Джаки Колинс
Американска звезда (27)

Двадесет и шеста глава

— Ние изчезваме оттук — съобщи Джоуи.

— А? — Ник се измъкна от линкълна, който обслужваше. — За к’во става дума?

— Искам да кажа, че напускаме града, аз и Синдра.

— Нямате достатъчно пари — Ник започна да изтрива маслото от ръцете си.

— Имаме — отвърна Джоуи. — Работех на две места, не помниш ли? А Синдра — във фабриката. Приключихме с този град.

Джоуи и Синдра — най-близките му хора, напускаха града. Не му ли стигаше, че вече не можеше да вижда Лорън?

— Между другото — Джоуи запали фас, — говорихме си и решихме, че ако искаш, нямаме нищо против да дойдеш с нас.

— Къде смятате да отидете?

Джоуи сви рамене.

— В Чикаго. Имам роднини, приятели, които ще ни подслонят, докато се уредим.

— Каза ли на майка си?

Джоуи дръпна от фаса, вдишвайки всичкия дим в дробовете си.

— Ти за луд ли ме смяташ? Ще й оставя бележка. Ще се примири.

— А Синдра?

— Тя няма да каже на никого, само на теб. — Хвърли угарката на земята и я смачка с крак. — Утре заминаваме.

Ник поклати глава.

— Боже! Утре! Що не ми казахте по-рано?

— Знам, че е неочаквано, но ако не го направим сега, никога няма да тръгнем. Идваш ли с нас, или не?

Той се разкъсваше. Разбира се, че иска, но как да остави Лорън? Макар че не я е виждал от шест седмици, все още я обича. Не е нейна вината, че й забраняват да излиза, той е виновен — трябваше да бъдат по-внимателни.

Всичко е пълен хаос. Допуснаха ужасен фал. Родителите й побесняха. Дори Фил Робъртс идва до караваните. Чу го как се опита да се разправя с Примо — като че ли тлъстият глупак се интересува. Шибан майтап.

— Искам думата ви, че вашият син повече няма да се занимава с дъщеря ми — говореше Фил Робъртс, високомерно изправен до вратата.

— К’ви, по дяволите, ги плещиш? Я се омитай на майната си — отвърна Примо като истински джентълмен.

Фил Робъртс побърза да си тръгне. Ник разкопча омасления си комбинезон.

— Не знам какво да ти кажа, Джоуи. Наистина ме изкушаваш.

— Виж… Разбирам, че не е лесно.

— Не мога да зарежа току-така Лорън, без да я видя.

— Защо не й оставиш писмо? Пиши й, че ще се върнеш за нея, когато спечелиш мангизи.

— Кога например?

— Аз да не съм ясновидец? Отде да знам. Сигурно е обаче, че няма да осигуриш състояние за двама ви, ако продължаваш да киснеш тук.

Джоуи е прав. Замине ли, може да прави каквото поиска, да започне нов живот — отначало — и когато Лорън навърши осемнайсет, би могла да каже на родителите си, че изчезва, и двамата ще заживеят заедно.

— Нека си помисля. — Ник започна да смъква комбинезона.

— Хич не му мисли, ами действай — насърчаваше го Джоуи. — Лично аз нямам намерение да се погребвам тук, а също и Синдра. Ние тръгваме, Ник — и ако си умен, идвай с нас.

Мисли по въпроса цял ден и колкото повече размишляваше, толкова по-примамлива му се струваше тази перспектива. Върви. Кажи „сбогом“ на Примо, на Бозуел, на всички мръсотии, които съсипваха живота ти. Боже, колко е съблазнително.

Тогава се сети за Харлан. Как да зареже това дете? Особено след като и Синдра заминава.

Хей Човече, ти да не си бавачка? Помисли за себе си, за промяна.

Искаше да види Лорън, но беше невъзможно. Да й напише писмо не беше лоша идея. Можеше да й обясни всичко и тя да разбере. Така нямаше да си помисли, че е избягал без нея.

След работа отиде до закусвалнята. Луиз го посрещна с обичайната си бодрост.

— К’во става, Ник?

— Имам нужда от голяма услуга.

— Този път каква?

— Можеш ли да се погрижиш Лорън да получи писмото, което ще ти оставя?

— Искаш да кажеш да й го предам, като дойде?

— Да. Само да не й го дадеш, когато е с майка си.

— Няма проблеми.

— Дай ми химикалка и лист.

Услужлива както винаги, Луиз му донесе лист и химикалка и той приседна на една ъглова маса, мъчейки се да измисли какво да пише.

Скъпа Лорън, аз заминавам, но ще се върна за теб. Глупаво е да вися повече тук, след като не можем да се виждаме, ала ще те държа в течение и ти ще знаеш къде съм.

Това не ставаше. Опита отново.

Моя най-скъпа Лорън.

Много превзето. И още веднъж…

Лорън, толкова много ми липсваш, че всяка нощ, когато заспивам, си мисля единствено за теб. Виждам лицето ти. Чувствам тялото ти. Усещам уханието му.

Не, това звучеше просташки. Започна отново и накрая намери точните думи. Когато пъхна бележката в плик и написа името й върху него, най-отгоре добави с големи букви „ЛИЧНО!“ и „СПЕШНО!“ Сега оставаше да съобщи на Джоуи, че тръгва с тях.

На излизане от закусвалнята Ник се засече със Сток Браунинг, който тъкмо бе пристигнал и слизаше от колата си с двама приятели. Сток наперено мина покрай него и очевидно сметна това за идеална възможност да си придаде важност — любимият му спорт.

— Не ви ли смърди на нещо, момчета? — попита Сток и дебелашки се изсмя. — На отворена боклукчийска кофа?

Приятелите му се изкикотиха.

Ник чакаше удобен случай, откакто му счупи носа.

— Ей, човече — предизвикателно поде той. — Как става така, че винаги се движиш с телохранители? К’во, лайното ти се дръпва от страх, че ще ме срещнеш, а?

— Тебе ли бе? — Сток надменно се ухили и реши да се покаже пред приятелите си. — Гниди като тебе ги мачкам с крака.

— Е, да… краката ти са достатъчно големи.

— Какво рече, смотаняк такъв!

— Много добре ме чу, задник нещастен.

Сток гореше да се изфука като герой пред приятелите си. След като веднъж вече бе размазал физиономията на Ник, мислеше си, че и сега ще му бъде лесно. Обърна се към него и вдигна ръка да го удари.

Този път Ник беше подготвен.

— Майната ти! — Изплю се и заби коляно в топките му, последва изненадващ ритник в пищяла.

Сток изрева от болка.

Светкавичен саблен удар през врата и преди другите да са разбрали какво става, Сток се просна на земята.

— Ей — Ник го ръгна с върха на гуменката си. — Мисля, че ти бях длъжник. — Обърна се и си тръгна.

Когато се прибра вкъщи, Синдра вече беше в караваната и бързо прибираше вещите си в малка раница.

— Джоуи ти каза, нали? — попита тя, като сгъваше любимия си пуловер и го натъпкваше в раницата.

— Да, Синдра.

— Какво реши?

— Идвам.

Синдра подскочи, прегърна го през врата и го целуна.

— Много се радвам, Ник.

— И аз.

Погледнаха се усмихнати. Трябваше им време, докато влязат в съюз. Когато се прибра, Харлан веднага разбра, че става нещо.

— Къде отиваш? — попита той Синдра с широко отворени очи, в които се четеше укор.

— Никъде — смънка тя, без да има сили да го погледне.

— Трябва да му кажем — предупреди я тихо Ник.

— Виж какво, аз го обичам не по-малко от тебе, но няма как да помъкнем с нас и дете. Познавам майка си, без мен ще свикне, но ако вземем Харлан, ще изпрати подире ни ченгета.

— Не можем просто да го зарежем.

Тя вдигна очи към Ник, който стоеше с натъжено лице.

— Кажем ли му, ще изтича направо при Арита Мей.

— Не и ако ни обещае.

— К’во става? — пак попита Харлан и се приближи.

— Ела тук, моето момче. — Ник потупа дюшека си. — Как ти се вижда тая каравана да остане само за тебе? Вече порастваш, можеш да водиш момичета, да правиш щури купони, а?

Очите на Харлан се напълниха със сълзи. Винаги предчувстваше лошите новини.

— Вие със Синдра заминавате, нали?

— Да, заминаваме — отвърна Ник. — Но това не е толкова лошо.

Намеси се и Синдра.

— Някой ден ще се върна да те взема. Обещавам ти.

Харлан поклати глава.

— Няма да се върнеш.

— Ще се върна — настоя тя. — Искаш ли да се хванем на бас?

— И аз се басирам — присъедини се Ник. — Ако тя не се върне, аз ще дойда. Става ли?

Но и двамата не можаха да убедят момчето. Харлан избърса сълзите с опакото на ръката си и се престори, че не му пука.

Ник се почувства зле — ала какво можеше да направи? Беше взел решението си и възнамеряваше да го изпълни.

Утринта на следващия ден бе особено свежа и ясна. Тъй като щяха да им плащат заплатите, според плана те трябваше да отидат на работа, да вземат чековете си и да се срещнат около шест часа вечерта. Джоуи каза на майка си, че заминава за почивните дни. Същото съобщи и Синдра на Арита Мей. За нещастие Примо дочу и се изстреля до седнало положение.

— Къде отиваш? — попита настоятелно той, сякаш имаше право да знае.

— Не е твоя работа — сопна се Синдра, която не можеше дори да го гледа.

Арита Мей усети, че нещо става. Дръпна дъщеря си настрана и дрезгаво й прошепна:

— Чакат те пари. Истински пари.

Синдра се изненада.

— Откъде?

— От господин Браунинг, той ги даде.

— Защо? — попита Синдра с подозрение.

— Щото му рекох, че трябва да направи каквото е редно.

— Мислех, че не си ми повярвала.

— Може да съм, може да не съм. Няма значение, той ти ги дължи.

— Колко пари? — побърза да узнае Синдра.

— Ще говорим следващата седмица — отвърна Арита Мей.

— А защо не сега?

— Сега не му е времето.

На път за работа Синдра сподели с Ник.

— Тя разбра. — Синдра нервно гризеше нокътя на палеца си. — Затова ми каза за тия пари. Защо не ми е казала досега?

Той вдигна рамене.

— Не знам. А дъртият Браунинг що ти ги дава?

— Това е дълга история. — Синдра прекрати разговора.

Ник не настоя; щеше да му каже, когато реши.

Сега, след като вече бе взел решението, той ставаше нетърпелив, макар че му се искаше да отдели малко време и да се сбогува с Бети Харис. Беше се отнесла добре с него и той й го дължеше.

След като напусна семейство Браунинг, Арита Мей отиде в консервната фабрика. Работата беше по-тежка от слугинството, но поне имаше откъде да припечелва. Не каза на Примо, че е напуснала предишната си работа, това не го засягаше. Бе сгрешила, че отново го прибра. Мислеше, че ще й е по-добре, ако има мъж край себе си, но какво й даваше той? Абсолютно нищо.

Бенджамин Браунинг не се отметна от думата си. Нямаше избор — не можеше да рискува Арита Мей да разкрие колко е развратен. Тя вложи в банка петте хиляди долара, които й брои на ръка. Какъв прекрасен ден бе този!

Отначало нямаше намерение да казва на Синдра за парите — те бяха за краен случай. Но тази сутрин тя изпита странното чувство, че Синдра се сбогува. Момичето бе намислило нещо, затова Арита Мей й спомена за парите. Не искаше дъщеря й да направи някоя глупост — например да избяга с Джоуи Пиърсън. Момиче с външността на Синдра заслужаваше нещо повече от него.

В петък Арита Мей работеше половин ден. След това вземаше Харлан от училище, водеше го на Мейн Стрийт и го черпеше със сладолед. И двамата се чувстваха самотни след смъртта на Люк.

Често си мислеше за Люк и сърцето й се изпълваше с мъка. Горкият Люк… горкото дете… никога не бе имало късмет.

Когато пристигна, Харлан стоеше пред училището. Понечи да го хване за ръка, но той я издърпа.

— Какво има, детето ми? — попита тя и си помисли какво хубаво момче е станал.

— Не ме наричай така, мамо. — Харлан се огледа наоколо, за да се увери, че никой от съучениците му не е чул.

— Ще ти купя сладолед — обеща Арита Мей.

На Харлан му беше тежко на душата. Не искаше сладолед — искаше Бог да върне Люк. А може би в същото време Бог ще убеди Синдра и Ник да останат.

 

 

Бети Харис не се изненада.

— Знаех, че някой ден ще поемеш по пътя си. — Тя покани Ник в дневната. — Не си представях обаче, че ще е толкова скоро.

— Няма смисъл повече да се мотая тук — обясни той и се тръшна на затрупания с книги диван. — Трябва да се отделя от моя дъртак, преди да съм свършил като него.

— Какво те кара да мислиш, че това ще се случи? — попита Бети.

— Щото, ако остана около него, нямам шанс.

— И смяташ, че ще имаш шанс в Чикаго?

— Защо не? Голям град е.

— Понякога големите градове са много жестоки — промълви тихо тя. — Ти си млад и хубав.

Сигурна съм, че ще получиш куп предложения — може би невинаги такива, каквито очакваш.

— Мога да се грижа за себе си — подразни се Ник.

— Знам — въздъхна Бети и си помисли колко е уязвим, въпреки че изглежда жилав. — Ще ми липсваш, Ник. Беше много приятно да те уча, ти си наистина талантливо момче. Имаш дарба да се вживяваш в ролята, която играеш. — Тя се поколеба, преди да му направи най-големия комплимент. — Понякога ми напомняш младия Джеймс Дийн.

Той се засмя, малко притеснен.

— Е, нека не се увличаме, иначе може и да не тръгна.

Бети Харис се вгледа в него със сериозно изражение.

— Ако те забележат, ако ти се открият добри възможности… Не трябваше да те насърчавам, защото актьорството е най-трудната професия на света. — Тя отново въздъхна. — Знаеш ли, повечето актьори не работят през по-голямата част от живота си.

— Аз ще имам шанс. — Щеше му се тя да превъзмогне скептичното си настроение.

Бети замислено кимна.

— Да, това е вярната позиция. Оптимизмът. Почакай една минута.

Тя излезе от стаята, а Ник стана и започна да се разхожда. Обичаше да е в дневната на Бети, тук беше топло и уютно, истински дом. Имаше фотографии в сребърни рамки и куп интересни книги. Господи, колко му се искаше като дете да е бил насърчаван да чете. Дори не знаеше какво е книга, преди да тръгне на училище.

Взе една снимка на Бети в бяла дантелена рокля, около младото й лице се виеха меки къдрици.

— Била съм хубава, нали? — каза тя, когато изненадващо бързо се върна в стаята.

— Все още си хубава отвърна любезно той.

— Толкова млад и толкова вежлив. Винаги ще има някоя жена, която да се грижи за теб.

— Не това искам.

— Знам. — Бети се усмихна и му подаде подплатен плик.

— Какво има вътре? — попита Ник, прехвърляйки го от ръка в ръка.

— Нещо, което искам да притежаваш — обясни сериозно тя.

— Ако са пари, няма да ги взема.

— Не са пари.

— Може ли да го отворя?

— Да.

Той разкъса плика и го отвори. Беше безценният екземпляр на „Трамвай Желание“ с автограф, който Бети притежаваше.

— Бети… Боже, страхотно е.

— Добре. Държа да го вземеш.

Ник пъхна книгата под мишница.

— Бети, искам да ти кажа… беше толкова добра с мен, никога няма да те забравя.

— И аз няма да те забравя, Ник. Грижи се за себе си. — Спонтанно тя пристъпи напред и го притисна до гърдите си. Той също я прегърна, силно. Бети беше единственият човек, който му даваше сигурност, и той щеше да чувства липсата й, щяха да му липсват и натоварените уроци.

Когато излезе от къщата й, не се обърна. Беше време да тръгва. Започваше новият му живот.

Срещнаха се в петък в шест вечерта — развълнувани, може би малко уплашени, но никой не го показваше.

Джоуи беше планирал цялото пътуване. Ще вземат последния автобус до Рипли, после товарния влак до Канзас Сити, а оттам потеглят за Чикаго. Тримата се спогледаха.

— Това е! — рече Джоуи.

— Довиждане, Бозуел — продума Синдра.

— Няма да се върна, преди да съм успял — обеща Ник, изпълнен с увереност. — И ще го направя.

Тогава ще се върна за Лорън. Сигурен съм.