Емилио Салгари
Тайните на Черната джунгла (36)

XIX. Англичани и удушвачи

Часовниците в английския град удариха полунощ, когато «Девоншайр», запалил машините си от сутринта, напусна с пълна пара кея на форт Уйлям и се спусна по тъмното течение на Хугли.

Нощта беше тъмна — нямаше нито луна, нито звезди, а по небето се стелеха черни облаци. Малко бяха и светлините, запалени в къщурките на Кидпур или по носовете на съдовете, закотвени край брега. Само на север белееше светла ивица в небето: хилядите светлини на английския град.

Изправен на мостика капитанът командуваше маневрата с металически глас, като се опитваше да надвие шума на водата и грохота на машините. Юнги и моряци сновяха по палубата на светлината на няколко фенера и бутаха към трюма последните сандъци. Кидпур вече изчезна в мрака заедно с последните светлинки от лодките в реката, когато един мъж, дотогава застанал зад кормилото, прекоси тихомълком палубата и сръга с лакет един индиец, който затваряше главния люк.

— Побързай — каза му.

— Готов съм, Хидер — отвърна другият.

Няколко минути по-късно преминаха стълбичката към общото помещение, което в този момент беше пусто.

— Е? — попита напрегнато Хидер.

— Никой не се усъмни в нищо.

— Преброи ли белязаните бурета?

— Да, десет са.

— Къде ги постави?

— Под кърмата, едно до друго.

— Предупреди ли другите?

— Всички са готови. При първия сигнал ще се нахвърлят срещу англичаните.

— Трябва да действуваме предпазливо. Тези хора са способни да възпламенят барута и да вдигнат във въздуха приятели и неприятели.

— Кога ще нанесем удара?

— Тази нощ, след като дам опиващо питие на капитана.

— Какво да правим междувременно?

— Ще пратиш двама души да завземат пирамидите с оръжието, после ще чакаш в машинното отделение с двамата огняри. Ще имаме нужда от твоята ловкост.

— Не за пръв път работя при казаните.

— Добре, аз започвам да действувам.

Хидер отново се качи на палубата и отправи поглед към мостика. Капитанът се разхождаше напред-назад с ръце, скръстени на гърдите и пушеше цигара.

— Бедният капитан! — промълви удушвачът. — Не заслужаваш такава лоша шега, но… Друг на мое място вместо да ти даде опият, направо щеше да ти сипе силна отрова.

Насочи се към кърмата, незабелязано слезе под палубата и спря пред кабината на коменданта. Вратата беше притворена; бутна я и се намери в стая от шест квадратни метра, тапицирана в червено и елегантно мебелирана. На една масичка видя кристално шише, пълно с лимонада. Сатанинска усмивка плъзна по устните му. Сети се, че всяка сутрин бутилката беше празна — преди да си легне капитанът я изпиваше. Мушна ръка в пазвата си и извади малко шишенце с червеникава течност. Помириса я няколко пъти, после капна три капки в шишето. Лимонадата кипна и стана червена, но бързо възвърна първоначалния си цвят. «Ще спи три дни — помисли си тхугът. — А сега да ида при приятелите.»

Излезе от стаята и през една вратичка се отправи към трюма. Под кърмата се чу леко скърцане, сякаш някой зареждаше оръжието си.

— Тремал-Наик! — повика тхугът.

— Ти ли си, Хидер? — попита един задавен глас. — Отваряй, че тук се задушаваме.

Тхугът взе от един ъгъл фенер, предварително скрит, запали го и се приближи до десетте бъчви, поставени една до друга. Извади капаците и десетимата удушвачи, полузадушени, с изтръпнали крайници и лъснали от пот, поради горещината тук долу, излязоха. Тремал-Наик се спусна към Хидер.

— Къде е «Корнуел»?

— Бърза към морето.

— Има ли надежда да го настигнем?

— Да, ако «Девоншайр» усили хода си.

— Трябва да го нападнем, иначе ще загубя моята Ада.

— Но преди това трябва да завладеем канонерката.

— Знам. Имаш ли план?

— Да.

— Говори бързо, изгарям от нетърпение. Тежко ни, ако не настигнем «Корнуел»!

— Успокой се, Тремал-Наик. Надеждата още не е загубена.

— Кажи ми какъв е планът ти?

— Преди всичко ще завладеем машинното.

— Имаме ли привърженици при котлите?

— Трима, все огняри. Като станем четирима няма да ни е трудно да обезвредим механика.

— А после?

— После ще ида да видя дали капитанът е изпил наркотика, който сипах в лимонадата му. Тогава вие ще бъдете готови и при първото изсвирване ще се качите на палубата. Изненадани, англичаните ще се предадат.

— Въоръжени ли са?

— Имат само ножове.

— Да побързаме.

— Готов съм. Отивам да завържа механика.

Загаси фенера, върна се на палубата, точно когато капитанът напускаше мостика. «Всичко върви добре» — каза си тхугът, като го видя да се насочва към кабината си. Напълни лулата си и се отправи към машинното отделение. Тримата привърженици бяха по местата си пред пещите и тихо си говореха. Механикът пушеше, седнал на една пейка и четеше малка книжка. С бърз поглед Хидер предупреди хората си да бъдат готови и се приближи до фенера, окачен на свода, точно над главата на механика.

— Позволете ми, мистер Кътингън, да запаля лулата си — каза му Хидер. — Горе духа лош вятър и огънчето ми гасне.

— С удоволствие — каза механикът.

Изправи се, за да отстъпи, но в същия миг удушвачът го стисна за гърлото тъй силно, че оня не можа да издаде и най-слаб звук, после го залепи с гръб към пейката.

— Милост! — успя да заекне бедният човечец, който започна да посинява под железния юмрук на Хидер.

— Мълчи, за да не ти се случи нещо лошо — каза му.

При един негов знак огнярите го завързаха, запушиха устата му и го завлякоха зад една купчина с въглища.

— Никой да не го докосва — каза Хидер. — А сега да идем да видим дали капитанът е изпил наркотика си.

— А ние? — попитаха огнярите.

— Нито крачка оттук.

Хидер запали лулата си и спокойно тръгна по стълбата.

Канонерката се плъзгаше между два пусти бряга и носът цепеше затлачените с растителност води. Моряците бяха на палубата и гледаха разсеяно течението, като си приказваха и пушеха. Офицерът на вахта се разхождаше и разговаряше с главния топчия. Доволен, Хидер весело потри ръце, върна се на кърмата и се спусна по стълбите на пръсти. Допря ухо на кабината на коменданта и чу звучно хъркане. Завъртя дръжката на вратата и влезе, като не забрави да извади камата си от пояса за всеки случай. Капитанът бе изпил цялото шише с лимонада и спеше дълбоко. «Няма и топ да го събуди» — каза си. Излезе от кабината и отново слезе в трюма. Тремал-Наик и другарите му го чакаха с револвери в ръка.

— Какво става? — попита ловецът от Черната джунгла и скочи на крака.

— Машинното отделение е наше, а капитанът изпи наркотика — отговори Хидер.

— А екипажът?

— Всички са на палубата, без оръжие.

— Да се качваме.

— Полека, приятели. Трябва да поставим моряците между два огъня, за да им попречим да се барикадират в предната част на носа. Ти, Тремал-Наик, остани тук с пет души, а аз с другите ще отида в общото помещение. При първия изстрел качете се на палубата.

— Ясно.

Хидер стисна револвер в дясната си ръка и секира в лявата и прекоси трюма, отрупан с разглобени оръдия, бурета и бъчви. Петима тхуги го последваха. От трюма малкият отряд премина през общото помещение и изкачи стълбата.

— Пригответе оръжието си, ще открием непрекъснат огън.

Шестимата мъже връхлетяха на палубата с диви викове. Екипажът се спусна към носа, без да разбира какво става. Отекна изстрел и повали главният топчия.

— Кали!… Кали! — крещяха тхугите.

Това беше бойният вик на тхугите, последван от градушка от куршуми. Няколко души се търколиха на палубата. Другите, изненадани и изплашени от това внезапно нападение, се хвърлиха към кърмата с викове на ужас.

— Кали!… Кали!… — отвърнаха им викове от кърмата. Тремал-Наик и хората му изскочиха с револвери в едната ръка и ками — в другата. Изтрещяха няколко изстрела. Настъпи неописуема бъркотия на борда на канонерката, която лишена от кормчия, плуваше напреки на течението. Хванати между два огъня, англичаните загубиха ума си. За щастие, офицерът на вахта не бе още убит. С един скок скочи от долния мостик със сабя в ръка.

— След мен, моряци! — викна.

Англичаните в миг се групираха около него и се втурнаха към кърмата с ножове, брадви и прътове. Сблъсъкът бе ужасен, Тремал-Наик и хората му бяха отблъснати от тази човешка вълна. Офицерът на вахта завзе оръдието, но победата му трая кратко. Сега Хидер нападаше с неговите хора откъм гърба.

— Господин лейтенант! — викна с револвер, насочен към него.

— Какво искаш, нещастнико — ревна офицерът.

— Предайте се и кълна ви се, че няма да падне косъм нито от вашата глава, нито от тази на моряците ви.

— Не!

— Предупреждавам ви, че имаме по петдесет куршума всеки един. Всяка съпротива ще бъде излишна.

— А с нас какво ще правите?

— Ще ви натоварим в лодките и оставим свободни да отплувате към който бряг искате.

— А с канонерката какво искаш да правиш?

— Не мога да ви кажа. Хайде, предайте се, или ще командувам огън.

— Да се предадем, лейтенант! — викнаха моряците, които виждаха положението си.

След кратко колебание лейтенантът счупи сабята си и я хвърли в реката. Удушвачите се нахвърлиха на моряците, обезоръжиха ги и ги натикаха в две спасителни лодки, като вътре поставиха спящия капитан и завързания механик.

— На добър час! — викна Хидер.

— Ако те хвана, ще те обеся! — отвърна му лейтенантът и му се закани с юмрук.

— Както ви е угодно.

Канонерката продължи своя курс, докато двете лодки се насочваха към брега на реката.