Джаки Колинс
Американска звезда (43)

Четиридесет и втора глава

Лорън излиза няколко пъти с Джими Касади — точно четири срещи, последните две завършиха с целомъдрени целувки на входа пред дома й. Сега бяха на петата си среща и тя съзнаваше, че тази вечер той очаква нещо повече. Никога не бе го казвал на глас — не беше толкова директен, но Лорън си направи извода, защото бе доловила някои симптоми в един или друг момент, и след спокойната вечеря в романтичен италиански ресторант Джими взе такси — вместо да каже на шофьора нейния адрес, посочи своя.

— Искам да чуеш новия албум на Джони Мичъл. — Той я прегърна.

— С удоволствие — отвърна тя.

Е, Робъртс, и какво ще правиш?

Не знам.

Не е зле да решиш.

Не мога.

Защо?

Основателен въпрос. Защо да не може да реши?

Отговорът дойде от нищото.

Защото още обичам Ник Анджело.

— Много си мълчалива тая вечер. — Джими взе ръката й в своята. — Да не съм те засегнал с нещо?

Тя потрепери и се опита да прогони от съзнанието си спомена за Ник.

— Не, уморена съм. Имах тежък ден.

— Твърде уморена, за да слушаш Джони Мичъл?

Той й задаваше един въпрос с уста и друг с очи.

— Не мога да си представя нищо друго, което да ми се прави повече от това — отвърна Лорън, а в съзнанието й крещяха гласове:

Единствената му цел е час по-скоро да те вкара в леглото си — това е, което мъжете желаят.

Говориш като майка си. Ако искам, ще говоря и като нея!

— Пристигнахме. — Той плати на шофьора и й помогна да слезе от таксито.

Тя го последва в асансьора — изпълнена с трепет. Джими Касади, изглежда, беше наистина много добър човек.

Разбира се, такива са, докато си постигнат целта, после те зарязват, бягат от теб, оставят те самотна и бременна. Оставят те… оставят те… оставят те…

— За какво си мислиш? — попита я той и стисна ръката й.

— За нищо. — Лорън продължаваше да пропъжда Ник от мислите си и да се опитва да съсредоточи вниманието си върху Джими. Какво знае за него? Почти нищо. Беше й казал, че е дошъл в Ню Йорк от Мисури преди седем години и започнал като помощник на един фотограф, а от четири години вече работел сам. През последните три години със силно контрастните си черно-бели снимки си бе изградил репутацията на един от най-добрите фотографи авангардисти.

В разговорите си с другите момичета не бе успяла да разбере нищо за личния му живот. Обикновено моделите разказваха надълго и нашироко за фотографите, които ги снимаха — включително и живописни подробности за размера, сексуалните предпочитания и колко пъти обича да го прави за една нощ. За Джими нямаше данни — освен от Нейчър, която работи с него веднъж и после съобщи с широко отворени очи:

— Ей, тоя май е педал, а? Щото изобщо не ми налетя!

След четвъртата им среща, когато я остави пред дома й само с целувка, тя си помисли, че може би Нейчър е права. Тази вечер обаче Лорън имаше усещането, че няма да е така, в очите му долавяше онзи особен поглед и си даваше сметка, че е подготвил всичко за решителната стъпка.

Апартаментът му всъщност не беше апартамент в точния смисъл на думата, а мансарда, разделена на отделни помещения от зидани стени с хоросанова мазилка, високи около метър и осемдесет, които не стигаха до тавана. Мебелите бяха сведени до минимум — всичко беше или черно, или бяло, или от неръждаема стомана. Контрастни като фотографиите му.

— Тук е страшно интересно — възкликна тя, като се разхождаше наоколо и оглеждаше всяка подробност. — Сам ли си го проектирал?

Той се засмя.

— Никой професионален дизайнер по интериора не може да се справи с това. Между другото, на мен ми харесва.

— На мен също. — Лорън продължи да оглежда по-нататък. — Трябва обаче да признаеш, че е доста необичайно.

— Затова ми харесва. — Джими я последва в малката кухня, където преобладаваше неръждаемата стомана. Пристъпи по-близо до нея. — Затова харесвам и теб — добави той, като неочаквано я прилепи до студената стомана на хладилника и я целуна по устата. Никакво шикалкавене. Никакво „Какво искаш за пиене?“ или „Мога ли да ти предложа да разгледаш жилището?“. Дори не си направи труда да сложи албума на Джони Мичъл, за който говореше цяла вечер. Просто целувка. Силна и чувствена. Не като обичайната му целувчица за лека нощ. Това беше нещо истинско. Тя се опита да си поеме дъх, но той не спираше. За момент се противопостави, тялото й се стегна и не му позволи да се приближи по-плътно.

Той обаче бе настоятелен и тя усети как започна да му отвръща — топлина заливаше тялото й, приливната вълна на желанието, така дълго потискано, че я покори изведнъж и я направи безпомощна да се съпротивлява.

След няколко минути ръцете му слязоха надолу към гърдите й, нежни, чувствени, галещи.

Тя започна неуверено да възразява:

— Джими… не знам…

— Аз знам. — Ръцете му пропълзяха по деколтето на роклята й, после към гърба й и той разкопча сутиена й.

През цялото време обаче устните му оставаха върху нейните, настоятелният му език изследваше устата й, тя усещаше горещия му дъх навсякъде по себе си.

Лорън отметна глава назад и се предаде, когато той освободи гърдите й и устните му бавно продължиха надолу към зърната.

Нежно събра двете й гърди и започна непрекъснато да ги обхожда с език. После ръцете му бавно се преместиха към гърба й, разтвориха ципа на роклята и тя падна на пода.

Лорън затвори очи, опитваше се да не мисли за Ник и да го забрави веднъж завинаги. Всичко ставаше толкова бързо, а тя се чувстваше безсилна да го спре.

— Ухаеш прекрасно — прошепна той. Повече нищо нямаше значение, нищо. Тя бе достигнала точката, от която връщане назад нямаше, той можеше да прави каквото си поиска.

Вдигна я и я понесе към спалнята си, остави я внимателно по средата на голямото си легло с воден дюшек.

Тя се любеше и отваряше душата си за него. Вече нямаше избор, твърде дълго бе самотна.

А Ник Анджело не ще се върне никога повече.

 

 

— Омъжвам се — съобщи Лорън, като нервно стискаше ръцете си в юмруци.

Сам отмести поглед от договора, който разглеждаше, и вдигна големите си очила с рогови рамки.

— Какво каза?

— Омъжвам се — отвърна Лорън, сякаш това беше най-обикновено съобщение.

Сега Сам се изпълни с внимание.

— Не може да бъде! — Тя постави очилата си на бюрото.

— Вярно е — потвърди Лорън, а гласът й звучеше доста по-спокойно в сравнение с чувствата, които изпитваше.

Сам посегна към дългите си тънки пурети и изтегли една с кървавочервените си нокти — смъртоносни оръжия.

— И мога ли да знам за кого?

— Джими Касади.

— Моя Джими Касади? — Сам бе развила собственическо чувство към всички фотографи, които работеха с момичетата, живееше с усещането, че всеки един от тях й принадлежи.

Лорън кимна.

— Да, така ми се струва.

Сам замълча за момент, докато асимилира неочакваната информация. После попита:

— Не е ли малко изненадващо?

Лорън се почувства като ученичка, изправена пред директорката. Защо се подлага на всичко това? Тя не дължи обяснение на Сам.

— Ние излизаме от шест седмици — рече Лорън. И спим от три, искаше й се да добави, но не го направи. Половият й живот си беше нейна работа.

Сам вдигна дълга златна писалка и започна да потропва с нея по лакираната повърхност на бюрото.

— Шест седмици не са кой знае колко дълъг срок, за да опознаеш някого.

— Достатъчно дълъг са за мен — отговори Лорън, като си мислеше, че лекцията на Сам изобщо не й е необходима.

— Не смяташ ли… — започна Сам.

— Поздравленията биха били по-уместни — сопна се Лорън и разби веднъж завинаги репутацията на „добрата малка Лорън“. — А, и ти правя предварително двуседмично уведомление. Джими иска да работя при него.

Сам бе твърде умна, за да каже още нещо.

Очевидно Лорън бе под влиянието на Джими Касади и нищо, което тя би й изтъкнала, не можеше да промени нещата. Мъже! През всичките години те й бяха причинявали повече проблеми, отколкото тя бе в състояние да поеме. Обикновено това се случваше при моделите, които лапваха по някой лъскав плейбой или по някой отракан енергичен мъж, който се представя за мениджър. Тя обаче не очакваше Лорън да бъде подмамена.

Сам може и да беше скептично настроена, но момичетата в офиса решиха, че това е чудесна новина. Като че ли най-много се радваше Пиа. А Нейчър, щом чу, направи специална обиколка из офиса, като крещеше:

— Т’ва е ужасно чудно! Значи не бил педал!

Довери се на Нейчър, че да те разбере цял свят.

От момента, в който спаха с Джими, той започна да говори за женитба. Искаше да стане незабавно.

— Какъв е смисълът да чакаме? — настояваше той.

Смисълът да чакаме, е да решим дали не сме сгрешили.

Сам беше права — шест седмици не са достатъчно време да опознаеш някого. Но колкото повече опознаваше Джими, толкова по-често стигаше до заключението, че той коренно се различава от другите мъже, които бе срещала в Ню Йорк.

Въпреки това в началото каза „не“.

— Защо не? — настояваше той.

Лорън не можеше да измисли основателна причина.

Той я увещава, докато най-накрая тя склони. Джими беше привлекателен, сериозен в работата си, добър любовник и искрено се грижеше за нея. Освен това Лорън бе зашеметена от силата на неговото желание. А мисълта, че принадлежи някому и че живее в сигурност, бе твърде съблазнителна, за да й се противопостави.

Тя не го обичаше — за каква любов можеше да става дума. Но може би постепенно щеше да го заобича.

След като вече се бе съгласила, и двамата решиха, че ще го направят в най-близко време. За един кратък период тя обмисляше дали да не се обади на леля си и вуйчо си във Филаделфия, но после се отказа. От къде на къде Брад трябваше да знае? Освен това и двамата с Джими искаха церемонията да е възможно най-скромна.

— А твоето семейство? — попита го тя.

— Загубихме връзка — неопределено отвърна той.

— Как се случи?

Джими вдигна едната си вежда.

— Аз питам ли те!

— Сродни души.

Пиа заяви, че иска да организира моминската вечер на Лорън, но скоро бе изместена от Нейчър, която реши, че е по-подходящо това да стори истинска мома.

— Заслужаваш го — жизнерадостно оповести Нейчър. — Работиш толкова усърдно и се грижиш за всички нас, сега е наш ред да направим нещо за тебе.

В известен смисъл Лорън предпочиташе да не бе казала на никого. Може би щеше да е по-добре, ако се бяха венчали тихо, без никаква суетня.

Вече бе твърде късно, Нейчър си имаше планове.

Лорън възрази, но Нейчър — както винаги — отказа да се вслуша.

— Следващата събота ще дойдеш у дома в шест часа. И хич не си въобразявай, че ще си тръгнеш преди три сутринта, и то, ако имаш късмет.

Нямаше смисъл да се бори с Нейчър, тя беше като голям валяк. Много по-безопасно беше да се качиш отгоре му и да се наслаждаваш на пътуването.

Колкото повече дните минаваха, толкова по-ясно Лорън осъзнаваше, че ще й бъде трудно да напусне „Сам“ — вече имаше толкова добри приятели там. Джими обаче я увери, че за него ще е удоволствие да му помага в собственото му студио, и тази идея не беше никак лоша.

А междувременно имаше толкова много неща да се правят. Трябваше да им вземат кръвни проби, да си извадят разрешително за брак. Накрая отиде да пазарува с Пиа — търсеше идеалния тоалет, който Сам настояваше да плати.

Преди моминската си вечер тя се чувстваше капнала от умора. Нейчър бе в страхотна форма, врещеше и огласяше всичко около себе си. Беше поръчала няколко лимузини, а след лимузините за изненада на всички се движеха шестима мотоциклетисти в кожени облекла, гордо възседнали своите харлита.

— Не е ли готино да имаш ескорт — пошегува се Нейчър и смигна на мотоциклетистите. — Мускули и черна кожа — най-любимата ми комбинация!

Първо отидоха в италианско ресторантче, където всички връчиха подаръците си на Лорън. Тя успя добре да ги разгледа, разгръщаше ги един по един и при всеки подарък учтиво възкликваше, че точно това е искала.

Нейчър й подари голям черен вибратор, който предизвика много веселие на масата.

Когато свършиха с подаръците, един от мотоциклетистите с по-прилична външност влезе наперено в ресторанта, натисна копчето на магнетофона и започна да прави възбуждащ стриптийз на фона на музиката на „Задоволяване“ на Ролинг Стоунс. Оказа се, че това е просто за възбуждане на апетита, защото оттам те се натовариха на лимузините и се отправиха към клуб с мъжки стриптийз.

Лорън смаяно гледаше как момчетата от клуба гордо показват атрибутите си и ги навират в пламтящите от страст лица на посетителите.

— Твърде много пишки — сериозно отбеляза Пиа.

— Може би искаш да кажеш задници? — промърмори Лорън, която копнееше да си тръгнат оттук.

Нейчър беше в стихията си — дюдюкаше и подканваше момчетата да се събличат, пъхаше десетдоларови банкноти в ластиците им, наслаждаваше се на всяка минута.

Най-накрая всичко свърши и момичетата я изпратиха до апартамента й. Тя се отпусна благоговейно на леглото. Що се отнася до нея, вечерта беше кошмарна — като някоя ужасна изтормозваща церемония. Но… е, те искаха да й доставят радост, а тя бе доволна, че има хора, които мислят за нея.

На следващия ден Лорън освободи апартамента и премести багажа си при Джими. Вечеряха на свещи и се любиха. За пръв път, откакто бе напуснала Бозуел, Лорън изпитваше усещането, че има близък човек и че решението й да се омъжи за Джими е правилно. Заспа в прегръдките му, щастлива и доволна.

В деня преди сватбата Пиа я взе и я заведе у дома си.

— Не можеш да прекараш нощта преди сватбата с бъдещия си съпруг — смъмри я тя. — На лош късмет е.

На сутринта пристигна Нейчър и започна делово да се разпорежда из апартамента на Пиа.

— Ето. — Нейчър махна голям пръстен със сапфир от пръста си. — Ще носиш т’ва. То отговаря на условията да е ’зето на заем, да е синьо и ново. Сега остава само да ти намериме нещо старо.

Пиа извади чифт изящни филигранни обици.

— Тези са на баба ми — обясни тя и им ги подаде. — За мен ще бъде чест, ако ги сложиш.

Лорън облече лъскавия атлазен костюм, който Сам й беше купила, сложи обиците на Пиа и сапфирения пръстен на Нейчър.

Нейчър я огледа критично.

— Много искам да ми дадеш да оправя косата ти.

— Харесвам я така, както е.

— Да, да, сресана и зализана — възмути се Нейчър. — За разлика от мойта — добави тя и разроши русите си къдрици.

— Изглеждаш прекрасно, Лорън — прошепна й Пиа.

Качиха се в дълга бяла лимузина, избрана от Нейчър.

— Затвори очи и си представи, че си рок звезда — предизвикателно се изсмя тя.

Когато пристигнаха в кметството, стомахът й се преобръщаше. Шофьорът й помогна да излезе от колата и тя влезе в сградата, съпроводена от приятелките си.

В асансьора се сблъскаха със Сам.

— Как се чувстваш? — попита я Сам, както винаги шик в червения си костюм тип „Шанел“.

— Нервно ми е — отвърна Лорън.

— Няма защо. Изглеждаш прекрасно.

— Благодаря. — Усети сухота в гърлото си, беше стиснала букетчето с бели орхидеи и искаше всичко да е свършило.

Пиа и Нейчър я набутаха в страничната стая да чака идването на младоженеца. Джими щеше да дойде сам. Когато го попита кой ще му е кум, той й отговори, че няма да има.

— Пътувам соло — обясни Джими.

За нея това беше чудесно. Може би затова така добре се разбираха.

Не можеше да седи на едно място. Стана и започна да се разхожда нагоре-надолу из малката стая, мислите й я отвеждаха на различни места. Няколко минути бяха изминали, а й се сториха цяла вечност.

Нейчър взе да си поглежда часовника.

— Абе, много закъснява бе — гневно отбеляза тя накрая.

— Може и да има задръстване. — Пиа й хвърли предупредителен поглед.

— Е, проклето задръстване или не, ама той закъснява. Не е хубаво да закъсняваш за собствената си сватба.

След петнайсет минути Пиа се измъкна от стаята, намери телефон и позвъни в апартамента на Джими. Никой не се обаждаше.

Нейчър я причака в коридора.

— К’во, по дяволите, става? Къде е това гадно копеле?

Пиа поклати глава.

— Нямам представа. Ти чакай долу — нареди Нейчър, — а аз ще я занимавам горе.

Минаха още двайсет минути, но Джими не се появяваше. Пиа дръпна Сам настрана, а Нейчър се присъедини към тях в коридора, за да решат какво да правят.

— Май я е зарязал — предположи Нейчър. — Какъв мизерник!

— Обадихте ли се в апартамента му? — попита Сам.

— Да — отговори Пиа. — Никой не вдига телефона.

Сам поклати глава, имаше предчувствие за Джими Касади.

— Какво ще правим? — засуети се Пиа.

— Мамка му! — изруга Нейчър. — Мъже! Всичките са гадове.

Когато изтече един час, стана очевидно, че Джими няма да дойде. Лорън понесе новината стоически, макар че вътрешно се разкъсваше.

Пиа, Нейчър и Сам я придружиха до апартамента му. На вратата на хладилника бе прикрепена бележка.

Съжалявам Заминавам на работа в Африка. Ще се върна след няколко месеца. Можеш да останеш в апартамента, докато си намериш квартира.

Лорън два пъти прочете бележката, преди да я даде на другите.

— Копеле! — възкликна Нейчър, след като я прегледа набързо.

— О, Боже — рече Пиа.

Сам беше по-словоохотлива.

— Този отвратителен кучи син! Никога не съм му вярвала.

Лорън се чувстваше така, сякаш бе напълно празна. Поредното зарязване. Няма значение. Нищо вече няма значение. Сега поне знае едно. Никога повече няма да вярва на мъж. Никога. В това е абсолютно сигурна.