Джаки Колинс
Американска звезда (10)

Девета глава

Мег закъсня за училище. Пъхна се на чина и разпръсна няколко учебника край себе си, опитвайки се да си придаде прилежен вид.

— Не се обади — просъска Лорън. — Не одобрявам подобно поведение, когато трябва да играя ролята на параван.

— Притеснявах се за по-важни неща — просъска на свой ред Мег.

— Като например?

— Например съсипана пола.

Господин Лукас многозначително се прокашля и погледна към тях.

Лорън отново се съсредоточи върху учебниците. Бе прекарала отвратителна сутрин, слушайки разговора между родителите си за годежа. Буквално пред очите й те се превръщаха в катерещи се по социалната стълбица лицемери — обсъждаха какво ще облекат, кой ще присъства, как трябва да се държат.

— Днес отивам на пазар — обяви Джейн с въодушевление. — А, Лорън, скъпа, и на теб ще купим една красива рокля.

Лорън ненавиждаше думата „красива“, защото я свързваше с бледорозови волани.

— Нямам нужда от нова рокля — възпротиви се тя.

— Глупости! Днес след училище отиваме да пазаруваме. Вземи и Мег.

Не беше в състояние да се измъкне. Бе изтървала нещата около годежа.

Веднага щом господин Лукас им каза, че са свободни, тя сграбчи Мег за ръката.

— Е? — попита я задъхана.

Мег тръсна къдрици.

— Беше права. Той е сексуален маниак.

— Наистина?

— О, да.

— Сериозно?

Не те лъжа.

— Какво се случи?

— Луд е по мен.

— Сигурна съм. Но какво направи ти?

Мег въздъхна, готова да разказва. Но още не отворила уста, и в двора с бавна стъпка влезе Ник, който чак сега се появяваше явно за часа по математика. Притисната до него, сякаш вече го притежава, се мъкнеше Дон Ковак.

Той смигна на Мег и небрежно я поздрави:

— Ей, к’во пра’йш?

— Добре съм — успя да отговори тя, а бузите й изгаряха от гняв и унижение.

 

 

— Разпъват шатра в градината — обясни й Сток и разкърши мускули.

— Няма ли да е много студено? — попита Лорън.

Той се ухили самодоволно.

— Взели са отоплители.

— Защо в градината? Къщата ви е толкова голяма, че вътре могат да се поберат всички.

Сток продължи гимнастиката си с упражнения за колената.

— Пука ми.

— Сток… — започна колебливо тя.

— Да?

— Може би не трябва да правим толкова многолюдно тържество.

Той не престана да прикляква.

— Разбира се, че трябва. Щом веднъж се изметат дъртите досадници, ще стане страхотен купон.

— Но всички вдигат такъв шум. Не съм сигурна, че искам точно това. Аз…

— Слушай, бонбон — прекъсна я той и се изправи. — Стига сме дрънкали. Отпусни се, ще ти хареса.

— Дали? — попита неуверено Лорън.

— Разбира се.

— Добре — съгласи се тя, макар че още не беше съвсем убедена. В същия миг видя, че майка й се задава по алеята с голямото семейно комби. — Трябва да тръгвам. Отиваме да пазаруваме.

— Купи си нещо секси — похотливо я погледна Сток и неочаквано я ощипа по дупето.

Тя го плесна по ръката.

— Недей да правиш това!

Той се изхили.

— Защо пък не? Ние сме сгодени. Скоро ще правя много повече от едно щипване по задника!

О, не, няма — помисли ядосано тя. — Ще сложа край на това веднага щом събера кураж да кажа на родителите си.

— Добре, мила, ще се видим пак. И без друго имам тренировка. — Млясна я по бузата и побягна.

— Щастливка! — въздъхна изникналата зад нея Сузи Хардън.

Щастливка, как не! Лорън не бе щастлива. Чувстваше се като сгащен плъх, който чака капанът да щракне.

Сексът със Сток бе немислим за нея. Да я опипат големите му потни ръце. Притисната под огромната му маса. Няма да го бъде!

— Къде е Мег? — попита Сузи. — Винаги сте заедно.

— Не се чувства добре, тръгна си рано.

А и как да я обвиниш? Направо се скапа, когато Ник се появи с Дон Ковак. В един момент я отрупваше с любезности, в следващия: „При Ковак всичко минава.“ Момчета! Кой ли може да ги разбере? Пък и май никой не искаше.

Майка й паркира до бордюра и Лорън се качи в комбито.

— Къде е Мег? — попита Джейн, като оправяше огледалото за обратно виждане. — Мислех, че ще дойде с нас.

Може би трябваше да напише с големи букви: „Мег няма да дойде. Мег се чувства унизена и съкрушена. Всички същества от мъжки пол са пощръклели за секс животни.“

Лорън вдигна рамене.

— Нещо не й беше добре.

Джейн загрижено я погледна.

— Болна ли е? Надявам се да не е. Не искаме да хванеш някоя зараза.

Болна е заради момчетата.

Джейн се засмя.

— Ех вие, момичета!

Ха-ха!, помисли си с горчивина Лорън и в този момент зърна Ник Анджело — знаеше името му — да си тръгва от училище с Дон Ковак, която го беше хванала под ръка и се притискаше до него. Явно сега Дон беше постоянното маце.

Той наистина изглеждаше мрачен, обикновен нехранимайко. Беше предупредила Мег, беше й казала да не се занимава с него. И Мег трябваше да я послуша.

Ник Анджело. Хм… Мег й спомена, че целувал хубаво… Много важно.

От живота бе научил едно — смяташ ли да зарежеш някое момиче, направи го бързо. Никакви извинения. Никакво протакане. Отрязваш отведнъж и — край.

Русичката беше грешка. Дон му подхождаше много повече.

— Защо чак сега се появи тук? — попита тя, когато го настигна по пътя към училището.

— Какво искаш да кажеш? — поинтересува се той и започна да я разглежда.

Тя докосна бузата му с дългия си червен нокът.

— Цял живот чакам момче като тебе.

Сродни души. Дори употребяваше неговите думи!

— Ето ме, тук съм.

— Ето ме — предизвикателно му смигна тя, — готова съм.

Дон Ковак живееше с алкохолизираната си майка в бедняшката част на града. Не беше чак като паркинга с караваните, но бе нещо подобно. На външност Дон не представляваше кой знае какво, като се изключи апетитната й фигура и похотливият вид, но тя докрай се възползваше от тях. Може и да беше училищната курва, но поне качествата й я правеха популярна. През деня бе разпитала за Ник из Бозуел. Малък град. Дребни душици. Никакво разнообразие. Нищо не се случва. Най-близкото селище, където ставаше нещо, беше на петдесет мили — град на име Рипли, — там не липсваха барове и места за танци, свърталища на първокласни рокери.

— Имаш ли кола? — бе един от първите въпроси, които му зададе.

— Може и да намеря — отговори той, като мислеше да вземе таратайката някоя вечер, когато Примо се натряска до безсъзнание.

— Ти и аз ще си прекараме добре — обеща тя съблазняващо.

Засега — мислеше си Ник. — Докато ми изнася. Недей обаче да разчиташ прекалено на мен, тук съм само за малко.