Джаки Колинс
Американска звезда (87)

Осемдесет и шеста глава

Рийс си мислеше за Синдра, дълго мисли за нея. Мамка му, изглеждаше сексапилна — истинско сочно парче. В крайна сметка се оказа прав. Синдра стана звезда — и то само защото той го предвиди и плащаше уроците й по пеене и всичко останало. Заслугата е изцяло негова. Мамка му! Дори я представи в „Рино Рекърдс“. Те също са му задължени. Всички трябва да му лижат оная работа.

Вече скучаеше в хотелската си стая и нямаше намерение да седи и да чака обаждането на Марик. Имаше петстотин долара. Възнамеряваше да излезе и да ги похарчи.

Качи се на колата и тръгна по булевард Сънсет, после сви по Ла Бриа към булевард Холивуд. Един надпис привлече погледа му. „ГОЛИ КРАСАВИЦИ НА ЖИВО. ГОЛИ ГОРЕ, ГОЛИ ДОЛУ, ГОЛЕМИ ГОЛИ СЛАДУРЧЕТА.“

Паркира, влезе, седна на бара и се загледа в дългокрака боядисана блондинка, която се тресеше и кълчеше, като същевременно сваляше черни кожени ленти от мускулестото си тяло.

Рийс й махна с двайсетдоларова банкнота.

— Ела тука, кукло. Дай насам тоя сексапилен задник. — Той нави банкнотата на фунийка.

Тя се приближи към бара, който се извиваше покрай сцената, и приклекна. Рийс пъхна парите в символичните й бикини и набързо я опипа.

— По-късно — просъска тя. — Ще ти струва повече от двайсет.

Той се засегна. Веднъж вече плаща за тая работа, когато излезе от пандиза. Но всъщност не е толкова лошо да си плащаш. Поне знаеш къде си и защо.

Той й намигна. Тя му намигна на свой ред. Що се отнасяше до него, бяха се разбрали.

 

 

След като изпи кафето си на терасата, Лорън влезе вътре и довърши опаковането на багажа. Лоренцо искаше да дойде, но тя тактично му се изплъзна.

— Какво ще правиш довечера? — попита я той.

— Ще си стоя вкъщи.

Лоренцо въздъхна.

— Лорън, Лорън, само една вечер още в града, преди да изчезнеш в усамотение. Моля те.

— Добре де… може би.

Да отиде на вечеря с Лоренцо бе изкушение, от което нямаше нужда. Беше се приспособила към сегашния начин на живот. Никакъв секс.

Какво, Робъртс, да не си станала болногледачка?

Не, но характерът ми е достатъчно силен, за да не изневерявам на съпруга си.

О, я стига си лицемерила.

В два часа телефонът й отново иззвъня. Ако се обаждаше Лоренцо, тя бе решила да му каже, че в крайна сметка няма да вечеря с него. Защо да предизвиква съдбата?

— Хей, Лорън.

Тя затаи дъх за миг.

— Кой е? — попита, макар веднага да се досети.

— Ник.

— Ник — повтори тъпо.

— Отдавна не сме се чували. Как си?

— Заминавам след два дни — бързо обясни тя. — С Оливър се местим във Франция.

— Искам да те видя.

— Невъзможно е.

— Лорън, днес е рожденият ми ден. Помниш ли какво беше едно време? На този ден се грижеше за мене.

— Знаеш какво става всеки път, когато се видим, Ник — опита се да възрази тя.

— Пет минути от времето ти — това ми е нужно.

— За какво?

— Не можеш ли да прекараш пет минути с мен на рождения ми ден?

— О, Ник, моля те, това е нелепо.

— Бъди долу след половин час. Идвам.

Преди тя да успее да каже каквото и да било, той затвори.

Лорън се разхождаше из апартамента и не можеше да реши какво да прави. После осъзна, че след като очевидно не е в състояние да му попречи, е по-добре да се види с него.

Не трябва.

О, да, трябва.

Почувства приток на енергия и се втурна в спалнята си, свали досадната копринена блуза и полата и си взе любимите избелели дънки и удобната блуза — не биваше да изглежда така, сякаш специално е подбирала тоалет. После среса косата си, добави леки сенки на очите и руж на бузите. Огледа набързо отражението си. Беше ставало дума за излъчването й. За пръв път от много време имаше вид на жив човек.

Ето, започваме пак.

Обу си спортни обувки, грабна очилата от „Пийпълс“ и изтича надолу по стълбите.

— Искате ли такси, госпожо Либерти? — попита я портиерът.

— Не, не — отговори тя.

— Навън е студено — предупреди я той.

— Не е студено. Слънцето грее.

— Ако излизате на разходка, ще ви трябва палто.

— Няма да ходя пеша, Пит. Ще ме вземат с кола. Ще бъда на открито само за пет минути.

Защо ли дава обяснения на портиера?

— О, между другото, госпожо Либерти — той й подаде един плик, — поръчано ми е да ви дам това писмо днес. Господин Либерти го остави за вас. Трябваше да ви го донеса в апартамента, но вие слязохте. Спестихте ми качването.

Тя погледна плика и позна почерка на Оливър. Бързо го отвори и прочете писмото.

Мила моя Лорън,

От известно време усещам, че не си щастлива. Истината е, че и аз не съм. И двамата правим компромис с истинските си чувства и е по-добре да се разделим. Никога не съм искал да бъда бреме за някого, а независимо дали го осъзнаваш или не, точно в това се превърна връзката ни. През последните няколко месеца доста се сближихме с Пеги около преговорите за къщата. Тя е чудесна жена — повече ми подхожда по възраст и е готова да води спокоен живот. Ти, скъпа моя, не си пригодена за това. Затова уредих Лоренцо да те задържи в Ню Йорк. Там е твоето място.

Лорън, разделям се с теб, защото те обичам и е по-разумно да не бъдем повече заедно.

Разбира се, твърде добре разбирам…

Писмото продължаваше в същия дух и тя го дочете, изпълнена със смесени чувства. Оливър иска да се разделят! Той я освобождава!

О, Боже! Свободна, най-сетне!

Свободна да прави каквото си поиска!

Съвпадението по време бе невероятно. А най-хубавото беше, че няма да се чувства виновна, защото той си бе намерил друга. Пъхна писмото в джоба си и надзърна през стъклото на входната врата, стана нетърпелива и взе да се разхожда нагоре-надолу, докато накрая видя да се приближава ферари — червено, разбира се.

Тя изтича навън. Не бе го виждала от четири години и сърцето й щеше да изхвръкне. Изглеждаше малко запуснат, но това беше нейният Ник.

Той изскочи от колата.

— Хей…

— Ти си луд, знаеш ли? — заговори припряно Лорън.

Ник взе ръката й.

— Влизай в колата.

— За пет минути само. — Сърцето й биеше лудо.

— Да, да.

Пит стоеше на входа и ги гледаше. Изведнъж осъзна, че тя е с Ник Ейнджъл. Преди да успее да реагира, Лорън скочи в колата и Ник потегли.

— Честит рожден ден — поздрави го тя.

— Ти си моят подарък — отговори той.

— Аз ли?

— Трябва да ти призная нещо.

— Какво?

— Чакам те, откакто заминах от Бозуел, и не мога да чакам повече.

Тя въздъхна.

— Ник, не го прави отново.

— Защо?

— Защото…

— Слушай, Лорън, аз те обичам и ти ме обичаш. Не можеш повече да се съпротивяваш.

За момент си помисли колко просто би било да се съгласи с него, защото тя искаше точно това. Но той не знаеше твърде много неща — че е убила баща му, че е убила детето му. Ако знаеше, нямаше да иска да е с нея.

Лорън си погледна часовника.

— Петте минути изтекоха.

— Какви пет минути? — Ник насочи ферарито по шосето.

— Ти се съгласи на пет минути.

— Излъгах.

— О, Боже, Ник, не започвай отново.

— Искам да те повозя на самолета си.

— Няма да се кача на самолета ти.

— О, ще се качиш.

— Няма да стане.

— Ще млъкнеш ли? Само млъкни.

Защо му позволявам да ми говори това?

Защото го искаш.

Направи каквото ти казва — млъкни и се наслаждавай.

Тя се облегна назад и повече не промълви нито дума.

След четирийсет и пет минути бяха на частната писта.

— Хайде — подкани я той. — Слизай.

— Казах ти, няма да се кача на самолета с теб.

— Може би трябва да те измъкна насила и да те метна на рамо. Как мислиш?

— Ти си луд, Ник Ейнджъл.

Той се усмихна, толкова се радваше, че я вижда.

— Да, да, вече си ми го казвала. Да не се появявам изненадващо.

Лорън съзнаваше, че трябваше да се върне, но вече бе въвлечена в играта. Слезе от колата и тръгна с него към самолета.

— Още пет минути — предупреди го тя строго.

— Разбира се — обеща той.

Лорън поклати глава.

— Това е последният път, когато отивам някъде с теб, Ник.

— Хей, никога не казвай никога.

— Защо не?

— ’Щото може да съжаляваш после.

Той я хвана за ръка и й помогна да се качи.

— Пет минути — повтори тя.

— Хей, както кажеш.

* * *

— Колко мислиш, че ще поиска? — попита Синдра.

— Не става дума за парите — рече Марик, — а за онова, което би могъл да ни причини.

— Какво имаш предвид? — попита тя уплашена.

— Помисли само. — Марик се опитваше да изглежда по-спокоен, отколкото бе всъщност. — През последните няколко години ти си много популярна в цялата страна. Появяваш се във всички шоупрограми и говориш за гордостта, за силата и за жената, която не трябва да позволява да бъде тъпкана сексуално. И как ще изглежда всичко това, ако Рийс се раздрънка?

— Къде е отседнал? — В този момент си мислеше как би могла да спре Рийс Уебстър веднъж завинаги.

Шофьорът ни го проследи. В „Хаят“ на булевард Сънсет е. — Марик я погледна подозрително. — Защо искаш да знаеш?

— А защо не? — отвърна тя равнодушно.

— Не се опитвай да разговаряш с него — предупреди я Марик. — Остави това на мен и на Гордън.

— Какво общо има с това Гордън?

— Нуждаем се от помощта му. Вече му се обадих. Ще дойде веднага.

— По дяволите! — изруга Синдра.

— Какво?

— Не исках да го намесваме.

— Синдра, мила — започна спокойно Марик, — това е голяма неприятност. Ние трябва да се справим с нея внимателно. Всичко трябва да приключи с плащането. — Еднократно — никакви шантажи повече. Нуждаем се от ума на Гордън.

— Добре — тя не беше съвсем съгласна, — не искам обаче да го виждам, толкова е унизително.

Отивам да си легна.

Той се доближи до нея и я целуна.

— Не се притеснявай, мила. Ще се погрижим за това.

Разбира се — помисли си тя. — До утре сутринта Рийс Уебстър ще е история.

 

 

Мускулестата блондинка го заведе в апартамента си, начукаха се, после му поиска триста долара. Той й се изсмя в лицето.

— Плащай, копеле, или ще ти изпратя приятеля си.

— Аз съм Рийс Уебстър — заяви й надменно той. — Не съм някой мухльо от улицата.

— Хич не ми пука кой си — отвърна блондинката. — Плащаш ми, и толкоз.

Рийс вдигна ципа на панталона си, нахлузи ботушите и си взе шапката. Бе чувал по-големи и по-страшни заплахи от изречените от тази тъпа курва.

— Ти не струваш и три долара, камо ли триста — подигра й се той.

— Мразя евтините минетчии — обиди го тя.

— А аз — евтините курви. — Рийс се отправи към външната врата.

Тя вдигна тежък стъклен пепелник и го хвърли по него. Острият ръб на пепелника закачи слепоочието му, оставяйки дълбока цепнатина, и събори шапката му на пода.

— Кучка! — Той напипа с пръсти раната и почувства, че оттам избликва на тласъци лепкава кръв.

Блондинката изтича и затръшна вратата, като го остави на площадката.

Поне не бе платил на курвата. Спря и вдигна шапката си, усети, че му се вие свят. За момент се подпря на стената, като притискаше раната с пръсти. Скоро по ръката му започна да се стича кръв.

— По-добре да се измъква, докато не се е появил приятелят й, помисли си той, макар че едва се държеше на краката си. Тая проклета кучка му строши главата. Ще си плати за това.

Тръгна, олюлявайки се, надолу по стълбите, кръвта се стичаше по якето му и попиваше в плата. Когато излезе на улицата, някаква жена го погледна и бързо отмина.

Боже! Какво става? Почти нямаше сила да върви. Премигна веднъж, втори път, опита се да си припомни къде бе паркирал колата. Уличната лампа хвърляше зловещи отблясъци.

Седна на бордюра и подпря глава на облените си с кръв ръце. Повръщаше му се и скоро той изригна. Мамка му, по-добре да се качи на колата и да изчезва оттук.

 

 

Синдра се промъкна в стаята на Топаз и погледна спящата си дъщеричка. Толкова е сладка. С чипо носле, големи очи и къдравата коса на Марик.

Синдра внимателно извади палеца й от устата.

— Никакви издадени зъби, Топаз — прошепна нежно тя. — Трябва да си красива.

Върна се в стаята си и отиде до гардероба, преоблече се в черен анцуг. После прибра косата си назад, скри я в смачкана шапка, тип „Грета Гарбо.“ Големи слънчеви очила завършиха маскировката. Никой не може да ме познае, помисли си тя. Хората бяха навикнали да я виждат с буйна дълга черна коса на вълни, блестящи тоалети и предизвикателен грим.

Рийс Уебстър заплашваше бъдещето й. Марик си въобразяваше, че парите ще решат проблема. Синдра знаеше, че това няма да стане.

Взе чантата си, провери пълнителя на малкия пистолет и тихо се прокрадна по задното стълбище до гаража.

 

 

Рийс се свлече зад волана на колата си. Имаше късмет, че успя да се добере. Главата го болеше ужасно, а от раната все още на тласъци изтичаше кръв. Съблече якето и го прилепи към слепоочието си, после запали колата. С едната ръка на волана и другата на главата, той потегли към хотела.

 

 

Синдра взе комбито на бавачката — по-добре беше да не привлича вниманието със своя ролс-ройс или с ягуара на Марик. Заключи вратите — навик на всяка жена, която кара сама из Лос Анжелос — и пое надолу по хълма.

 

 

Колата се движеше на зигзаг. Рийс усещаше, че тя кривва ту на едната, ту на другата страна, и той като че ли не можеше да я контролира. Трябваше само да стигне до хотела, да си направи превръзка и да си легне. Щеше да си почине и да се съвземе.

Мина му мисълта, че може би е нужно да отиде до „Бърза помощ“. На тия места обаче е пълно с най-гадни ужасии — огнестрелни и порезни рани, свръх дрогиране с хероин. Защо ли му трябва да ходи? Пък и така ще си бъде в хотела, ако се обади Марик. Не бива да пропуска сделката на века.

Три милиона долара. Това реши да иска. Евтино, стига да са готови да платят.

Звук на клаксон го принуди почти да се качи на банкета. Копелета! Защо тия хора не си отварят очите и не си гледат пътя, вместо да го притесняват?

Видя в далечината хотела и намали скоростта.

Отново клаксони.

По дяволите, не се срещат вече добри шофьори.

 

 

Синдра намери място за паркиране, слезе от комбито и заключи вратите с дистанционното устройство.

 

 

Тряс! Силен удар!

Мамка му, някой го блъсна. ’Кво му пука, колата не е негова, а под наем.

Боже, главата му ще експлодира. Дали вече стигна при хотела? Чуваше се шум, суматоха. Облегна се на волана и затвори очи, а кръвта се процеждаше през пръстите му, капеше по новите му каубойски ботуши.

 

 

Пред хотела ставаше нещо. Синдра забърза по улицата и се огледа, когато стигна до входа. Някаква кола бе преминала в отсрещното платно и бе смачкала други две коли. Портиерът изтича да види какво става.

На волана лежеше отпусната някаква фигура и с цялата си тежест натискаше клаксона, който свиреше, без да спира.

Тя запуши ушите си и тъкмо да заобиколи, когато осъзна, че жълтата кола, шевролет, й изглежда ужасно позната. Всъщност не бе ли същата, която Рийс Уебстър караше, когато последва лимузината й по алеята?

Спря и се загледа, а портиерът, подпомаган от двама души, отвори вратата и измъкна шофьора.

— Мъртъв е — чу тя единият да казва. — Като че ли е умрял от загуба на кръв.

Синдра се приближи, за да види по-добре фигурата, просната на земята. Не можеше да обърка тези каубойски ботуши. Рийс Уебстър бе мъртъв.

— Благодаря ти, Боже — прошепна тя и тихо тръгна към колата си.