Емилио Салгари
Тайните на Черната джунгла (26)

IX. Обсадени

Още не беше завършил последната дума, когато от съседния коридор отекнаха пушечни изстрели, последвани от страшния вик на човек, който умира. Без да се замисля за опасността, на която се излагаше, изскочи като тигър извън вратата и викна:

— Нагор! Нагор!

Никой не отговори на повикването му. Удушвачът, който само до преди минута стоеше на пост пред вратата, вече го нямаше. Къде се беше дянал? Какво се беше случило? Неспокоен, но решен да спаси другаря си, Тремал-Наик се хвърли към стълбата. Един сипаи се търкаляше посред коридора в последни предсмъртни гърчове. От гърдите му бликаше кръв и образуваше локва на пода.

— Нагор! — викна отново Тремал-Наик.

От дъното на коридора се появиха трима души, затичани към вратата на голямата стая. Почти в същата минута се чу гласът на Нагор, който викаше:

— Помощ! Разбиват вратата!

Тремал-Наик се спусна стремглаво надолу по стълбата и стреля последователно с пистолетите си. Тримата индийци, които приближаваха, се разбягаха.

— Нагор, къде си? — попита ловецът.

— Тук в стаята — отвърна тхугът. — Събори вратата, затворили са ме вътре.

С мощен удар на рамото Тремал-Наик разби вратата. Смутен и окървавен, удушвачът изскочи и се озърна.

— Какво се случи? — попита Тремал-Наик.

— Бягай, бягай! — викна Нагор. — Сипаите са по петите ни.

Двамата индийци изкачиха отново стълбата и бързо се затвориха в стаята на сержанта. След тях, в коридора, отекнаха няколко изстрела.

— Да скочим през прозореца! — извика Нагор.

— Късно е — каза Тремал-Наик, като се наведе от него. Двама сипаи бяха застанали на двеста метра от бънгалото.

Щом видяха двамата индийци, насочиха карабините си и откриха огън, но куршумите отидоха на халост.

— Хванаха ни — каза Тремал-Наик. — Да залостим вратата.

За щастие тя беше от дебели дъски и здрави панти. За няколко минути те струпаха зад нея мебелите от стаята.

— Зареди пистолетите си — каза Тремал-Наик на Нагор. — След малко ще ни нападнат. Сипаите знаят, че сме само двама. Но разкажи ми набързо какво се случи.

— Застанах пред вратата, както ми беше казал — каза удушвачът. — Но малко след това видях двама сипаи да се задават по коридора, стрелях и повалих единия; другият избяга в голямата стая и аз влязох след него, но се препънах и докато се изправя ме заключиха отвън. Ако не беше ти, щях да съм още пленник.

— Сбъркал си, че си стрелял тъй бързо. Сега не знам как ще свърши цялата работа.

— Ще останем тук.

— А през това време Раймангал ще падне.

— Какво каза?

— Че Раймангал е застрашен.

— Кой ти каза?

— Сержантът.

— Къде е той сега?

— Хей там, спи.

— И ти каза, че Раймангал е застрашен? Може да се е шегувал.

— Казвам ти истината. Англичаните са открили скривалището ни.

— Невъзможно е!

— Капитан Макферсън и във форт Уйлям и подготвя експедиция, за да нападне Раймангал.

— Значи ни грози голяма опасност!

— Разбира се.

— Трябва да открием онзи негодник и да го убием.

— Знам.

— Но това е твоя работа.

— И това знам.

— Ако не го убиеш, Девата на пагодата няма да стане твоя жена.

— Мълчи, не споменавай името й — каза Тремал-Наик с глух глас.

— Какво си намислил да правиш?

— Да изляза оттук и стигна до форт Уйлям.

— Но как?

— Ще избягаме още тази нощ, това е моя грижа.

— Колко души има в бънгалото?

— Бяха шестнадесет или осемнадесет, но…

Сграбчи ръката на тхуга и я стисна силно.

— Чуваш ли? — попита, посочвайки изхода.

— Да — каза тхугът. — Някой ходи по коридора.

— Сипаите.

— Дали не подготвят нападение?

Дъските на коридора скърцаха. Малко след това на вратата се почука.

— Кой е? — попита Тремал-Наик.

— Един тхуг — отвърна някой.

— Опитват се да ни излъжат — прошепна Тремал-Наик в ухото на Нагор.

— Отвори, идват други след мен — подхвана същият глас.

— Кой е твоят вожд? — попита Тремал-Наик.

— Кали.

— Ти си сипаи. Разполагаме със сто куршума, ако не се отдалечиш, ще бъдеш мъртъв.

Дъските на коридора изскърцаха още по-силно.

— Страхуват се — каза Тремал-Наик. — Няма да предприемат нищо против нас.

— Но ще ни държат в плен — отвърна Нагор, вече неспокоен.

— Тази вечер ще избягаме, казах ти.

— Тихо!

Вън се чу изстрел, последван от викове:

— Тигър!… Тигър!

Тремал-Наик се хвърли към прозореца и погледна. Двама сипаи, които се прикриваха зад един храст с карабини в ръце, викаха уплашено.

— Дарма! — извика Тремал-Наик.

Тигърът скочи няколко метра по посока на двамата сипаи, които се целеха в него.

— Бягай, Дарма! — заповяда му ловецът от Черната джунгла, като видя, че и други сипаи се притичаха на помощ на другарите си.

Умното животно се поколеба, сякаш разбираше опасността, надвиснала над господаря му, после светкавично се отдалечи.

— Умен звяр — рече Нагор.

— Да, умен и верен — добави Тремал-Наик, — и тази вечер ще ни помогне да избягаме.

Върнаха се зад своята барикада и зачакаха търпеливо падането на нощта.

През деня сипаите няколко пъти опитаха да насилят вратата, но достатъчно бе един пистолетен изстрел, за да ги разгони. В осем часа слънцето залезе и скоро след това настъпи мрак. Луната щеше да изгрее няколко часа по-късно. Към единадесет Тремал-Наик се показа на прозореца и забеляза смътно двамата сипаи. Потърси с поглед тигъра, но не го видя.

— Тръгваме ли? — попита Нагор.

— Да.

— Откъде ще минем?

— През прозореца. Височината не е повече от четири метра, а долу е трева.

— А сипаите? — попита Нагор. — Още щом скочим, ще почнат да стрелят по нас.

— Ще ги накараме предварително да изпразнят оръжията си.

— По какъв начин?

— Ще видиш.

Тремал-Наик взе черги, всичките дрехи, които намери, и възглавници, уви ги и направи от тях кукла с човешки размери.

— Готов ли си? — попита той Нагор.

— Щом кажеш, ще скоча от прозореца. А сержантът?

— Ще го оставим да спи. А сега внимавай, двамата сипаи са на петдесетина метра от нас.

— Виждам.

— Аз ще спусна чучелото. Двамата сипаи ще го вземат за един от нас и ще изпразнят карабините си. Следващия миг ние ще скочим и ще побегнем. Разбираш ли?

— Хитър си — каза Нагор. — С човек като теб всичко е възможно. Жалко, че не си тхуг.

— Бъди готов.

Спусна чучелото с ласото от прозореца и го заклати. Двамата сипаи веднага откриха огън и викнаха:

— Тревога!

Тремал-Наик и Нагор скочиха от прозореца с револвери в ръка, бързо се изправиха и се втурнаха.

— Следвай ме! — каза Тремал-Наик и затича още по-бързо. Чуха зад тях виковете на сипаите и няколко изстрела, които отидоха на халост.

Тремал-Наик нахлу като стрела под един стобор. На земята лежеше кон. С един юмрук го изправи на крака.

— Качвай се зад мен! — викна на тхуга.

Двамата бегълци се метнаха на коня, вкопчиха колена в него и се впуснаха напред.

— Къде отиваме? — попита Нагор.

— При Кугли — отвърна Тремал-Наик, като пришпорваше коня с приклада на револвера си.

— Ще попаднем на сипаите.

— Да не би Кугли да е обсаден?

— Когато го оставих, в гората се навъртаха сипаи.

— Ще бъдем предпазливи. Дръж оръжието си готово.

Конят, едно красиво животно с черна грива, цепеше пространството, като прескачаше оврази и храсти, независимо от двойния товар. Бънгалото вече бе изчезнало в мрака и те навлязоха в леса, когато един глас им извика:

— Стой!

Двамата бегълци се извърнаха, готови да стрелят. Луната, която в този момент изгряваше, освети десетина души, залегнали на земята и насочили към тях карабините си.

— Пришпорвай! — викна Нагор.

В тъмнината лумнаха цевите на хората отсреща им, на което двамата ездачи отвърнаха с два пистолетни изстрела. Конят направи голям скок, изцвили силно и се строполи, повличайки тия, които бяха отгоре му. Сипаите изскочиха от гъсталака с радостни викове, които веднага преминаха във викове на ужас. Една гигантска сянка изскочи от бамбуковата тръстика с глух рев. Командирът на сипаите бе повален с един само удар на лапата на тигъра.

— Дарма! — викна Тремал-Наик и бързо скочи на крака.

— Тигърът!… Тигърът! — развикаха се сипаите и побягнаха на всички страни.

Умното животно стигна до господаря си с няколко скока.

— Браво, Дарма! — каза му той и нежно го погали. — Ти никога не ме изоставяш.

Двамата индийци използуваха суматохата и се втурнаха в гората, като се оглеждаха да не би зад някой храст да ги чака засада. След половин час непосилен бяг стигнаха до големия навес, обитаван от тхугите. Нагор остана навън с тигъра, а Тремал-Наик влезе.

Кугли се бе изтегнал на земята, задълбочен в разчитането на някакви писма на санскритски, но щом го зърна веднага стана и тръгна към него.

— Свободен ли си? — възкликна учуден, без да може да прикрие радостта си.

— Както виждаш — отговори Тремал-Наик.

— А Нагор?

— Остана навън.

— Дай ми главата.

— Коя глава?

— На капитан Макферсън.

— Претърпяхме поражение, Кугли.

Индиецът отстъпи.

— Какво искаш да кажеш? — попита.

— Искам да кажа, че капитан Макферсън е още жив.

— Жив!…

— Не можах да го убия.

— Говори!

— Напуснал бънгалото, без да знам.

— И къде е отишъл?

— В Калкута.

— Защо? Тремал-Наик не отговори.

— Говори!

— Капитанът се подготвя да нападне скривалището на тхугите. Той знае, че Раймангал е вашето седалище.

Кугли го погледна ужасен.

— Да не си полудял? — възкликна.

— Не съм…

— Но кой е могъл да ни издаде?

— Аз.

— Ти!…

Удушвачът се нахвърли към Тремал-Наик с кама в ръката, но ловецът, бърз като мълния, я сграбчи и изви китката му с такава сила, че костите й изпукаха.

— Не прави глупости, Кугли — каза му ядосано.

— Но хайде, говори! — кресна удушвачът. — Защо ни предаде? Та нали знаеш, че твоята Ада е все още в наши ръце?

— Знам, но ви предадох неволно. Дадоха ми да пия юма.

— И ти проговори?

— Кой може да издържи на юма?

— Разкажи какво се случи.

С няколко думи Тремал-Наик му обясни случилото се в бънгалото.

— Много си направил, но мисията ти още не е завършила — каза Кугли.

— Знам — въздъхна Тремал-Наик.

— Защо въздишаш?

— Защо ли?… И ме питаш? Не съм създаден, за да убивам подло хора. Ужасно, чудовищно е това, което трябва да извърша!…

Кугли вдигна рамене.

— Ти не знаеш какво значи омраза — каза.

— Знам, Кугли! — кресна му Тремал-Наик с див глас. — Ако знаеше колко ви мразя!

— Внимавай, Тремал-Наик! Годеницата ти е в наши ръце.

Нещастникът наведе глава и сподави един стон.

— Да се върнем на въпроса за капитана — рече удушвачът.

— Говори, какво трябва да направя?

— Преди всичко трябва да попречим на ония проклетник да иде в Раймангал. Ако стигне до нашето скривалище, твоята Ада е загубена.

— Значи ми издавате нова присъда? — каза Тремал-Наик с горчивина. — Нямате ли милост, хищници.

— Това не е присъда. Тежко ни, ако онзи човек пристъпи в Раймангал.

— Какво трябва да направя?

Кугли не отговори. Бе хванал главата си с ръце и мислеше.

— Намислих — каза най-сетне. — Капитанът безспорно ще тръгне по реката, за да стигне в Раймангал.

— Вероятно — рече Тремал-Наик.

— В Калкута и във форт Уйлям имаме сподвижници във войската и военните кораби на англичаните. Някои от тях дори заемат отговорни места. Подпомогнат от тези наши хора във форт Уйлям, ще се качиш на кораба на капитан Макферсън.

— Аз?

— Защо, страх ли те е?

— Тремал-Наик не знае още какво е страх. Само се питам дали капитанът няма да ме познае.

По устните на Кугли пролази усмивка.

— Един индиец може да стане малаец или бирман.

— Достатъчно. Кога трябва да замина?

— Веднага, за да не пристигнеш твърде късно.

— Свободен ли е пътят, който води към реката?

— Сипаите, които ни бяха обградили, сега са прогонени от гората.

Кугли постави пръсти на устните си и изсвири. Веднага притича един удушвач.

— Подбери шест човека с проверени качества и смелост, които да се приготвят за заминаване. Голямата лодка на брега ли е?

— Да — отвърна тхугът.

— Отивай! — Кугли свали от пръста си един златен пръстен с особена форма, на която бе изобразена тайнствената змия, и го подаде на Тремал-Наик.

— Достатъчно е да го покажеш на който и да е от нашите съмишленици и всички тхуги в Калкута ще бъдат на твое разположение — каза му.

Тремал-Наик го постави на дясната си ръка.

— Друго има ли да ми кажеш? — попита той.

— Ще бдим над твоята Ада.

— Друго?

— Ако ни предадеш, ще я качим на кладата.

Тремал-Наик го погледна накриво.

— Сбогом — каза му.

Излезе и се приближи до Дарма, който го гледаше неспокойно, сякаш вече предугаждаше, че господарят му отново ще го напусне.

— Бедни приятелю — каза с тъжен глас, изпълнен с вълнение. — Ще се видим отново, не се страхувай, Дарма. Нагор ще се грижи за теб.

Извърна глава и се присъедини към шестимата тхуги.

— Заведете ме на кораба — заповяда.

Тръгнаха в индианска колона и навлязоха в гората, като държеха пушките си в ръце, готови за стрелба при най-малка изненада.

В два часа сутринта стигнаха брега на реката при една малка поляна, където сред тръстиката се криеше тяхната тясна, дълга лодка. Греблата бяха на мястото си, както и една малка мачта с платно. Можеха да потеглят веднага.

— Виждате ли някой?

— Няма никой.

— Да се качваме.

Шестимата мъже и Тремал-Наик се качиха в лодката и навлязоха в реката.