Емилио Салгари
Тайните на Черната джунгла (11)

X. Удушвачът

Изминаха двадесет дни и Тремал-Наик, благодарение на здравия си организъм и постоянните грижи на другарите си, бързо оздравяваше. Раната му вече се бе затворила и той можеше да става. Но, докато възвръщаше силите си, ставаше все по-мрачен и неспокоен. Другарите му понякога го заварваха с лице между ръцете и овлажнени скули, като че ли бе плакал. Рядко говореше, с никого не споделяше ужасната болка, която го измъчваше, а понякога избухваше в неочаквани изблици на гняв, по време на които дереше месата си с нокти и се опитваше да скочи от хамака, крещейки:

— Ада!… Ада!…

Камамури и Агхур напразно се опитваха да го накарат да говори; напразно търсеха причината на бесовете, които можеха да разпукат все още не напълно заздравялата рана, и се питаха коя можеше да е онази жена, чието име той произнасяше в сънищата си и бе се превърнало в негов кошмар и мъчение.

Понякога бенгалецът Манчади се доближаваше до тях, за да разбере нещо, но това се случваше доста рядко. Сякаш този човек избягваше присъствието на ранения, като че ли се страхуваше от него. Не влизаше в стаята му, освен когато знаеше, че спи, и то с неудоволствие. Обичаше да кръстосва джунглата и да бие дивеч, да събира дърва и да вади вода от кладенеца. Странно беше и това, че винаги когато чуваше господаря да зове Ада, започваше необяснимо да трепери и обикновено спокойното му лице веднага променяше израза и цвета си. Загадка беше и това, че колкото Тремал-Наик се подобряваше, толкова оня ставаше по-мрачен и свъсен. Някой би казал, че на този човек не бе приятно здравословното подобрение на господаря. Защо? Никой не би могъл да каже.

Сутринта на двадесетия ден в колибата се случи нещо, което трябваше да доведе до гибелни последствия.

Камамури бе станал още с първите лъчи на слънцето. Видя, че Тремал-Наик спи спокойно и се упъти към вратата, за да събуди Манчади, който спеше навън, под малък навес от бамбук. Дигна резето и натисна вратата, но за голяма негова изненада тя не се отвори: имаше нещо, което пречеше отвън.

— Манчади — викна махаратът.

Никой не отговори на повикването. През ума на махарата мина съмнението, че на бенгалеца се е случила беда, че враговете са го удушили, или че тигрите от джунглата са го разкъсали. Доближи око до процепа на вратата и забеляза, че предметът, който й пречеше да се отвори, бе човешко тяло. Като се вгледа по-внимателно позна в него самия Манчади.

— Агхур! — викна той силно разтревожен. Индиецът бързо притича.

— Агхур, нищо ли не чу тази нощ? — попита махаратът.

— Нищо.

— Дори някакъв стон?

— Не, защо?

— Убили са Манчади.

— Невъзможно! — възкликна Агхур.

— Лежи проснат пред вратата.

— Но Дарма и Пунтхи въобще не се обаждат.

— И все пак изглежда е умрял. Нито отговаря, нито мърда.

— Трябва да излезем, натискай силно.

Махаратът постави рамо на вратата и изтика Манчади от прага. Двамата индийци бързо се промъкнаха през пролуката и излязоха на открито. Нещастният бенгалец лежеше по очи и изглеждаше мъртъв, макар по тялото му да не се виждаше никаква рана. Камамури сложи ръка на гърдите му и усети, че сърцето бие.

— Припаднал е — каза.

Откъсна едно пауново перо от някакво ветрило, което видя наблизо, запали го и го поднесе под ноздрите на припадналия. Гърдите му се издуха и той пое въздух, размърда ръце и крака и накрая отвори очи, които с недоумение спряха върху двамата индийци.

— Какво ти се случи? — попита го съчувствено Камамури.

— А, вие ли сте? — попита задъхано бенгалецът. — Ох, какъв ужас! Вече се мислех за убит на място.

— Но какво си видял? Кой поиска да те убие? Да не би ония хора от острова?

— Не бяха хора, а слон — каза бенгалецът.

— Слон ли? — възкликнаха двамата, индийци. — Слон тук!

— Да, един огромен слон със страшно дълъг хобот и два зъба.

— Приближи ли се до теб?

— Да, и за малко не ми счупи черепа. Спях си сладко, когато някой силно ми духна в лицето; отворих очи и видях над мен огромната глава на чудовището. Опитах се да стана и побягна, но хоботът се стовари върху черепа ми и ме прикова на земята.

— А после? — попита нетърпеливо Камамури.

— После не си спомням нищо. Ударът беше тъй силен, че припаднах.

— Колко беше часът?

— Не знам, спях.

— Странно — каза махаратът. — Как Пунтхи да не усети?

— Какво да правим? — попита Агхур, като хвърли тревожен поглед към джунглата.

— Да оставим животното на мира — отвърна Камамури.

— Ще се върне — побърза да каже Манчади — и ще срине колибата.

— Вярно е — каза Агхур. — Защо да не го потърсим, карабините ни са силни.

— Готов съм да ви помогна — отвърна Манчади.

— Но не можем да оставим сам господаря, макар да е напълно оздравял — забеляза Камамури. — Знаеш за опасността, която е постоянно надвиснала над нас.

— Ти ще останеш, а ние ще идем да потърсим слона — възрази Агхур. — При такава близка опасност не можем да сме спокойни.

— Ако се наемате, не възразявам.

— Така бива! — каза Агхур. — Остави на нас и ще видиш, че до обяд животното ще бъде наше.

Отиде в колибата да вземе две тежки голямокалибрени карабини и подаде едната на бенгалеца. Взеха по два пистолети с дълги цеви и големи ножове, както и много боеприпаси, след което решително навлязоха в джунглата, следвайки широка пътека, очертана между тръстиките. Агхур беше весел и бърбореше, но бенгалецът бе станал мрачен и често спираше да погледне другаря си пред него. Понякога се навеждаше до земята и слушаше, преструвайки се, че търси следите на слона. Тази рязка промяна, тези действия не убягнаха от вниманието на Агхур, който си помисли, че бенгалецът изпитва страх.

— Дръж се, Манчади — рече му той весело. — Недей да смяташ, че е толкова трудно да повалим един слон, макар и въоръжен с хобот. Един куршум в окото и с него е свършено.

— Не се страхувам — грубо отвърна бенгалецът, опитвайки се да се усмихне.

— Изглеждаш ми неспокоен.

— Вярно, неспокоен съм, но не заради слона.

— А от какво?

— Агхур — рече Манчади със странен глас, — страхуваш ли се от смъртта?

— Дали се страхувам от смъртта?… Защо ми задаваш този въпрос? От нищо никога не съм се страхувал…

— Толкова по-добре за теб.

— Не те разбирам.

— Ще разбереш след малко, сега мълчи и върви.

«Или е луд, или умира от страх — рече си Агхур. — Е, добре аз сам ще убия великана.»

Двамата индийци ускориха крачка, независимо от силното слънце и препятствията, които се изпречваха по пътя им, и един час по-късно стигнаха до една горичка с якери, дървета, чиито плодове не висят на клона, а излизат направо от дънера и имат красив жълт цвят, много са вкусни и тежат повече от тридесет фунта. Тук за голяма изненада на другаря си Манчади започна да свири една весела мелодийка, нещо съвсем необичайно за хората от Черната джунгла.

— Какво ти става? — попита Агхур.

— Свиря си — отвърна спокойно Манчади.

— Ще изплашиш слона.

— Напротив, привличам го. Музикантите обичат музиката и когато я чуят, тръгват към нея.

— Виж ти, не знаех това.

— Не спирай, Агхур, и се оглеждай. Знаеш ли къде се намира блатото.

— Тук наблизо.

— Да вървим.

Макар всичко това да му се струваше странно, Агхур не възрази. Хвана една незабележима на пръв поглед пътечка и заведе другаря си до бреговете на малкото блато, заобиколено от каменните развалини на стара пагода.

— Ти остани, аз ще претърся гората, защото ми се струва, че слонът се крие някъде тук — каза бенгалецът.

Хвана карабината под мишница и се отдалечи без да каже нищо повече. Едва-що се увери, че никой не го вижда и чува, почна да тича и спря пред една палма, на чийто ствол се виждаше грубо издълбана тайнствената емблема на индийците от Раймангал.

— Сега е мой ред — прошепна. — Тази гора ще бъде твоя гроб.

Изправи се на пръсти и изсвири. Същият сигнал се повтори и няколко минути по-късно от храстите се появи зловещата фигура на Суйодхана. Той скръсти ръце на гърдите си, украсени със змията и женската глава, и заби поглед в Манчади, остър като игла.

— Бъди благословен, Сине на свещените води на Ганг — каза бенгалецът и опря чело в земята.

— Какво има да ми кажеш? — попита Суйодхана.

— Загубихме.

— Говори по-ясно.

— Тремал-Наик оздравя.

Суйодхана стана още по-мрачен и впи нокти в месата си.

— Изпуснах го — изръмжа той. — И все пак камата на отмъщението прониза гърдите му.

Наведе глава и потъна в мрачни мисли.

— Манчади — каза след малко, — този човек трябва да умре.

— Заповядвай, Сине на свещените води на Ганг.

— Девата от свещената пагода е дълбоко наранена от отровния поглед на онзи човек. Нещастницата още го обича и няма да престане да го обича докато е жива.

— Ще повярва ли в смъртта му?

— Да, защото ще й дам доказателства.

— Какво трябва да сторя? Да го отровя?

— Не, отровата не винаги убива, има противоотрови.

— Да го удуша ли? Ласото е с мен.

— Не бързай. Направи ли каквото ти заповядах?

— Да, Сине на свещените води на Ганг. Агхур ме чака край блатото.

— Добре, ще го убиеш.

— А после? — попита фанатикът с потресаващо спокойствие.

— После ще се върнеш при колибата и ще разкажеш на Камамури, че Агхур е бил убит. Той ще ти повярва и ще тръгне да го търси, останалото разбираш.

— Друго има ли да ми казваш?

— Нищо повече.

— А след като удуша Тремал-Наик, какво да правя?

— Ще се върнеш в Раймангал. Отивай!

Манчади втори път се поклони до земята и бързо се отдалечи. «Безспорно Синът на свещените води на Ганг е велик човек» — каза си бенгалецът.

Фанатикът дори не се замисли върху двойното убийство, което му предстоеше да извърши. Суйодхана бе заповядал, а Суйодхана говореше от името на чудовищното божество, на което всички те бяха посветили силите и живота си. Прекоси гората с якери и стигна до блатото, до което се бе излегнала жертвата, с карабина на колената.

— Видя ли слона? — попита го Агхур.

— Още не, но открих следите му — рече убиецът и в очите му проблясна зловещо пламъче.

— Защо ме гледаш така? — попита Агхур. Бенгалецът не отговори и продължи да го гледа.

— Нещо необичайно ли откри?

— Да — отвърна Манчади. — Спомняш ли си, Агхур, как ти казах преди един час?

Индиецът изглеждаше изненадан и неспокоен, а може би и предугаждаше развръзката.

— Когато ми говори за смъртта ли?

— Да.

— Спомням си — отвърна Агхур.

— Не ти ли се струва жестоко да умреш на двадесет години, когато щастието все още ти се усмихва? Не ти ли се струва тъжно да напуснеш този прекрасен свят, изпълнен с аромати и цветя, за да слезеш в гроба, във вечното мълчание?

— Ти луд ли си? — попита Агхур.

— Не, Агхур, не съм луд — каза убиецът и се приближи до него. — Погледни!

Разтвори туниката и показа гърдите си, татуирани със змията с женска глава.

— Какво е това? — зачуди се Агхур.

— Емблемата на смъртта.

— Не разбирам.

— Толкова по-зле за теб.

Бенгалецът развърза ласото, което криеше под туниката си и силно го завъртя около главата си.

— Агхур — викна той, — Суйодхана те е осъдил на смърт!

Индиецът разбра всичко. Скочи на крака с карабината в ръка, но не му остана време да я насочи към предателя. Въжето изсвири във въздуха и се затегна около врата на нещастника, а оловната топка силно го перна по темето.

— Убиец! — викна със задавен глас и се строполи на земята.

— Агхур — каза удушвачът със злокобен глас, — поздрави за последен път слънцето, вдъхни за последен път въздуха, изпрати последен поздрав на другарите си и слез в гроба.

— Камамури!… Господарю! — заекна Агхур, като се мяташе. Фанатикът здраво дръпна примката и задуши гласа на жертвата си, после скочи отгоре му и го прободе с камата.

— Умри, такова е желанието на богинята! — викна му за последен път Манчади.

С посиняло лице и очи, изхвръкнали от орбитите, Агхур издаде глух стон и се опита да стане, но падна и не помръдна.

— Това е първият! — каза фанатикът и изгледа със злорадство убития.

Отдалечи се с бързи крачки, а през това време ято марабу се спусна над още топлия труп на злощастния Агхур.