Джаки Колинс
Американска звезда (49)

Четиридесет и осма глава

— Ела тук, скъпа. — Рийс потупа празното място до себе си.

Синдра се поколеба, защото нямаше намерение да седи с Рийс на малка кръгла масичка в коктейлния салон на оживеното казино в центъра на града. Предишната вечер бе отишла, а при него бяха двама от така наречените му „приятели“. Щом тя седна, той стана и изчезна някъде за около час. Мъжете започнаха да й подхвърлят многозначително разни предложения и да се опитват да я опипват. Не след дълго Синдра се справи с тях. Когато Рийс се върна, беше бесен.

— Това бяха важни хора. Наистина важни — подчерта той. — Какво става? Да не би да си по-тъпа, отколкото изглеждаш?

Думите му я ужилиха като шамар. Как смее да й говори така — никога преди не го е правил. Откакто обаче се преместиха във Вегас, той се промени, и то не към добро. Първият проблем бе с хотела, в който тя трябваше да пее. Рийс я уверяваше, че ще е един от най-големите.

— Кой? — попита Синдра, като си представяше, че дебютът й ще е в „Сендс“ или в „Дезърт Ин“.

— Изненада — загадъчно отвърна той, без да я гледа в очите.

Страшна изненада. Дупка в търговската част на града, пълна с проститутки и мошеници, само с един пианист, който й акомпанираше — нацупен пуерториканец, който едва говореше английски и обикновено бе полупиян.

— Какво става? — попита тя вбесена.

— Трябва да натрупаш опит, преди да настъпи великият момент — обясни Рийс. — Това е много добро начало, мила.

Рийс разтягаше локуми. Първо за пробните записи, които изобщо не се осъществиха. Сега за Лас Вегас и за това долнопробно място.

Синдра си казваше, че не трябва да го обвинява — той поне правеше нещо. Но Рийс й бе дал такива големи обещания, а докъде я бе докарал.

Когато се върнаха в мотелската си стая, тя изобщо не му говореше. Сега той седеше сред публиката, все едно нищо не се бе случило, и чакаше Синдра да отиде при него.

Е, майната му, може би той ще размисли.

Тя присви очи и огледа масата. Поне този път беше сам.

Хм… вероятно ще й се извини.

Хм… може би трябва да му даде отново възможност.

* * *

Ужасно приятно му беше да играе пред публика — усещане, което не бе изпитвал никога преди. По-приятно от секса — почти равно на оргазъм. Боже! Ето това е. Ако го оставеха на строга диета само от аплодисменти, щеше да е щастлив.

Джой се мотаеше отстрани на сцената, насърчаваше го, критикуваше го, шепнеше му в ухото всеки път, щом се върнеше зад кулисите. Направи това. Направи онова. Повече жестикулирай. Използвай гласа си.

Майната ти, госпожо, аз направо летя! Нямам нужда от помощта ти.

А публиката го хареса. Страхотно го харесаха! Марлон, отмести се — сега е ред на Ник Анджело!

В края на представлението той бе превъзбуден, адреналинът пулсираше във вените му като чист хероин.

Джой бе радостна. На лицето й бе изписана самодоволна усмивка, особено когато половината от публиката се струпа зад кулисите, за да я поздравява.

Искаше му се да знае кой е важен и кой не е, не си струваше да си пилее обаянието, за когото не трябва. Погледна към Джой, за да получи указания. Около нея се бяха скупчили хора.

— Не беше лошо — неохотно рече Ани, когато мина край него с група съшколници. — Отиваме в „Хамлет“ на булевард Сънсет. Искаш ли да дойдеш?

Закусвалнята „Хамлет“ не беше точно онова, което той си представяше като място, където да отпразнува триумфа си. Освен това Ани наистина започваше да го дразни. Защо не му каже, че е бил фантастичен, каква беше тази глупост „не беше лошо“? Направо му действаше потискащо.

— Ще видя — измънка той. „Ако не се появи нещо по-добро.“

Джой му направи знак.

— Ник, ела тук, искам да те запозная с един човек.

Човекът се оказа Ардмор Касъл — незначителен импресарио, добре известен със склонността си към красиви млади актьори.

— Здравей, Ник. — Ардмор имаше неспокойни очи, закръглена челюст и жаден израз на лицето.

Гонеше петдесетте.

Джой се отдръпна. Ник кимна и се огледа наоколо. Репутацията на Ардмор Касъл го притесняваше. Навярно Джой е решила, че щом тя не е успяла да го свали, може би Ардмор ще има шанс.

Импресариото се вторачи в него с похотлив поглед.

— Харесах изпълнението ви.

— Ъ… благодаря.

— Много мъжествено.

— Да, е, то е написано така.

— Вие му придавате нещо специално.

Поглед в очите. Боже! Къде е Джой точно сега, когато му трябва? Ардмор се прокашля.

— Може би ще си направите труда да дойдете у дома по-късно. Ще се отбият неколцина приятели.

— Е… звучи страхотно, но имам среща.

— Доведете го — смело рече Ардмор.

— Тя е — отвърна бързо Ник.

Ардмор осъзна, че му отказват. Сви устни.

— Постъпете както желаете.

— Така и смятам да направя.

— Много смело. За неизвестен.

Джой връхлетя, съпроводена от жена на средна възраст с продълговато лице и остри черти, облечена в мъжко сако на тънки райета и черен панталон. Жената премина край Ардмор, все едно той не съществуваше.

— Здравей, Франсес, скъпа — поздрави я Ардмор, твърдо решен да бъде забелязан.

Тя изпусна дима от цигарата си в лицето му и едва кимна по посока към него.

Джой фамилиарно грабна ръката на Ник.

— Ник, скъпи, запознай се с Франсес Кавендиш, асистент по подбора на актьорите. — Тя изрече „асистент по подбора на актьорите“ многозначително. Той разбра какво искаше да му каже.

Франсес не си направи труда да реди любезности. Тя беше волева жена с поведение от типа „не карам никого насила“. Освен това веднага казваше за какво става дума.

— В офиса ми. Утре. По обяд. — Подаде му визитна картичка. — Може да имам нещо за вас.

Джой ловко дръпна картичката от ръката му.

— Ще бъдем там, Франсес, скъпа — усмихна се мило тя.

— Не ми трябваш, Джой. Сигурна съм, че Ник може сам да ходи и да говори.

Каква беше тази малка сцена? Той се почувства отвратително като парче месо, около което обикалят кучета и решават кой ще е късметлията.

Ардмор изрази неодобрението си.

— Вие ще се нуждаете от импресарио. Някой, който да защитава интересите ви.

— Да — отбеляза сухо Франсес. — Някой, който няма да ви смъкне панталона.

Ник дълбоко си пое дъх, взе си от Джой картичката на Франсес Кавендиш и промърмори:

— Аз изчезвам оттук.

— Къде отиваш? — попита Джой, ръцете й трепереха.

— Ще взема малко чист въздух. Ще ти се обадя.

И си тръгна, преди някой от тях да е в състояние да възрази.

— Нейчър пое ролята на екскурзовод, тъй като смяташе, че Лорън трябва да види всичко забележително в Лос Анжелос.

 

 

— Не може ли да си починем? — помоли Лорън, след като бяха посетили за един ден Дисниленд, Юнивърсъл Сити и Вълшебната планина.

Нейчър като че ли се изненада.

— Що бе? Ти си тук само за няколко дни, трябва да напра’им всичко, което е по силите ни. Освен това самата аз не съм ходила по тез места. Т’ва е кеф!

Докато те разглеждаха града, Емерсън лежеше край басейна, правеше тен и четеше сценарии.

— Иска да напра’им един филм заедно — довери й Нейчър.

Сигурно, помисли си Лорън.

Всеки ден по обяд в къщата пристигаха хората от антуража на рок звездата и оставаха, докато той не ги изхвърлеше — обикновено не по-рано от два-три часа през нощта. Те се смееха на шегите му, уверяваха го, че е най-добрият след Елвис, и безцеремонно сновяха из цялата къща.

Групата се предвождаше от мениджъра му, Сидни Фишборн — дългурест мъж, прехвърлил четирийсетте, с дълга до раменете ситно къдрава коса.

Сидни обикновено бе съпровождан от Ейприл — трийсетгодишна омъжена червенокоса жена, която той представяше като секретарка, макар всички да знаеха, че му е любовница.

Останалата част от свитата включваше моделиера на Емерсън, гримьора му, фризьора и личната му секретарка по печата.

Групата прекарваше по-голямата част от времето си в обсъждане на външния вид и сценичното поведение на Емерсън по време на предстоящото му световно турне.

— Трябва да си по-буен — настояваше Сидни. — Да строшиш няколко китари, да хвърляш разни неща от сцената, да караш момичетата да пищят.

— Няма да стане. — Емерсън бе непреклонен. — Нямам намерение да правя тези глупости в стил шейсетте години.

— Той трябва да се ангажира с някаква кауза — обади се секретарката по печата и завъртя неспокойните си кръгли очички. — Нещо, което е свързано с атомната енергия или с околната среда.

— Всичко се свежда до дрехите — настоя моделиерът му. — Никаква черна кожа повече. Мисля да мине на костюми.

— Костюмите са демоде — отсече Сидни. — Обръщаме се вече към по-младата публика.

Моделиерът упорстваше.

— Изтънчеността е много модерна.

— Пука му на някой — намеси се решително Емерсън и това сложи край на спора за костюмите.

Нейчър се оплакваше на Лорън, че се чувства пренебрегната.

— Говорим единствено за него. Ами аз? Аз също съм прочута.

— Ти си омъжена за рок звезда — отбеляза Лорън. — Очевидно той се интересува преди всичко от себе си, особено след като му предстои световно турне.

— Не че ревнувам или нещо подобно — продължи Нейчър. — Ама съм му почти като съседката. Требва ми повече внимание, не мислиш ли?

— Зависи — предпазливо отговори Лорън. — Наистина ли искаш да ти обръща повече внимание тази агитка от гъзомийници?

Нейчър се изкиска.

— Абе, права си, както винаги. Да не би да ми пука за тях?

— Това, което трябва да направиш, е да се върнеш към работата си. Ти не си от типа жени, които ще седят в краката на Емерсън. Покажи му, че си независима — затова се е оженил за теб, нали?

— Хм… — Нейчър не беше съвсем убедена. — Не знам.

— Е, аз пък знам. — Лорън реши да я убеди. — Никога не се отказвай от нищо заради мъж.

Не мина много време, преди Нейчър и Емерсън да поведат поредната от прочутите си битки. Тази бе предизвикана от Ейприл, която невинно съобщи, че е видяла по телевизията Селина, старата съперничка на Нейчър, да разказва за първата си роля в киното.

— Ха! — Нейчър се пукаше от завист. — И к’во ще играе — тъпата путка на годината?

Всички седяха в трапезарията и похапваха от разнообразните салати и плодови плата на масата. Емерсън трябваше да свали два-три килограма, което означаваше, че не е позволена никаква нормална храна.

— Хайде, мила — благо рече Емерсън. — Селина не ти е направила нищо.

На Нейчър само това й трябваше. Избухна в бясна ревност и се нахвърли срещу всички.

— Ще се караме, а? — възкликна иронично Емерсън, ядосан, че невъздържано демонстрира настроението си.

— Майната ти! — изврещя Нейчър, вдигна чинията си със салата и я хвърли в лицето му. — Заминавай при Селина, ако т’ва искаш! — И изхвърча от стаята.

Лорън бе притеснена и за двамата — за Емерсън, който седеше с малки парченца мазна маруля, полепнали по лицето и косата му, и за Нейчър, която се представи пред всички като ревнива глупачка.

Емерсън огледа свитата си.

— Изчезвайте — изкомандва той. — Днешното представление приключи.

Те се изнизаха покорно един по един. Лорън стана да ги последва.

— Ти не е нужно да тръгваш — извика й Емерсън.

Тя се престори, че не го е чула, и забърза нагоре към стаята си, където се обади в авиокомпанията и си запази билет за Ню Йорк на следващия ден сутринта. Бе изпълнила обещанието си и бе останала четири дни. Беше повече от достатъчно.

По-късно същия следобед тя отиде при басейна. Видя, че Емерсън заминава с лимузината, а Нейчър не се бе показала, откакто бе напуснала обяда.

Да лежиш на слънцето и наоколо да няма никого беше много приятно. Никаква гърмяща рокмузика. Никаква врещяща Нейчър. Никакъв антураж и безсмислени разговори.

Затвори очи и остави мислите си да се реят — замисли се за Бозуел и за родителите си, за Мег, Сток, за всички стари приятели. И накрая за Ник.

О, Боже, само не за Ник. Опита се, доколкото можеше, да го изхвърли от съзнанието си — не си струваше да съживява толкова горчиви и болезнени спомени.

Ник Анджело с неговата черна коса, зелени очи и убийствена усмивка.

Ник — комуто се отдаде без остатък.

Ник — който си тръгна, без дори да се сбогува, и я остави бременна и сама.

Отвори очи и се помъчи да не мисли за него. Над себе си видя Емерсън, обкрачил шезлонга й в единия му край.

— Какво правиш? — стрелна го тя озадачена.

— Наблюдавам те — отвърна той и до нея достигна миризмата на алкохол.

Лорън се опита да премести краката си, така че да седне, но всяко движение означаваше да го докосне по чатала — и, о, не, тя забеляза неговата ерекция; дълбоко изрязаните плувки, които той носеше, не можеха да я скрият.

Стой спокойно — каза си тя. — Бъди хладнокръвна и нищо няма да се случи.

— Нейчър върна ли се? — попита Лорън, като се стараеше гласът й да звучи нормално, а в същото време бързо намъкваше горнището на банския си.

— Искам да ми го смучеш — съобщи й Емерсън, олюлявайки се пиянски.

В главата й някакви вътрешни гласове нашепваха: Не реагирай! Не се паникьосвай! Запази самообладание!

Настъпи дълга пауза на мълчание. Никой от двамата не помръдваше. Тя забеляза малките остри черни косъмчета от вътрешната страна на бедрата му и малкото влажно петънце на плувките му.

— Емерсън, недей да правиш нищо, за което после ще съжаляваш. — Лорън полагаше усилия да говори спокойно.

— Кой казва, че ще съжалявам? — изломоти той.

Къде бяха слугите? Или Тъкър? Ако извика, дали ще я чуят? Ще прояви ли някой интерес?

Да върви по дяволите Нейчър, която я постави в тази ситуация.

Припомни си за Бозуел и за Примо и за онзи фатален ден преди пет години.

Мисля, че убих човек. Не. Торнадото го уби.

Никога нямаше да разбере истината.

Започна трескаво да мисли, да оформя плана на действие. Ако вдигне рязко и неочаквано коляното си, ще го улучи право, където трябва, а това вероятно ще й даде време да избяга. Но къде ще избяга? Ако в къщата няма никой, тя ще стане още по-уязвима.

Емерсън хвана ластика на бикините й и ги затегли надолу.

Чудесно! Щом ги свали достатъчно, той ще се демобилизира и тя ще предприеме каквото бе намислила.

Отново опита да го спре.

— Не прави това, Емерсън. Моля те, недей. Пиян си. Не разсъждаваш нормално.

Той като че ли се изненада.

— Хайде, Лорън, знаеш, че откакто си дошла, умираш от желание да смучеш патката ми.

Двамата се движеха като непохватни балетни партньори. Той свали плувките си. Тя го удари с коляно. Той падна на една страна и започна да сипе проклятия. Тя успя да стане и хукна към къщата. Докато преброи до три, той беше след нея, изрита плувките от глезените си и вече тичаше гол.

Тя спринтираше по мраморната тераса и изобщо не смееше да погледне назад, защото знаеше, че той е след нея.

Емерсън я хвана до стълбите към къщата, блъсна я отзад и двамата паднаха на земята.

— Фанах те! — извика той триумфално, сякаш си играеха на някаква забавна игра. После завря ръцете й под главата й и се претърколи върху нея. — Сега ще те чукам така, както не са те чукали никога досега. — Изхриптя, хвана ръцете й с една ръка, а в същото време с другата се опитваше да запретне горнището на банския й.

— Нямаш ли си достатъчно момичета? — Тя си пое дъх и обърна глава. — Момичета, които искат да са с теб. Разбери ме, Емерсън, аз не искам.

— Повярвай ми, сладурче. Ти ще ме желаеш толкова много, че ще ме молиш за това. — Той разкъсваше банския й и когато го смъкна от гърдите й, ги сграбчи. — Чуваш ли? Ще ме молиш.

Раздра дъното на бикините й, отдръпна го на една страна, за да му е по-лесно да навлезе в нея.

— Кучи син! — крещеше Лорън, изведнъж изгубила самообладание. — ОСТАВИ МЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ, НА МИРА!

Ако имаше нож, щеше да го наръга, точно както наръга и Примо.

Сега Емерсън наистина се забавляваше. Беше я хванал така, че тя не можеше да избяга.

— Да те оставя! Ха, да те оставя! — присмя й се той. — Не бива да се говорят мръсни думи. На мама няма да й хареса.

Тя усети как върхът на пениса му всеки момент щеше да проникне в нея и се изпълни с отчаяние. Изведнъж нечий глас разцепи въздуха:

— Мръсен подляр, гаден капутски плъх. — Никой не можеше да сбърка виковете на Нейчър. — Ти, лъжлив, лицемерен, презрян нерез.

Ерекцията на Емерсън спадна.

Лорън използва момента и се измъкна изпод него, нахлузи банския си, като се бореше да не заплаче от гняв.

— А що се отнася до тебе… — обърна се Нейчър към нея, сините й очи мятаха искри. — Мислех, че си ми приятелка. Ама ти си просто като всички останали боклуци — едва дочака, та да пипнеш моя човек.

— Чакай малко…

— Напусни къщата ми — изкрещя Нейчър, бузите й бяха червени от гняв. — Никога повече няма да ти проговоря.

Емерсън започна да се тресе от смях. Нямаше намерение да я защитава.

Каква двойка, помисли си Лорън. Истината бе, че те си подхождаха.

Тя избяга от къщата, без да погледне назад.