Джаки Колинс
Американска звезда (42)

Четиридесет и първа глава

Синдра бясно обикаляше из апартамента и не можеше да повярва на очите си.

— Някой е бил тук. Не мога да си го обясня!

— Виж, Рийс, виж, в пепелника има фасове, а на облегалката на дивана е прогорена дупка.

— Е, не е толкова зле — извика Рийс от спалнята. — Вместо да вземат нашите боклуци, са ни оставили чанта.

— Какво? — Синдра отиде до спалнята, за да види за какво става дума. Действително там имаше нечия чанта, пълна с дрехи. Тя започна да тършува в нея.

— Не разбирам. — Рийс се чешеше по брадата.

— Аз пък разбирам. — Синдра измъкна чифт износени дънки. — Това са нещата на Ник.

— Кой е тоя Ник?

— Говорила съм ти за него — брат ми.

Мамка му! — помисли си Рийс. — Роднини! Само това ми липсваше.

— И как е влязъл тук? Къде е? — настояваше Рийс.

— Доколкото познавам Ник, влязъл е с взлом.

— Има ли бележка или нещо друго?

— Дяволска работа, да влезеш в чужд апартамент — мърмореше Рийс.

— Като че ли ти не би могъл.

Той задъвка устната си.

— Откога не си виждала този свой брат?

— Четвърта година.

Вътрешно Рийс започваше да беснее. Синдра, неговата малка тъмнокожа хубавица, имаше брат, който вероятно е над един и осемдесет и черен колкото лачените му обувки. И на всичкото отгоре сигурно ще го побърка от бой.

— Трябва да внимаваш с роднините — предупреди я той.

Тя се обърна към него ядосана.

— Ник ми е брат. Аз го обичам.

— Добре. — Рийс се надяваше, че братчето няма отново да се изтърси. — Нищо не сме в състояние да направим. Ще прибера чантата му в гардероба и ще чакаме да ти се обади. Още нещо, мила. Ако се обади — казвам ти го от личен опит, — недей да бъдеш много сърдечна, защото роднините идват, настаняват се и после изобщо не можеш да се отървеш от тях.

— Благодаря, ще се вслушам в съвета ти — подигравателно му отвърна Синдра. — Ще изхвърля собствения си брат на улицата и ще се надявам да не ми досажда вече.

Ако бяха женени от по-дълго, сигурно щеше да я шляпне, не си падаше по дръзките жени. Рийс знаеше обаче, че можеш да удариш една жена само в момент, когато си сигурен, че няма да те напусне, а понеже те наскоро се бяха оженили, тя, току-виж, си отишла и тогава какво ще прави той, след като е похарчил пари за уроци по пеене, дрехи и всичко останало.

— Излизам, имам среща — съобщи й Рийс и оправи бомбето на каубойската си шапка.

Синдра не отговори. Беше твърде заета с мисълта къде ли е Ник.

 

 

На втората вечер Ник пак трябваше да отиде на летището. Този път клиентът му беше жена продуцент, очевидно страдаща от липса на апетит, с остригана коса и неприятен характер. Някоя си Джулия. Седна отзад в лимузината, смръкна кока и през цялото време говори по телефона.

Когато стигнаха Бел Еър, той се загуби из възвишенията и тя му крещя, нарича го тъп шибаняк и скапан гъз. Почти беше готов да спре колата и да я изхвърли, но благоразумието надделя.

Когато стигнаха до къщата й, Джулия промени настроението си и го покани да влезе.

— Защо? — попита той.

Тя имаше налудничав поглед и лош дъх.

— Да се чукаме.

— Съжалявам, зает съм.

Сладко отмъщение. Нея няма да я чука дори с хуй под наем.

От пристигането си в Лос Анжелос не беше се забавлявал.

Тази нощ пак остана в мотела, а на сутринта телефонира на Синдра.

— Ник! — възкликна тя развълнувано. — Чаках да се обадиш, разбрах, че си тук. Прегледах чантата ти. Естествено, трябваше да изпера всичките ти дрехи, прасе такова. Нищо не се е променило, а?

— Къде беше? — попита я той. — Дигнах се от майната си, за да дойда, а ти си хукнала да скиташ.

— Къде си?

— В някакъв лайнен мотел на булевард Холивуд.

— Бързо идвай тук! Ще се настаниш при мен и Рийс. Не се мотай. Ще ти направя закуска.

— Откога готвиш?

— Това е Калифорния. Взимам го от замразителя, слагам го на сухарника и го наричам вафла. Ще харесаш как готвя!

Той стигна до апартамента й по най-бързия възможен начин и паркира колата на улицата.

Синдра го посрещна на вратата, като почти подскачаше от вълнение. Прегърна го, притисна го към себе си, след което го повлече навътре.

— Идвал си, нали? Влязъл си с взлом в апартамента ми.

Той виновно се усмихна.

— Какво друго ми оставаше? Нямаше те, затова прекарах нощта тук, но когато се върнах на следващия ден, домоуправителят не ме пусна.

На свой ред Синдра също се разсмя.

— Не се забърквай с Рейста. Той е луд човек.

Влязоха в малката кухничка, където тя му сипа кафе и затопли прочутите замразени вафли.

— Та къде беше? — попита я отново Ник.

— Познай. — Лицето й грееше в щастлива усмивка.

Той мразеше да играе на такива детски игрички.

— Не мога да позная.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Омъжих се.

О, страхотно.

— Така ли?

— Да, ние с Рийс се оженихме в Лас Вегас. — Синдра го гледаше полувиновно, полудоволно, очакваше одобрението му. — О, Ник, надявам се, че ще го харесаш. Той ми помага в кариерата, наистина се грижи за мен.

— Добре. Щото, ако не го прави, ще го убия. — Ник се насили думите му да прозвучат като шега.

— Грижи се. Ще видиш. Искам да кажа, от пръв поглед можеш да си помислиш, че е малко възрастен за мен, може би каубойските му дрехи са малко глупави, но той ще ми помогне да успея.

— Щом така смяташ.

Тази женитба бе изненада за него. Беше си представял как ще живеят в един апартамент и ще излизат заедно, както едно време в Чикаго. Сега обаче тя има съпруг и той не може да остане.

Ник се опита да узнае повече подробности.

— С какво се занимава?

— Личен мениджър е — гордо отвърна Синдра.

— И на кого е мениджър?

— Е, на кого според теб? На мен, разбира се!

Разбира се.

— И как изкарва пари?

Тя разтвори ръце.

— Нямам представа, ходи в някакъв офис. Не обсъждаме въпроса за парите. Винаги има колкото трябва.

Понякога сестра му беше ужасно наивна — как така да не знае с какво се занимава съпругът й?

— Ще останеш тук — покани го тя. — Диванът се разтяга, ще ти бъде много удобно.

Вече не беше като едно време. Естествено, радваше се да я види, но нямаше намерение да се нанася у тях.

— Не, няма да стане, не и след като си младоженка, пък и изобщо.

Тя не можа да прикрие разочарованието си.

— Ти трябва да останеш тука, Ник.

Как можеше да се противопостави на големите й кафяви очи?

— Добре, но само тая нощ, после ще си намеря квартира.

— Можеш да чуеш записите ми — с гордост му предложи Синдра. — Професионални са. Вече съм истинска певица.

— Така ли? — Той си спомни катастрофалния й певчески дебют при Кю Джей.

— Вземах уроци. Рийс намери звукозаписна компания, която прояви интерес да ме прослуша. А когато бяхме в Лас Вегас, се срещнахме с няколко талантливи организатори в големите хотели и те може би ще ме вземат да пея в един от салоните.

— Звучи страхотно.

— И всичко това благодарение на Рийс.

— Радвам се, че си щастлива.

— А теб какво те накара да дойдеш в Лос Анжелос? Мислех, че в Чикаго всичко върви добре.

Да. Добре — само че наникъде.

— Реших най-сетне да се пробвам като актьор. Знаеш, че винаги съм искал да се занимавам с това.

— Точно тук е мястото. Вероятно Рийс може да стане и твой мениджър.

Сигурно. Ще действа направо от името на цялото семейство.

Когато Рийс се прибра, двамата с Ник се измериха с поглед и крадешком се разгледаха един друг.

Ник си мислеше, че Рийс изглежда като тъп задник във велуреното си яке с ресни, глупавата каубойска шапка и с тоя увиснал мустак. Съвсем не беше подходящ за Синдра. И много възрастен.

Рийс установи с облекчение, че Ник е бял. През целия ден въображението му се вихреше — с всеки изминал час братът на Синдра ставаше все по-едър и все по-черен. А сега пред него стоеше някакво хилаво бяло момче и той изобщо не се чувстваше застрашен.

— С какво се занимаваш, Ник? — попита Рийс с намерението да установи приятелски отношения с шурея си.

— Работех в един бар в Чикаго, но дойдох тук да ставам актьор.

Рийс не можа да се въздържи.

— Да, както всеки друг загубеняк в града.

— Моля? — Ник успя да се овладее, защото не му се щеше да разстройва сестра си.

— О… не исках да те обидя. Мисълта ми беше, че в Холивуд непрекъснато пристигат момчета с надеждата да пробият. Всеки се стреми да стане звезда.

— Аз ще стана — самоуверено каза Ник.

— Това е хубаво — рече Рийс. — Знаеш ли, с моя помощ сестра ти ще стане голяма звезда.

— Затова ли се ожени за нея? — засече го на свой ред Ник.

Рийс го погледна.

— Ожених се за нея, защото я обичам.

— Това е хубаво. — Ник го изгледа продължително. — Защото, ако някой обиди сестра ми, да се смята за мъртъв.

Рийс нямаше търпение да остане насаме със Синдра в кухнята.

— Колко време ще стои? — попита той с тревога.

— Само една нощ. — Тя не забеляза безпокойството му. — Опитвам се да го убедя да остане за по-дълго. Защо ти не поговориш с него?

— Разбира се. — Рийс изобщо нямаше такова намерение. Колкото по-скоро брат й се махне от пътя им, толкова по-добре.

На следващата сутрин Ник седеше в кухнята и преглеждаше във вестника обявите за жилища.

— Искам да си взема квартира до плажа — рече той.

— Не е трудно — отговори Синдра. — Чух, че наемът е по-нисък във Венис. Можем още днес да отскочим дотам.

— Добра идея. — Ник сгъна вестника.

По-късно, когато караха по Санта Моника, той я попита дали има вест от Джоуи.

Тя отметна дългата си черна коса назад.

— Ще ми се да се свържа с него. Писах му няколко пъти, но той не ми отговори. Наскоро го търсих по телефона и някой ми каза, че е напуснал онази квартира и не е оставил новия си адрес.

— Съвсем типично за Джоуи.

Синдра кимна замислено.

— Понякога ми липсва. Толкова много неща преживяхме заедно.

Ник изпитваше същото.

— Наистина? — Той се размисли за доброто старо време, когато тримата се изправиха сами пред целия свят — как пътуваха, спаха на пейки в парка, живяха в една стая в мотела.

След като огледаха първия апартамент, Синдра отново му предложи:

— Ъ, ако това са квартирите, които можеш да си позволиш, пак ти казвам да останеш при нас.

Рийс няма да има нищо против. Той те харесва.

Сигурно — помисли си Ник — Колкото плъхът обича кобрата.

— Все пак размисли. Моля те.

Той обеща, но, разбира се, нямаше да го направи. Една нощ при Рийс Уебстър беше предостатъчна.

Вторият апартамент беше хубав. За жалост наемът бе твърде висок и те си тръгнаха. Следващите три бяха в плачевно състояние. На шестия адрес непосредствено до плажа във Венис попаднаха на приятна, макар и позанемарена сграда с едностайни жилища.

Хазайката — размъкната жена в мърляв оранжев пеньоар и мъхести пантофи — им показа апартамент с изглед към плажа. Стаята беше голяма, слънчева, с малка кухничка.

— Няма ли баня? — попита Ник.

— Обща е с отсрещния апартамент — обясни хазайката, от едното ъгълче на устата й се поклащаше цигара.

— Не знам…

— Наемателката му не се задържа тук, пътува непрекъснато, така че ще си я ползвате сам.

Той погледна Синдра.

— Какво ще кажеш?

— По-добро е от всичко, което видяхме досега.

— Суеверен ли сте? — попита хазайката и изчопли парченце тютюн от зъбите си.

Ник забеляза дупка на единия й пантоф.

— Защо? — учуди се той, като се стараеше да не я гледа.

— Щото миналата седмица тук умря едно момче. Обеси се. — Тя намести свляклата се презрамка на сутиена си. — Казвам ви го направо, не искам да ви баламосвам. Ако вярвате в карма и в такива неща, може да не искате да живеете тук.

Той поклати глава.

— Карма ли? Глупости, наемът е екстра, на плажа е — вземам го.

Синдра стисна ръката му.

— С Рийс ще ти помогнем да го оправиш. Ако в събота и неделя дойдем тук с кофа боя, ще го направим страхотен.

— Ти си намери работа. А вие — обърна се Ник към хазайката — си намерихте наемател.

След като остави капаро, той закара Синдра обратно в Холивуд. През цялото време тя не спря да говори, ту се връщаше към стари спомени, ту кроеше планове за бъдещето и за своята кариера. Накрая подхвърли между другото:

— Чувал ли си нещо за Лорън? Помниш ли я — момичето, което харесваше в гимназията.

Като че ли би могъл да я забрави. Да не е луда? Никога нямаше да забрави Лорън.

— Не съм чувал. Предполагам, че ме е зарязала — отвърна той, като се стараеше гласът му да прозвучи небрежно. — Много пъти й писах, но тя не отговори.

Може и да се е омъжила за оня мускулест тъпанар, за когото беше сгодена. — Синдра отвори прозореца.

— Стрик — така ли се казваше?

— Сток.

— А, да. Сток. — Тя се изкиска. — Голям простак! Помниш ли как ти строши носа на Нова година? Скапан задник! След няколко седмици обаче ти го наби.

— Такова беше доброто старо време — отбеляза Ник сухо.

— Възнамеряваш ли някога да се върнеш?

— А ти? — на свой ред попита той.

Тя се поколеба.

— Само ако стана звезда. Истинска голяма звезда. Ще отида с една фантастична лимузина и ще покажа на всички в града коя съм аз, на всеки един от ония проклетници. — Синдра се разпали. — Ще бъда с разкошно палто от лисица, като Даяна Рос, и с впита рокля с пайети. Ще нося цял вагон с подаръци за Арита Мей и за Харлан.

— Мъчно ли ти е за тях? — попита Ник и спря на светофара.

На лицето й се изписа тъга.

— Понякога ми става кофти, че го оставих, изпитвам угризения.

— Да, разбирам какво имаш предвид, но не можехме да го вземем.

— Знам.

— Ей, може би и двамата ще станем прочути и ще се върнем заедно. Какво ще кажеш?

Тя оживено кимна.

— Ще покажем на тоя проклет град някои нещица.

Когато я оставяше пред жилището й, се натъкнаха на Ани Бродерик, която се качваше в колата си.

— Виждам, че сте се намерили — обади се Ани. — Вярно ли, че ти е брат?

Синдра щастливо кимна и се притисна към ръката му.

— Абсолютно. Не му ли повярва?

— Не сте съвсем еднакви на цвят — безцеремонно отбеляза Ани.

— Ние сме от един баща, но от различни майки — обясни сериозно Синдра.

— Просто се грижех за сигурността ти. — Ани прокара ръка през червената си коса. — Не исках някой непознат да влиза в апартамента ти.

— Добре се погрижи за сигурността й — рече Ник. — Едва ли не трябваше да спя в колата си.

— Поне имаш кола. Смятай се за щастливец.

— Благодаря, Ани — побърза да се намеси Синдра, за да отнеме от напрежението.

— Какъв е нейният проблем? — поинтересува се Ник, когато тя си тръгна.

— За само момиче е трудно в Лос Анжелос.

— Няма ли си приятел?

— Прави кариера.

— С какво се занимава? Оная вечер спомена нещо за училище.

Синдра го погледна изненадана.

— Какво мислиш, че прави? Какво според теб правят всички в Лос Анжелос? Тя е актриса, разбира се.

— А как човек може да се запише в нейната школа? Трябва ли да се плаща?

— Не знам, никога не съм се интересувала. Питай Ани.

— Може би ще я попитам.

Само след няколко седмици Ник вече се вписваше в обичайния за Лос Анжелос начин на живот. Работеше в „Луксозни лимузини“. Имаше апартамент на плажа. Дори започна да припечелва малко и да се храни с по-здравословна храна, обаждаше се на Синдра през два дни.

Единственото, за което тя говореше, беше какво прави Рийс за нея. Върху тоя човек като че ли навсякъде бе изписано „мошеник“ — беше видял доста евтини мошеници при Кю Джей и разпознаваше комбинацията от чаровен мазник и измамник от километър. Но… не беше негова работа, Синдра изглеждаше щастлива.

Един ден я попита за номера на Ани Бродерик.

— Защо? Да не би да се каниш да й определиш среща? — поинтересува се Синдра.

Не му е минавало през ум, но идеята не е много лоша, ако иска да разбере повече за актьорската школа. Освен това му се чука. О, как му се чука! Разбира се, Ани Бродерик не е негов тип, с твърде гаменски вид и е ниска, но трябва да си признае, че тялото й е хубаво — а пък и много отдавна не е имал от ония случайни връзки за една вечер. Вече дори му липсва Дьовил.

Синдра му даде телефона на Ани. Почака да мине един ден и се обади.

— Бих искал да те поканя на обяд. — Той очакваше незабавен отговор „да“.

— Защо? — попита тя подозрително.

О, да му се не види, трябва да прави усилия.

— Заради неприятното преживяване, което ти създадох, а и нямам много приятели тук.

Ани мълчеше.

Ник беше решен да полага усилия — но не чак дотам.

— Ей, ще обядваш ли с мен, или не.

Тя не бе изпълнена с ентусиазъм.

— Може би.

Не схващаше ли, че й се обажда Ник Анджело?

— Може би? Как трябва да го разбирам?

— Добре… можеш ли да дойдеш там, където работя аз?

— Кажи ми къде.

— „Хубавото тяло“ на Санта Моника.

— Да не ме баламосваш? Какво е това „Хубавото тяло“?

— Оздравителен клуб.

„Луксозни лимузини“. „Хубавото тяло“. Явно в Лос Анжелос обичат да създават илюзии.

— Добре — съгласи се той.

— Имам обедна почивка.

— Ще бъда там.

„Хубавото тяло“ беше голяма бяла сграда на Санта Моника. Мястото бе оживено, влизаха и излизаха хора, всички бяха с шорти, широко деколтирани блузи без ръкави, къси коси, трика — дълги и изрязани, всички варианти на спортни облекла.

— Мога ли да ви помогна? — попита от рецепцията руса калифорнийка, чийто щръкнал бюст бе скрит под бяла тенис фланелка с надпис „Хубавото тяло“.

— Търся Ани Бродерик. — Ник огледа атрибутите й.

Тя улови погледа му, премигна с дългите си мигли и се усмихна.

— О… вие трябва да сте Ник.

Беше изненадан, че Ани е съобщила за него — може би го харесва повече, отколкото го показва.

— Тука ли е?

— Преоблича се. Ще дойде всеки миг. — Усмивката на момичето стана ослепителна. — Разбрах, че сте отскоро в града.

— Нещо такова.

— Къде срещнахте Ани?

— Живее в една и съща сграда със сестра ми. — Ник забеляза, че тя е без сутиен.

— Хм… — Момичето жадно го огледа. — Бих искала аз да съм на нейно място.

Разпознаваше поканата, когато му я отправяха дори и двусмислено.

— Как ти е името? — поинтересува се той, решен да уреди ездата.

Но с появяването си на рецепцията Ани прекъсна атаката му още на подстъпа.

— Да тръгваме — рече тя енергично, хвана го за ръката и го поведе навън.

— Къде отиваме? — попита Ник, като същевременно си мислеше, че от нея лъха здраве и сила и наистина е много привлекателна, макар да не е негов тип.

— Отсреща има добра храна. Ял ли си някога сандвич с пуйка?

— Това да не е някакъв безвкусен хамбургер?

Ани се усмихна.

— Хайде, ще ти хареса.

— Ще ми хареса ли?

— Да, ще ти хареса — твърдо отсече тя.

Прекосиха улицата, влязоха в ресторанта и седнаха на маса до прозореца. Ани веднага поръча два здравословни сандвича.

— Пуйка, соя и подправки. Това е най-вкусното нещо, което някога си опитвал — увери го тя.

— Лигите ми потекоха.

— Странен човек си.

Двамата си размениха усмивки.

— Значи — поде Ник — ти работиш в оздравителен клуб, ядеш здравословна храна и плуваш в басейн. За какво тренираш — за Олимпиадата ли?

Ани забарабани с пръсти по масата.

— Не знам дали съм ти споменавала, или не, но аз съм истинска актриса. Затова трябва да поддържам добра форма.

— Не е ли достатъчно да си добра актриса?

— Продуцентите искат да имаш тяло като Ракел Уелч.

— Ако трябва да се снимаш в гола сцена, а?

— Може би.

— Би ли го направила?

— Ако е неразделна част от сценария.

Той избухна в смях.

— Хайде де, все едно аз да ти кажа, че чета „Плейбой“ заради статиите.

Тя също се разсмя. Сервитьорката им донесе сандвичите с пуйка. Ник я погледна подозрително.

— Хайде, опитай — насърчи го Ани.

— Може ли да си сложа кетчуп?

— Може да си сложиш каквото поискаш.

— Каквото поискам? — заяде се той.

— Разбира се — отвърна тя и махна на сервитьорката. — Сузи, донеси ни две чаши от „Голямата Я“ и бутилка с кетчуп.

— Ти си редовен посетител, нали?

— Удобно е. — Ани направи кратка пауза. — Ъъ. Ник, съжалявам, че между мен и теб се създаде напрежение, когато се запознахме, но нямах представа кой си. Малко странно, разбираш ли, Синдра е… — тя се поколеба и после го изтърси: — черна.

— Да, влизам ти в положението.

Сервитьорката донесе кетчуп и две големи чаши с тъмнокафява течност. Той вдигна своята.

— Какво е това?

— Натурален ябълков сок — обясни Ани. — Без консерванти. Изпий го, ще ти хареса.

— Боже! Наистина започвам да свиквам с теб.

— Може и да имаш този шанс — небрежно отбеляза тя.

Дали най-накрая бе издържал изпита?

— Синдра ми каза, че ходиш на уроци по актьорско майсторство. — Ник покри сандвича си с кетчуп.

— Вярно е.

Той отхапа — не беше толкова лошо.

— И как се уреди там?

Тя отпи от ябълковия сок.

— Това е школа за актьори. Занимаваме се с различни интересни неща. Сцени от пиеси и филми. Етюди. Много практикуващи актьори я посещават.

— Така ли? — Ник отпи глътка от ябълковия сок. — Звучи интересно.

— Ами то си е интересно.

Той се зае да изучава изразителното й красиво лице.

— Имала ли си професионални ангажименти?

— Във филм или по телевизията? — Тя изглеждаше поласкана от въпроса му. — Ами участвах в три реклами.

Това му направи силно впечатление.

— Тогава, предполагам, си имаш агент?

— Защо задаваш всички тези въпроси, Ник?

Той реши да й се довери.

— А ти как мислиш? Слушай, в Чикаго работата ми на бара беше много добра — бях крал в малкото си кралство. Но откакто съм завършил гимназия, винаги съм бил побъркан на тема да стана актьор.

— Можеш да станеш. Само трябва да имаш заложби.

— О, имам — похвали се Ник.

— Радвам се да го чуя, защото едно от нещата, които са много необходими, е високото самочувствие. — Тя въздъхна. — Помага, когато ти отказват по двайсет пъти на ден.

Той нямаше намерение да допуска това. Веднъж да влезе през вратата — независимо чия, — ще им направи такова впечатление, че те изобщо няма да го пуснат да си тръгне.

— Ще ми се да дойда на някой урок с теб. Ще седна отзад и ще гледам.

— Според мен няма пречки. Можеш да гледаш два пъти, след което започваш да си плащаш — разбира се, ако госпожица Байрън те приеме.

— Коя е госпожица Байрън?

— Джой Байрън е най-добрата учителка по актьорско майсторство в града.

Щом е най-добрата, заслужаваше си да опита.

— Кога може да дойда?

— Какво ще кажеш за довечера?

— Не, вечер е изключено. Тогава изпълнявам курсове за една компания за лимузини.

— Един мой приятел продал сценарий на някакъв продуцент, докато го карал към Санта Барбара.

— Вярно?

— Случва се. Трябва да разбереш кого си пипнал в колата и да си изиграеш козовете. Така твърди моят приятел. При него се е получило. Неговата теория е, че щом могат да си позволят да наемат лимузина, значи не са случайни хора.

Той се сети за Луиджи и неговата свирепа намръщена физиономия.

— Аз получавам строги нареждания да не приказвам с клиентите.

— Не ми приличаш на човек, който изпълнява нареждания.

Тя е права, време е да започне да се интересува кого кара и да предприеме нещо, ако му се отвори възможност.

— Ще ти издам една малка тайна за тоя град — довери му Ани, блестящите й очи срещнаха неговите. — От три години съм тук и вече знам, че има ли начин да установиш връзката, трябва моментално да действаш. Не позволявай нищо да се изпречи на пътя ти.

Той се наведе през масата и взе ръката й, която бе изненадващо малка и мека.

— Благодаря, обичам добрите съвети.

Свършиха с обяда и на сбогуване тя му предложи да отиде с нея на урок следващата събота.

— Не звучи зле — съгласи се Ник. — Ще дойда да те взема.

— Добре. Ще се видим в четири.

Вечерта, когато Луиджи отново му приши господин Еванс, той не беше особено възхитен. Тоя Еванс беше мошеник, от него не можеше да се очакват никакви връзки.

Явно щеше да е като миналия път. Пак същото намръщено лице, пак ще стиска куфарчето под мишница, пак няма да даде бакшиш. Поговори с другите шофьори и разбра, че повечето клиенти добавят бакшиш на ръка към процента в сметката. С тая скръндза нямаше никакъв шанс.

— Тоя Еванс е много стиснат — оплака се Ник на Луиджи, когато върна лимузината. — Бъди така добър, престани да ми го пришиваш.

— Да вярвам ли на ушите си? — попита Луиджи, а очите му щяха да изхвръкнат. — Господин Манфред ти дава работа, защото проклетото му сърце е добро, а ти си позволяваш нахалството да ми казваш кого искаш и кого не искаш да возиш.

— Имам право на мнение — упорито се бранеше Ник.

— Ти имаш право да си смучеш топките, ако ти наредя.

— Мисля да се откажа от това съблазнително предложение.

Луиджи направи циничен жест.

— Да ти го начукам в очите, хулиган такъв.

Следващата вечер, когато отиде на работа, Луиджи го посрещна с многозначителна усмивка.

— Господин Манфред иска да те види.

— За какво?

— Да не би, мамка ти, да ти приличам на информационен център?

Мани Манфред изглеждаше по-дебел от всякога. Не беше възможно да е наддал още десетина кила, но знае ли човек?

— Как вървят нещата, Ник?

Изненада. Тоя дебелак помни името му.

— Добре — отвърна той предпазливо.

— А с актьорството? Някакви прослушвания?

— Все още търся.

— Така трябва. — Мани протегна ръка към купичката с желирани бонбонки, грабна шепа и я напъха в учудващо малката си розова уста.

Ник забеляза, че е с „Ролекс“ — помпозен златен часовник, който проблясваше на светлината.

— Разговарях с Кю Джей. — Мани продължаваше да дъвче.

— Така ли?

— Той те харесва.

— Знам.

— И ти вярва.

— Надявам се. Работих при него близо четири години.

Мани изплю едно червено желирано бонбонче. То падна и направи гадно лигаво петно на огромното му коляно. Той го перна с ръка и то изхвърча на пода.

— Лоялност и доверие — тия неща не се купуват.

— Точно така. — Ник зачака същественото, което явно предстоеше.

— Да… — Мани явно нямаше да го разочарова. — Имам предложение.

— И какво е то?

— Изглеждаш ми умно момче.

Боже! Комплименти! От самия дебелак. Страхотно.

— Мога да се оправям — предпазливо отвърна Ник.

— Ето това искам да чуя — засия Мани. — Щом Луиджи ми каза, че се оплакваш, разбрах, че не ти е достатъчно само да седиш зад волана, да караш някакъв гаден тузар, след като знаеш, че си способен на много повече.

— Така де, хубава работа.

— Тъкмо това имам предвид.

— Законна ли е?

— Пука ли ти?

— Защо не ми кажете за какво става дума?