Емилио Салгари
Тайните на Черната джунгла (22)

V. Бягството на тхуга

Звездите избледняваха, когато Тремал-Наик, още разстроен от разговора си с удушвача, стигна до бънгалото на капитана. Сержант Бхарата се бе облегнал на вратата и се прозяваше, като вдишваше дълбоко свежия утринен въздух.

— Здравей, Сарангуи! — викна му. — Откъде идеш?

Това повикване рязко откъсна Тремал-Наик от мислите му. Обърна се да види дали тигърът е след него, но умното животно бе останало в края на джунглата. Достатъчно бе един незабележим знак на господаря му, за да изчезне сред тръстиките.

— Откъде идеш, смели ловецо? — попита го пак Бхарата, тръгнал да го посрещне.

— От джунглата — отвърна Тремал-Наик и бързо си даде весел вид.

— Нощем, и то сам?

— Защо не?

— А тигрите?

— Не се страхувам от тях.

— А змиите и носорозите?

— Не им обръщам внимание.

— Знаеш ли, че теб не ти липсва смелост?

— Знам.

— Срещна ли някой?

— Тигри, които не посмяха да ме доближат.

— А хора?

Тремал-Наик трепна.

— Хора ли? — престори се на изненадан. — Какви хора могат да се срещнат посред нощ в джунглата?

— Има, има, Сарангуи.

— Не ти вярвам.

— Чул ли си да говорят за тхугите?

— Удушвачите ли?

— Да, ония, които използуват копринено ласо.

— И ти смяташ, че са тук? — попита Тремал-Наик с престорена уплаха.

— Да, и ако попаднеш в ръцете им, ще те удушат.

— Но защо са тук?

— Знаеш ли кой е капитан Макферсън?

— Все още не.

— Най-върлият враг на тхугите.

— Разбирам.

— Във война сме с тях.

— И аз ще участвувам в нея. Мразя тези престъпници.

— Няма да откажем помощта на смелчага като теб. Ще дойдеш с нас в джунглата при нашите акции, а засега ще те поставя на стража пред един удушвач, който падна в наши ръце.

— Така ли? — възкликна Тремал-Наик, който не успя да сподави радостната нотка в гласа си. — Имате пленник тхуг?

— Да, един от вождовете.

— Как се казва?

— Негапатнан. Ти си силен и смел, и на теб няма да ти избяга.

— Убеден съм. С един юмрук ще го обезвредя — каза Тремал-Наик.

— Ела на терасата. След малко ще видиш Негапатнан и може би ще се нуждаем от твоята смелост.

— За какво по-точно? — попита Тремал-Наик неспокоен.

— Капитанът ще прибегне до някои насилствени средства, за да го накара да говори.

— Разбирам. Ще стана тъмничар, а при нужда — инквизитор.

— Много си прозорлив. Ела, приятелю.

Влязоха в бънгалото и се качиха на терасата. Капитан Макферсън вече беше там и пушеше цигара, удобно излегнат в малък хамак от кокосови нишки.

— Носиш ли ми новини, Бхарата? — попита.

— Не, капитане, но ви водя един непримирим враг на тхугите.

— Ти ли, Сарангуи, си този враг?

— Да, капитане — отвърна Тремал-Наик с естествена нотка на омраза в гласа си.

— Бъди добре дошъл тогава. Ще бъдеш един от нашите.

— Надявам се.

— Предупреждавам те, че има риск за живота.

— Щом го залагам при лова си на тигри, мога да го рискувам против хората.

— Смел си ти, Сарангуи.

— Не се хваля, капитане.

— Как прекара нощта Негапатнан? — попита Макферсън, обръщайки се към сержанта.

— Спа като човек с чиста съвест. Този човек има железни нерви.

— Ще се огъне. Иди го доведи, ще започнем веднага разпита.

Сержантът се обърна на токовете си и малко след това се върна с Негапатнан, здраво вързан.

— Е, драги мой — попита капитанът саркастично, — как прекара нощта?

— Струва ми се по-добре от теб — отвърна удушвачът.

— И какво реши?

— Да не говоря.

Ръката на капитана се спусна по дръжката на сабята.

— Все еднакви ли са тия влечуги? — кресна.

— Така изглежда — рече удушвачът.

— Не бързай. Казах ти, че разполагам с ужасни средства.

— Но не достатъчно ужасни за един тхуг.

— Мъчения, пред които ще предпочетеш смъртта.

— Нищо не са пред нашите.

— Ще видим, когато започнеш да се гърчиш.

— Можеш да почнеш веднага.

Капитанът пребледня, после червенина заля лицето му.

— Значи не искаш да говориш? — попита го с глас, задавен от гняв.

— Не, няма да говоря.

— Това ли е последният ти отговор? Внимавай…

— Последният.

— Добре, ще действуваме. Бхарата…

Сержантът се приближи.

— Има ли подземието стълб?

— Да, капитане.

— Ще вържеш този човек за стълба и когато съня го надвие ще го държиш буден с убождания от игла. Ако до три дни не проговори, ще го бичуваш, докато го превърнеш на пихтия. Ако още се инати, ще сипваш, капка по капка, вряло масло върху раните му.

— Имайте доверие, капитане. Сарангуи, ела да ми помогнеш.

Сержантът и Тремал-Наик извлякоха удушвача, който прие присъдата си без един мускул да трепне на лицето му.

Спуснаха се по виещата се стълба и влязоха в нещо като широко мазе, със сводове, осветено от малко прозорче с яка желязна решетка, високо на стената. По средата се издигаше стълб, на който завързаха удушвача. До него Бхарата постави три-четири дълги игли с остър връх.

— Кой ще го пази? — попита Тремал-Наик.

— Ти, до вечерта, после ще те смени един сипаи.

— Добре.

— Ако нашият човек затвори очи, боди силно.

— Слушам! — отвърна Тремал-Наик с леден глас.

Сержантът се изкачи по стълбата и когато всякакъв шум изчезна, Тремал-Наик седна срещу удушвача, който спокойно го наблюдаваше.

— Чуй ме — каза Тремал-Наик, като снижи глас.

— И ти ли имаш да ми казваш нещо? — попита подигравателно Негапатнан.

— Познаваш ли Кугли?

При споменаване на това име удушвачът трепна.

— Кугли? — възкликна. — Не съм го чувал.

— Предпазлив си, това е добре. А Суйодхана познаваш ли?

— Кой си ти? — попита Негапатнан, разтревожен.

— Удушвач като теб, като Кугли и като Суйодхана.

— Лъжеш.

— Ще ти дам доказателство, че говоря истината. Нашето седалище не е в джунглата, не е в Калкута, нито по бреговете на свещената река, а в подземията на Раймангал.

— Та ти наистина си от нашите! — едва не извика оня.

— Не те ли убедих?

— Вярно. Но защо си тук?

— За да те спася.

— Мен?

— Да.

— Как? По какъв начин?

— Остави това на мен и преди полунощ ще си свободен.

— Заедно ли ще избягаме?

— Не, аз ще остана. Трябва да изпълня друго поръчение.

— Още някакво отмъщение?

— Може би — каза Тремал-Наик с мрачен тон. — Сега тихо и да почакаме да падне нощта.

Остави пленника и отиде да седне в подножието на стълбата в очакване на тъмнината.

Денят премина бавно. Слънцето изчезна зад хоризонта и мазето потъна в мрак. Това беше подходящият момент за действие. След по-малко от един час стражата сипаи щеше да слезе.

— А сега, на работа — каза Тремал-Наик и стана, като извади от пояса си две английски пили.

— Какво трябва да правим? — попита развълнуван Негапатнан.

— Да ми помогнеш да отрежем пръчките на решетката — отвърна Тремал-Наик.

— Няма ли да забележат, че си ми помогнал да избягам?

— Няма да разберат нищо.

Развърза въжетата, които стягаха краката и ръцете му и двамата се хвърлиха да пилят железата, като се стараеха да работят колкото се може по-тихо.

Вече бяха свалили три пръчки и оставаше още една, когато Тремал-Наик чу тропане по стълбата.

— Чакай! — каза бързо. — Някой иде.

— Може би войникът.

— Сигурно. Знаеш ли да хвърляш ласото?

— От мен по-голям майстор няма.

Тремал-Наик развърза ласото, което носеше скрито под наметката си, и му го даде.

— Застани до вратата — каза му и извади камата си. — Първият, който се появи, убий го.

Негапатнан изпълни нареждането и взе ласото в дясната си ръка. Тремал-Наик застана пред него, зад рамката на вратата, с вдигната кама. Шумът приближаваше. Изведнъж един фенер освети стълбите и войникът, с раздърпана куртка, се появи.

— Внимавай, Негапатнан — прошепна Тремал-Наик.

Лицето на тхуга стана ужасно. Очите му изпускаха злобен блясък, устните откриваха голите му зъби, ноздрите му бяха разширени. Приличаше на звяр, жаден за кръв.

Войникът спря на последната площадка.

— Сарангуи! — повика той.

— Слизай, тук е тъмно — каза Тремал-Наик.

— Добре — отвърна другият и прекрачи в мазето. Негапатнан го чакаше. Ласото изсвири във въздуха и тъй силно се стегна около врата на войника, че той падна на земята, без да издаде звук.

— Да го удуша ли? — попита тхугът, като постави крак върху гърдите на падналия.

— Трябва — отвърна студено Тремал-Наик.

Негапатнан дръпна силно ласото. Езикът на войника изскочи от устата му, той изцъкли очи, размаха за миг ръце и не помръдна. Беше мъртъв.

— Нека кръвта ти отиде в жертва на богинята Кали — рече фанатичният убиец и отпусна ласото.

— Да побързаме, преди да е слязъл друг.

Отново се хвърлиха на прозорчето и последната, пръчка от решетката бързо се пречупи.

— Можеш ли да минеш? — попита Тремал-Наик.

— Мога и през по-тясно място.

— Добре. Сега завържи ме здраво и запуши устата ми.

— Аз да те завържа? Но защо?

— За да не се усъмнят, че съм от нашите.

— Разбирам, по-хитър си от мен.

Тремал-Наик легна на земята, до трупа на войника-сипаи, а Негапатнан го завърза и запуши устата му.

— Храбрец си ти — каза тхугът. — Ако един ден имаш нужда от верен приятел, спомни си за мен. Сбогом.

Взе пистолетите на войника и се промъкна през прозорчето, излезе от другата страна и изчезна.

Не бе минала и минута, когато отвън се разнесе изстрел и някой викна:

— На оръжие! Един човек бяга!