скиташе по бреговете на реката.

Макар да бе късен час и хиляди опасности да дебнеха сред сенките на нощта, един човек се бе излегнал в подножието на едно тамариндово дърво. Изглеждаше на около четиридесет години и носеше униформа на капитан от английските колониални войски сипаи, богато украсена със златни нашивки. Бе висок, добре сложен, с бронзов тен на кожата, но не така тъмен като у индийците. Личеше, че е европеец, изложен от дълги години на тропическото слънце. Лицето му, излъчващо сила и гордост, бе опасано от гъста черна брада, а челото му — набраздено от първите бръчки. Очите му бяха големи, тъжни, понякога в тях искреше дръзновение.

Не помръдваше, само от време на време вдигаше глава да погледне към голямата река с жест на нетърпение.

Бе изминал половин час, когато в далечината отекна гърмеж.

Капитанът протегна ръка към карабината си, богато инкрустирана със сребро и седеф, бързо стана и слезе към брега, като се захващаше за корените на гамаринда, виещи се подобно на змии. На север се бе появила една черна точка, която бавно наближаваше, около нея водата се пенеше, явно от ударите на гребла. «Ето ги» — рече си той. Вдигна карабината високо и стреля. От черната точка, която започваше да взима очертанията на лодка, му отговориха с друг изстрел. «Всичко е наред, този път може би ще науча нещо» — помисли си капитанът. За миг по лицето му премина сянка на мъка, но веднага след това чертите му се изостриха отново и хвърли поглед към лодката, която бързо приближаваше под ударите на шест гребла. В нея личаха седем-осем въоръжени мъже.

След десетина минути красива, дълга лодка, карана от шест индийци с широки гребла, предвождани от един сержант сипаи, стигна на няколко крачки от реката. С няколко ловки маневри тя се вряза дълбоко в тревата. Сержантът скочи леко на земята и козирува.

— Закарайте лодката в малкото заливче — каза капитанът на индийците. — А ти, Бхарата, ела с мен.

Лодката се отдалечи, а капитанът заведе индиеца под тамаринда, където двамата се изтегнаха на тревата.

— Сами ли сме, капитан Макферсън? — попита сержантът.

— Напълно. Можеш да разказваш всичко, без да се страхуваш, че някой ще ни чуе.

— След един час Нагапатнан ще бъде тук.

Червенина обля лицето на капитана.

— Значи са го хванали? — възкликна той, развълнуван. — Мислех, че са ме излъгали.

— Истина е, капитане. Негодникът е бил затворен от една седмица в подземията на форт Уйлям.

— Сигурни ли са, че е удушвач?

— Съвсем сигурни, дори е един от техните могъщи вождове.

— Призна ли?

— Нищо, капитане, макар да са го измъчвали с глад и жажда.

— Как е бил хванат.

— Хитрецът се криел в околностите на форт Уйлям и там чакал жертвите си. Шест войника паднали под непогрешимото му ласо и труповете им били намерени голи, с тайнствения знак, татуиран на гърдите им. Преди седем дни капитан Хол излязъл с няколко сипаи решен да открие убиеца. След два часа напразно търсене, спрял под хладната сянка на едно палмово дърво, да си почине. Изведнъж усетил на врата му да се нахлузва ласо и да се затяга. Скочил и дръпнал силно въжето, като извикал за помощ. Стаите били наблизо и скочили върху индиеца, който яростно се мятал, ръмжейки като лъв.

— И значи този човек до един час ще бъде тук? — попита капитан Макферсън.

— Да, капитане — отвърна Бхарата.

— Най-после!

— Изглежда искате да узнаете нещо от него, нали?

— Да — отвърна капитанът и лицето му се помрачи.

— Вас нещо ви измъчва, което криете от мен, капитан Макферсън — каза сержантът.

— Вярно е, Бхарата — отговори Макферсън с глух глас.

— Защо не ми разкажете всичко? Може би бих могъл да ви бъда полезен.

Капитанът не отговори. Бе станал мрачен, а погледът му се навлажни. Разбираше се, че тежка мъка тегнеше на душата му.

— Капитане — каза сержантът, трогнат от вида му, — да не би да разбудих у вас тъжни спомени? Простете, не знаех.

— Няма какво да ти прощавам, приятелю мой — отвърна Макферсън и стисна силно ръката му. — Редно е да знаеш всичко.

Стана, направи няколко крачки с наведена глава и скръстени ръце, после седна отново до сержанта. Една сълза мълчаливо се стече по обгорелите му скули.

— Това стана през 1852 година… — започна с глас, който напразно се опитваше да овладее. — Жена ми бе починала няколко години преди това и ми бе оставила едно момиче, красиво като пъпка на роза, с черни коси и големи, благи очи, които блестяха като диаманти. Още си спомням, когато подскачаше сред сенчестите алеи на парка, за да гони пеперудите; спомням си още вечерите, в които, седнала до мен под един голям тамаринд, свиреше на ситар и ми пееше песните на моята далечна Шотландия. О, колко бях щастлив по онова време… Ада, бедна моя Ада!…

Пристъп на плач задави гласа му. Скри лице между ръцете си и няколко минути Бхарата го чуваше да хълца като дете.

— Кураж, капитане — каза сержантът.

— Да, кураж — промълви капитанът и гневно изтри сълзите си. — Толкова време вече не съм плакал. Но понякога това ме облекчава.

— Продължете, ако нямате нищо против.

Макферсън остана замислен няколко минути, сякаш да се освободи от скръбния спомен, после продължи:

— Една сутрин населението на Калкута бе в плен на голяма уплаха. Тхугите, или както ги наричат, удушвачите, бяха разлепили по стените и по дънерите на дърветата манифести, в които предупреждаваха жителите, че тяхната богиня желае една девойка за нейната пагода. Без да знам защо бях обзет от безпокойство — чувството, че над мен е надвиснала опасност. Същата вечер откарах дъщеря ми с лодката във форт Уйлям, сигурен, че тхугите не ще могат да преминат през зидовете, за да стигнат до нея. Три дни по-късно — няма да повярваш — Ада се събуди с татуировката на удушвачите по ръцете.

— А! — възкликна Бхарата, пребледнял. — Кой я татуирал?

— Не се разбра.

— Значи тхугите са проникнали във форта?

— Така изглежда.

— Да не би да имат съучастници сред нашите сипаи?

— Сектата им е огромна, Бхарата, и има сподвижници в цяла Индия, в Малайзия и дори в Китай.

— Разказвайте, капитане.

— Аз, който до тогава не познавах страха, този ден го изпитах. Разбрах, че дъщеря ми е била избрана от чудовищната богиня и удвоих предохранителните мерки. Хранехме се заедно, спях в съседната стая, бях поставил часовои, които бдяха ден и нощ пред нейната врата. Всичко се оказа излишно: една нощ дъщеря ми изчезна.

— Изчезна? Но как?…

— Единият от прозорците беше разбит, откъдето удушвачите са влезли и са я отвлекли. Съучастниците бяха сипали силен наркотик във виното ни и никой нищо не бе чул, нито забелязал.

Обзет от силно вълнение, капитанът замълча.

— Търсих я дълго — продължи след няколко минути, — но не открих дори следа от нея. После реших да сменя името си на Макферсън, за да остана незабелязан, и открих безмилостна война на тези хора. Стотици от тях паднаха в ръцете ми и ги умъртвих сред ужасни мъчения, като се надявах да изтръгна от тях някакво признание, което да ме насочи по следите на бедната Ада, но всичко бе напразно. Изминават три дълги години, а, дъщеря ми е още в ръцете на ония хора…

Капитанът не можа да се сдържи и втори път избухна в плач. В далечината се чу звук на тръба. И двамата бързо скочиха и се затичаха към реката.

— Ето ги! — викна Бхарата.

От устните на капитан Макферсън излезе глухо ръмжене и в очите му блесна пламъче на жестока радост. Слезе на брега и видя на пет-шестстотин метра да се задава голяма лодка надолу по течението. На борда и личаха няколко сипаи с щик, затъкнат на карабините.

— Виждаш ли го? — попита той през зъби.

— Да, капитане — отвърна Бхарата. — Седнал е на кърмата помежду двама сипаи, вързан с вериги.

— Бързо, бързо! — викна капитанът.

Голямата лодка удвои скоростта си и скоро заседна на брега, до капитана. Шест сипаи с обгорели лица, полускрити от фуражките, и сребърни нашивки на маншетите слязоха от нея. След тях слязоха други двама сипаи, които здраво държаха за ръце удушвача Негапатнан.

Беше висок, слаб и атлетичен индиец. Лицето му бе свъсено, брадато, медено на цвят, а очите му святкаха като тези на разгневена змия. На гърдите му бе татуирана в синьо змията с женска глава, заобиколена от много, неразгадаеми знаци. Препаска от жълта коприна обхващаше бедрата му, а тюрбан, също от жълта коприна и едър като лешник диамант отпред, покриваше главата му, обръсната и намазана с кокосово масло.

Щом зърна капитана, той трепна и дълбока бръчка се появи на челото му.

— Познаваш ли ме? — попита капитанът, на когото не убегна смущението на индиеца.

— Да, знам, че ти си капитан Хари Коришан.

— Не, капитан Хари Макферсън.

— Е да, защото си промени името.

— Знаеш ли защо те докарах тук?

— Предполагам, за да ме накараш да проговоря, но ще бъде излишно усилие.

— Това е моя работа. Към вилата, момчета, и внимавайте, защото тхугите може да са наблизо.

Капитан Макферсън взе карабината си, зареди я и застана начело на малката колона. Тръгна по една пътека, криволичеща сред гора от нагатампи — красиви дървета, с чиито цветове се гиздят бенгалските жени и чиято дървесина е толкова твърда, че наричат нагатампа «желязно дърво». Вече бяха изминали четвърт миля, без да срещнат никого, когато от леса долетя жалният вой на чакал. Удушвачът Негапатнан веднага вдигна глава и се заоглежда. Сипаите, които го съпровождаха, чуха сподавеното му възклицание.

— Бъдете нащрек, капитане — каза Бхарата. — Тхугът усети нещо.

— Може би присъствието на приятели?

— Възможно е.

Същият вой се повтори, но този път по-силен. Капитан Макферсън се извърна на дясно.

— Гръм и мълнии! — възкликна. — Това не е чакал, а сигнал. Да побързаме.

Колоната продължи с карабини, насочени в двете страни на пътеката. Десет минути по-късно стигна до вилата на капитан Макферсън.