Емилио Салгари
Тайните на Черната джунгла (4)

III. Отмъстителят на Хурти

Банияните, наречени още moral или «Смокини на пагодите», са най-чудните и гигантски дървета, които човек може да си представи. Имат височината и ствола на нашите най-големи и широки дъбове и от техните безбройни клони, разпростиращи се хоризонтално, слизат тънки, въздушни корени, които едва-що докоснали земята се впиват в нея и засмукват допълнителна храна за могъщото растение. Става така, че клоните се издължават все повече, пускайки нови корени, които стават нови, по-далечни стволове, по начин щото едно само дърво образува цяла гора, поддържана от стотици колонади, под които жреците на Брахма поставят идолите си. В провинцията Гузерати съществува един баниян, наречен Кобир бор, почитан от индийците, които не се колебаят да му дадат три хиляди години. Окръжността му е шестстотин метра и има триста колони, или по-точно — корени. Някога, казват този баниян бил много по-просторен, но бил разрушен от водите на Нербуда, отмъкнали част от острова, на който дървото растяло.

Баниянът, под който двамата индийци се готвеха да прекарат нощта, бе един от най-грамадните, тъй като имаше повече от шестстотин колони, които поддържаха безкрайно дълги клони, отрупани с малки червени плодове, но стволът му на известна височина беше прерязан.

След като огледаха внимателно колона след колона, за да се уверят, че никой не се крие зад тях. Тремал-Наик и Камамури седнаха един до друг край ствола с карабини на колената.

— Тук някой ще дойде и тежко на първия, който попадне под прицела на карабината ми.

— Значи вярваш, че тайнствените същества, които са убили Хурти, ще дойдат тук? — попита Камамури.

— Съвсем сигурен съм. Ще видиш, махарате, че преди утрешния ден ще научим нещо.

— Да, ще пипнем първия, който дойде, и ще го хванем за гушата.

— Зависи от обстоятелствата. Но сега запази мълчание и си отваряй очите.

Извади от джоба си едно чисто, прилично на бръшлян и което в Индия е познато под името betel, с нагарчащ и лютив вкус, прибави към него парченце ядка от арекова палма и малко вар и почна да дъвче тази смес, защото казват, че успокоява стомаха, засилва мозъка, запазва зъбите и дава добър дъх на устата.

Минаха два часа, дълги като векове, през които никакъв шум не смути тишината под гъстата сянка на огромното дърво. Изглежда беше полунощ или малко преди, когато Тремал-Наик, чийто слух не отстъпваше на този на зверовете от джунглата, долови земята под него да кънти. Обзе го неопределимо безпокойство.

— Внимавай, Камамури — рече съвсем тихо.

— Какво видя? — попита махаратът, сепнат.

— Нищо, но долових един необичаен шум.

— Къде?

— Стори ми се, че идваше изпод земята.

— Невъзможно е, господарю.

— Имам достатъчно остър слух, Камамури, за да се излъжа.

— Какво мислиш, че е?

— Не знам, но ще узнаем.

— Господарю, тук се крие някаква ужасна загадка.

— Страх ли те е?

— Не, аз съм махарат.

— Тогава ще разкрием тайната.

В този миг под земята ясно се повтори тайнственият тътен. Двамата индийци се спогледаха учудени.

— Човек би казал, че под нас някой бие голям барабан, например хаук — каза Тремал-Наик.

— Така изглежда — отговори Камамури, който също като господаря си познаваше този голям индийски тъпан, използуван само при някои тържества, и то с разрешение на околийския управител, семидарът. — Но защо звукът идва изпод земята? Под джунглата ли е седалището на тези тайнствени същества?

— Изглежда е така, Камамури.

— Какво да правим, господарю?

— Ще стоим тук, все някой ще излезе от някъде.

— Тикора! — викна нечий глас.

Двамата индийци скочиха едновременно на крака. Странно, невероятно: този глас се обади тъй близо до тях, сякаш бе на човек, застанал зад раменете им.

— Тикора! — промълви Тремал-Наик. — Кой произнесе това име?

Погледна наоколо, но не видя никого; погледна нагоре, но зърна само клоните на банияна, чезнещи в мрака.

— Дали няма някой скрит в клоните?

— Не — каза Камамури, — гласът дойде зад нас.

— Странно.

— Тикора! — повтори същият тайнствен глас.

Двамата индийци продължиха да се оглеждат. Вече нямаше съмнение, имаше някой съвсем близо до тях, но за техен ужас оставаше невидим.

— Господарю, имаме работа с дух — прошепна Камамури.

— Не вярвам в духове — отвърна Тремал-Наик. — Ще открием това същество, което се забавлява да ни плаши.

— Я, виж ти! — възкликна махаратът, като отстъпи няколко крачки, клатушкайки се като пиян. — Погледни нагоре, господарю!

Тремал-Наик вдигна очи към банияна и зърна сноп светлина да излиза от пресечения ствол. Въпреки необикновената си смелост, почувствува, че кръвта му се смразява.

— Светлина! — заекна объркан.

— Да бягаме, господарю! — замоли се Камамури.

За трети път под земята се чу тайнственото бучене и от ствола на банияна излязоха звънливите тонове на рамзинга. В далечината отекнаха подобни звуци.

— Да бягаме, господарю! — повтори Камамури, подлудял от ужас.

— Никога! — възкликна решително Тремал-Наик.

Бе поставил камата си между зъбите и стискаше карабината за цевта, готов за ръкопашен бой. Изведнъж промени намерението си.

— Ела, Камамури — каза. — Преди да влезем в схватка, нека видим с кого трябва да се сражаваме.

Той притегли махарата на около двеста крачки от ствола на банияна и двамата се скриха зад три-четири преплетени колони, които им позволяваха да виждат, без да бъдат открити.

— Сега нито дума — каза Тремал-Наик. — В подходящия момент ще действуваме.

От огромния дънер излезе последен висок звук, който огласи цялата джунгла. Снопът светлина, който излизаше от върха на дървото, угасна и вместо него се появи глава на човек, увита в нещо като жълт тюрбан. Тя се завъртя във всички посоки, за да се увери, че няма никакъв човек под гигантското дърво, после се показа един индиец — ако се съди по тена на кожата му, и се покатери на един от клоните. След него излязоха други четиридесет индийци, който се спуснаха по колоните до земята. Почти всички бяха голи — само една дубга, нещо като жълтеникава поличка, покриваше бедрата им. По гърдите им личеха странни татуировки, които наподобяваха букви от древната санскритска азбука, а по средата изпъкваше рисунката на змия с женска глава. Тънък, копринен кордон, който приличаше на ласо, но в единия си край завършваше с оловна топка, се увиваше няколко пъти около дубгата. Една кама бе затъкната през този странен пояс. Тези тайнствени същества седнаха мълчаливо на земята, като образуваха кръг около един стар индиец с необикновено дълги ръце и светещ поглед, като на котка.

— Синове мои — каза той с внушителен глас, — нашата могъща ръка порази нещастника, който дръзна да стъпи на свещената земя на тхугите, неприкосновена за чужденците. Тази жертва се прибавя към останалите, паднали под нашата кама, но богинята още не е задоволена.

— Знаем — отвърнаха в хор индийците.

— Да, свободни синове на Индия, нашата богиня иска други жертви.

— Нека нашият велик вожд заповяда и ние всички ще тръгнем.

— Знам, че сте добри синове, но времето още не е дошло — каза старият индиец.

— Какво чакаме?

— Грози ни голяма опасност, синове мои. Един мъж е загледал девата, която бди над пагодата на богинята.

— Кощунство! — възкликнаха индийците.

— Да, синове мои, един смел мъж дръзна да погледне в лице небесната дева, но ако този човек не падне под мълнията на богинята, ще загине от нашето непогрешимо ласо.

— Кой е този човек?

— С времето ще научите. А сега ми донесете жертвата.

Двама индийци се надигнаха и се насочиха към мястото, където лежеше трупът на бедния Хурти. Тремал-Наик, който бе присъствувал на тази необикновена сцена без да мигне, при вида на двамата мъже, повлекли за ръце мъртвеца към дънера на банияна, рязко се изправи с карабина в ръце.

— А, проклетници! — възкликна с глух глас и вдигна карабината.

— Какво правиш, господарю? — пошепна Камамури и наведе цевта на оръжието.

— Остави да ги претрепя, Камамури — каза ловецът. — Те са убили Хурти и е справедливо да отмъстя за него.

— Ще заловят и двама ни. Четиридесет са.

— Прав си, Камамури. Ще ги нападнем по-късно всички вкупом.

Сведе карабината си и отново седна, като хапеше устни от гняв.

Двамата индийци довлякоха Хурти в средата на кръга, в краката на стареца.

— Кали! — извика той и вдигна очи към небето.

Извади камата от пояса си и я заби в гърдите на Хурти.

— Нещастник! — крясна Тремал-Наик. — Това вече е много!

Изскочи от скривалището си и светкавица разкъса мрака, последвана от силен гръм. Пронизан в гърдите от куршума на ловеца, старият индиец се строполи върху трупа на Хурти.