Емилио Салгари
Тайните на Черната джунгла (10)

IX. Манчади

На изток бе почнало да се зазорява, когато лодката стигна бреговете на Черната джунгла.

Изглеждаше, че нищо не се бе случило в отсъствието на ловците. Колибата си стоеше сред тръстиките, а отгоре й бяха кацнали няколко големи, грозни щъркели, които тук наричаха аргила. Те стояха на дългите си, жълтеникави крака, а опитоменият и верен тигър Дарма се въртеше наоколо.

— Добре, ония проклетници не са ни посещавали — прошепна Камамури. — Дарма! — повика след това тигъра.

При това повикване тигърът спря, вдигна глава, впи в лодката зелените си очи и се хвърли към брега с глухо ръмжене.

Камамури и Агхур побързаха да изтеглят лодката и занесоха господаря си в колибата, като го настаниха в удобен хамак. Тигърът и кучето останаха вън да пазят.

— Прегледай раната, Агхур — каза Камамури. Бенгалецът свали превръзката и внимателно разгледа гърдите на нещастния Тремал-Наик. По челото му се образува бръчка.

— Сериозно е — каза. — Камата вероятно е влязла до дръжката.

— Ще оздравее ли?

— Надявам се. Но защо са искали да го убият?

— Трудно е да ти отговоря. Ти знаеш, че господарят искаше да види отново своята жена-видение.

— Да, така беше казал.

— Щом стигнахме на острова, си науми да открие онова създание. Изглежда знаеше къде се намира, защото ми заповяда да се върна в колибата и тръгна сам. Двадесет и четири часа по-късно го намерих в джунглата, потънал в кръв. Бяха го пронизали с нож.

— Кой?

— Хората, които обитават острова и вероятно пазят онази жена.

— С каква цел?

— Все още не знам.

— Ти видя ли тези същества?

— Със собствените си очи.

— Хора ли са, или духове?

— Мисля, че са хора; дори ми хвърлиха ласо на врата, за да ме удушат, а аз убих двама-трима от тях. Ако бяха духове нямаше да умрат.

— Странно — прошепна Агхур, замислен. — И какво правят онези хора? Защо убиват всеки, който слезе на техния бряг?

— Не знам, Агхур. Знам само, че са ужасни хора и почитат някакво божество, което изисква жертви.

— Страхуваш ли се, Камамури?

— Имам всички основания за това.

— Мислиш ли, че ще се появят в Черната джунгла?

— Възможно е, Агхур; онзи човек извика: «ще се видим отново!».

— Толкова по-зле за тях. Тигърът няма да им позволи да приближат.

— Знам, но все пак да бъдем нащрек. Ти мисли да излекуваш господаря, а аз ще се заема с тях.

Камамури се върна при Тремал-Наик, за да наложи отново раната му с лечебни треви, а Агхур седна пред колибата до тигъра и кучето, сгушени край него.

Денят мина без произшествия. Тремал-Наик получи още няколко пристъпа на треска с бълнувания, през които на няколко пъти произнесе името на Ада — нещастната девойка, която бе оставил беззащитна в ръцете на ония ужасни фанатици. Но скоро се унесе в сън, който продължи до залез. Макар двамата индийци да горяха от желание да го разпитат, за да узнаят нещо повече за ония, които го бяха промушили с нож, счетоха, че е правилно да се въздържат, за да не го уморяват.

Когато мракът спусна черния си воал върху смълчаната джунгла, Агхур пръв застана на стража извън колибата, въоръжен до зъби. Кучето лежеше в краката му с очи, вперени на юг. До полунощ никакъв индиец не се появи нито на реката, нито в джунглата, но кучето на няколко пъти се бе изправило да души въздуха, явно неспокойно. Може би предчувствуваше нещо необичайно, може би близостта на човек или животно.

Агхур се канеше да събуди Камамури, за да го замести, когато Пунтхи се разлая.

— Я, виж ти! — възкликна изненадан индиецът. — Какво значи това?

Кучето лаеше към реката, което означаваше, че там става нещо. В същото време тигърът се появи на прага на колибата и издаде глухо ръмжене.

— Камамури! — извика Агхур и посегна към оръжията. Махаратът, който спеше само с едно око, притича веднага.

— Какво става? — попита.

— Нашите животни са чули нещо и са неспокойни.

— Ти чу ли някакъв шум?

— Абсолютно нищо.

— Дръж кучето и да чуем.

Изведнъж откъм реката се чу вик:

— Помощ! Помощ!…

Кучето се разлая като бясно.

— Помощ!… — повтори същият глас.

— Камамури, някой се дави! — каза Агхур.

— Сигурно.

— Не можем да не му се притечем на помощ.

— Но не знаем кой е.

— Няма значение, да тичаме!

— Да заредим оръжието и да сме готови. Не се знае какво може да се случи. Ти, Дарма, остани тук и разкъсай всеки, който се осмели да се доближи.

Тигърът изглежда го разбра, защото се сви, готов да скочи върху първия, който се появи. Двамата индийци се затичаха към брега, предхождани от Пунтхи, който продължаваше да лае, и се вгледаха в реката, черна като от мастило.

— Виждаш ли нещо? — попита Камамури другаря си, който се бе навел над течението.

— Да, струва ми се, че виждам нещо, което идва насам.

— Човек ли е?

— Повече изглежда на дънер.

— Кой вика там? — викна Камамури.

— Спасете ме! — отвърна слаб глас.

— Можете ли да стигнете до брега? — попита Агхур. Отговорът бе само един тих стон. Не трябваше да се колебаят: удавникът бе на края на силите си и можеше всеки миг да потъне. Двамата другари скочиха в лодката и бързо се насочиха към него. Скоро видяха, че тъмният предмет, който плуваше по течението беше дънер, за който се бе вкопчил човек. Мигом стигнаха до него и протегнаха ръце към давещия се, който отчаяно се залови за тях.

— Спасете ме!… — заекна повторно той и се остави да го поставят на дъното на лодката.

Двамата индийци се наведоха над него и взеха да го разглеждат с любопитство. Беше мъж от тяхната раса, истински бенгалец, много висок, с тъмен цвят на кожата, необикновено слаб, но изразена мускулатура, явен белег за скрита сила. Тук-там по лицето му имаше синини, а тясно прилепналата туника около тялото му бе опръскана с кръв.

— Ранен ли си? — попита го Камамури.

Мъжът спря на него очите си, които блестяха странно.

— Изглежда.

— Дрехата ти е окървавена. Дай да видим.

— Дреболия — рече оня и сложи ръце на гърдите си, сякаш се страхуваше да се разгърди. — Ударих главата си в този дънер и носът ми се разкърви.

— От къде идваш?

— От Калкута.

— Как се казваш?

— Манчади — отвърна бенгалецът, като се тресеше целия и зъбите му тракаха. — Кой живее по тези места? — попита той с нескрит ужас.

— Тремал-Наик, ловецът от Черната джунгла — отвърна Камамури.

Манчади отново се разтрепери.

— Жесток човек — заекна той.

Агхур и махаратът се спогледаха изненадани.

— Ти си луд — каза му Агхур.

— Луд ли? Не знаеш ли, че неговите хора ме преследваха сякаш съм тигър.

— Така ли? Тогава не е зле да научиш, че ние сме другарите на Тремал-Наик.

Бенгалецът се изправи и уплашено се огледа.

— Вие!… Загубен съм.

Хвана се за ръба на лодката с явното намерени да се хвърли в реката, но Камамури успя да го улови и да го застави да седне.

— Обясни ми причината на този страх — каза му заплашително. — Ние не причиняваме зло никому, но те предупреждавам, че ако не говориш ясно ще ти пръсна черепа с приклада на пушката си.

— Искате да ме убиете! — изхленчи Манчади.

— Да, ако не ни обясниш какво правиш тук?

— Беден индиец съм и преживявам от лов. Един капитан от Сипаи ми обеща сто рупии за една тигрова кожа и аз дойдох тук с намерението да намеря подходящ тигър.

— Разказвай по-нататък.

— Снощи пристигнах на противоположния бряг на Мангал и се притаих в джунглата. Няколко часа по-късно срещу мен се нахвърлиха няколко души и почувствувах, че около врата ми се затяга ласо…

— Аха! — възкликнаха двамата индийци. — Ласо ли каза?

— Да — потвърди бенгалецът.

— Видя ли тези хора? — попита Агхур.

— Както виждам вас.

— Какво имаха на гърдите?

— Стори ми се някаква татуировка.

— Били са ония от Раймангал — каза Камамури. — Продължавай.

— Сграбчих ножа — продължи Манчади, който още трепереше от преживяното — и отрязах въжето. Дълго тичах, преследван отблизо, и щом стигнах реката скочих в нея.

— Останалото знаем — каза махаратът. — Значи ти си ловец, така ли?

— Да, и то добър.

— Искаш ли да дойдеш с нас?

Странен блясък премина през очите на бенгалеца.

— По-добро не мога да очаквам — побърза да каже. — Сам съм на този свят.

— Добре, ние те приемаме. Утре сутринта ще те представя на нашия господар.

Двамата индийци загребаха отново и закараха лодката в малкото заливче. Едва-що стъпиха на брега и Пунтхи се нахвърли срещу бенгалеца, като яростно лаеше и показваше зъбите си.

— Млък, Пунтхи! — каза Камамури и го задържа. — Това е наш приятел.

Вместо да се подчини, кучето започна заканително да ръмжи.

— Струва ми се, че това животно не е много любезно — каза Манчади с пресилена усмивка.

— Не се страхувай, ще се сприятелите — рече махаратът. Завързаха лодката и се отправиха към колибата, пред която пазеше тигърът. Чудно, но и той започна да ръмжи, като поглеждаше накриво новодошлия.

— О! — възкликна той. — Тигър!

— Опитомен е. Почакай тук, ще ида да видя господаря.

— Господарят ли? Та той тук ли е? — попита смаян бенгалецът.

— Разбира се.

— Жив ли е още?

— Що за въпрос? — възкликна учуден махаратът. Бенгалецът трепна и се смути.

— Откъде знаеш, че е ранен, за да ми задаваш такъв въпрос? — засече го Камамури.

— Не ми ли каза, че е ранен?

— Аз!…

— Така ми се струва.

— Не си спомням.

— И все пак чул съм го от теб или от твоя приятел.

— Сигурно е така.

Камамури и Агхур влязоха в колибата. Тремал-Наик спеше дълбоко и сънуваше, устните му брътвеха неясни думи.

— Не си струва да го будим — рече Камамури на Агхур.

— Ще го представим утре — каза последният. — Как ти се струва този Манчади?

— Изглежда добър човек и ми се иска да вярвам, че ще ни бъде от помощ.

— И аз така мисля.

— Ще го оставим да пази до утре.

Агхур взе паничка с канджи, гъста оризова отвара, и я подаде на Манчади, който започна да се храни като гладен вълк. Нареди му да пази добре и да подаде тревога, ако се появи опасност, после побърза да влезе в колибата и за по-голяма сигурност затвори вратата.

Едва-що Агхур се прибра, Манчади се изправи с изненадваща пъргавина. Очите му пламнаха със злораден блясък, а на устните му се появи сатанинска усмивка.

— Ахааа! — възкликна той радостно.

Приближи до колибата и долепи ухо до нея. Остана заслушан повече от четвърт час, после хукна с бързината на стрела и спря половин миля по-нататък.

Постави пръсти на устните си и изсвири остро. От южната страна веднага се издигна една розова точка, проряза тъмнината, после се пукна с трясък, разпръсквайки ярка светлина. Още два пъти се чу свиркане, после над джунглата легна тишината и загадката.