Джаки Колинс
Американска звезда (45)

Четиридесет и четвърта глава

Пия, искаше Лорън да остане при нея, но Нейчър настояваше, че у тях щяло да е по-удобно. На Лорън й беше все едно къде ще отиде — предателството на Джими напълно я бе лишило от чувства. Нямаше значение, всичко й беше безразлично. Прибра нещата си и без да възразява, се премести в огромния бял апартамент на Нейчър.

Нейчър бе много доволна. Отведе Лорън в спалнята за гости и гордо съобщи:

— Ей тука спи майка ми, когато идва. Ще ти хареса. Ама много е приятно.

Лорън реши, че това е подходящото място, където може да се скрие. Може би щеше да остане завинаги — за какво й беше действителността?

Нейчър нареди на секретарката си да отмени всичките й срещи до края на седмицата.

— Не бива — възрази Лорън. — Имаш снимки за „Вог“, после снимки с Антонио за „Харпърс“. Плътно си заета.

— По дяволите, мога да правя к’вото си искам — отсече Нейчър. — Да не съм некакъв робот. Ясно ми е к’во ти е, истината е, че на мен ми се случи същото.

— Какво ти се е случило?

— Е, то стана, като бех млада и невинна, ха-ха! — Нейчър се хвърли на леглото, готова да разговаря. — Беше оня, дето се срещах с него, преди да стана модел — пълен хаймана. Работех във фризьорски салон и тоя образ идваше често. Ама ми се виждаше много готин. И секси, лелее! Да, ама той ме зареза — е така, направо. Избяга с най-добрата ми приятелка и се ожени за нея. Обзалагам се, че сега съжалява. Тя е дебела стара крава, а аз съм голема звезда… абе, нещо такова. Нема да му проста никога.

— Нямах представа — съчувствено измънка Лорън.

— Па нема да разтръбя из целия свет, нали? После ме откриха и отидох у Ню Йорк. Никога не съм гледала назад. Е, майка ми не скача от радост, ама аз съм доволна. Много е гот да си далече от семейството. А твойто семейство къде е?

— Нямам никого — сподели за пръв път Лорън. — И майка ми, и баща ми са починали.

— О, съжалявам, душичко.

— Не се притеснявай.

Нейчър скочи.

— Слушай, можеш да седиш колкото си искаш.

Лорън направи точно това. В продължение на две седмици не излезе от гостната, лежеше увита в одеяла и денонощно гледаше телевизия, докато един ден дойде Пиа, която влезе енергично в стаята и заяви:

— Добре, стига. Време е да се върнеш. Сам каза, че твоята работа те чака.

Тя поклати глава.

— Не. Твърде лоши са ми спомените.

— Не можеш да я насилваш — намеси се Нейчър.

— Няма да си помогнеш, ако седиш тук и не правиш нищо — отсече Пиа, без да се съобразява с думите на Нейчър.

Лорън реши да се обади; в края на краищата ставаше дума за нея.

— Пиа е права. Време е да си намеря апартамент и друга работа.

— Не е лесно да се намери работа — предупреди я Пиа. — Ако си умна, ще се върнеш при Сам.

— Сетих се! — изврещя Нейчър, прекъсвайки разговора им, както правеше обикновено. — Мамка му, сетих се!

— Какво? — попита Лорън.

— Ще работиш за мене! Ще бъдеш новата ми секретарка. Много по-интересно ще е, вместо да седиш в офиса и да дигаш проклетия телефон цел ден.

— Не знам. — Лорън се колебаеше.

Нейчър вече бе набрала инерция.

— Така няма нужда да се местиш. Ще бъде чудно да си тук постоянно, да си говора с някой, като си дойда вкъщи.

— Да, да, „чудно“ — подхвърли язвително Пиа. — Не го прави, Лорън. Ще отговаряш на телефона двайсет и четири часа в денонощието.

— Е? — Сините очи на Нейчър проблясваха.

Лорън сви рамене, нямаше нищо друго наум.

— Защо не?

Пиа въздъхна.

— Ще съжаляваш.

— Нема да съжалява — сопна се Нейчър.

И това беше всичко.

Понякога Лорън си мислеше, че това е най-хубавото решение, което е взела, а понякога смяташе, че е най-лошото. Работата за Нейчър поглъщаше всекидневието й, а това, че живееше в същия апартамент, изпълваше нощите й. Когато работеше за Сам, нямаше никакъв личен живот, същото беше и сега, когато работеше за Нейчър, макар че никога не й беше скучно.

Нейчър не водеше еднообразен живот. Като нейна лична помощничка Лорън бе поела всичко — от грижата за химическото чистене до поливането на цветята. Скоро прехвърли на прислужницата нещата, с които не искаше да се занимава, и съсредоточи усилията си да направи живота на Нейчър колкото е възможно по-организиран — това не беше лесно, защото Нейчър бе с дух на чистокръвна циганка и в продължение на години бе живяла в хаос.

— Фантастична си! — похвали я Нейчър един ден. — Как щях да се оправям без тебе?

— Не знам — отвърна тя сухо, а в този момент си мислеше това ли е съдбата й — да бъде момиче, без което никой не може да се оправи?

Нейчър имаше амбицията да стане актриса.

— Не мога да бъда вечно модел — довери й тя. — Требва да използвам всички възможности, дето ги имам.

— Ти си на двайсет и две — отбеляза Лорън. — За какво си се разбързала?

— Ама аз няма още дълго да изглеждам тъй. Щом почнат да се появяват бръчки и месата ми тук-там поувиснат, ’сичко е свършено.

— Ти си луда — скара й се Лорън. — Ще изглеждаш страхотно още двайсет години.

Нейчър поклати глава.

— Двайсет години? Ти май се шегуваш! Всички тия шестнайсетгодишни цепенячки ме дебнат от далече, гонят ме по петите, чакат да получат моето. Тая лудория, да си фотомодел, не е лесна работа.

Лорън осъзна, че Нейчър е права — не беше лесно да си модел, а повечето успели момичета се трудеха усърдно, за да се задържат на върха. Нейчър никога не допускаше да качи някой килограм. Всеки ден — без значение колко рано трябваше да стане, до изнемога правеше гимнастика по цял час.

Емерсън Бърн се върна от световно турне. Нейчър прочете за това в „Ню Йорк Пост“ и веднага измисли план. Накара Лорън да се обади в апартамента му.

— Кажи му, че ще дам вечеря в негова чест.

— Кога?

— Която вечер той поиска. Сега, след като заряза оная глупава крава, Селина, имам шанс.

Лорън се обади, говори с личния му секретар, който безцеремонно я информира, че светската програма на господин Бърн е изцяло запълнена. Тя обаче не се отказа и позвъни отново след един ден, като се представи за Кандис Бъргън. Този път направо я свързаха.

Емерсън Бърн звучеше като мъжкото съответствие на Нейчър.

— Да?

— Емерсън Бърн? — попита Лорън, за да е сигурна.

— Канди Бъргън?

— Не, Лорън Робъртс е, секретарката на Нейчър. Тя би искала да ви покани на вечеря следващата седмица.

В гласа му се усети нотка на разочарование.

— Мислех, че е Канди Бъргън.

— Секретарят ви сигурно е объркал реда на разговорите.

— Добре… вечеря с Нейчър. Става.

— Кога?

— Във вторник, в осем часа. Но само ако тя ще сготви.

Лорън потисна смеха, който напираше отвътре. Нейчър в кухнята — голям майтап.

— Имате ли някакви специални предпочитания?

— Да, кажете й, че искам печено говеждо, йоркширски пудинг и печени картофи.

Когато Лорън информира Нейчър за желанията му, тя изпадна в паника.

— О, Божичко! Изобщо не мога да готвя. А ти?

— Не се притеснявай, ще наемем човек.

— Не искам някой проклетник отвън — проплака Нейчър. — Требва да прилича по вкус на домашно ядене. Слушай, намери некоя школа по готварство и се научи. После ще се престори, че аз съм го правила. К’во ще кажеш?

Лорън се усмихна.

— Това е друга работа.

Ето как тя се озова в школа по готварство, където се учеше как се прави говеждо печено и йоркширски пудинг. Научи се бързо.

Вечерта на срещата с Емерсън Лорън приготви яденето, даде точни инструкции на Нейчър как да го сервира, после се оттегли в спалнята си.

Събуди се в три след полунощ, излезе тихо от стаята си, за да загаси осветлението в дневната, и завари там Нейчър и Емерсън заспали на бялата меча кожа, голи и прегърнати.

За момент се спря и втренчи очи в тях. После се почувства като натрапник и бързо се върна в стаята си, затвори вратата и се опита да заспи.

Беше й невъзможно.

Осъзна, че е дошло време да се раздвижи. Никакво криене повече зад Нейчър. Трябва да започне отново да живее.