Джаки Колинс
Американска звезда (36)

Тридесет и пета глава

Няколко неща убедиха Ник, че е време да се пресели — сред тях не на последно място бе и инцидентът с Кармело Роуз. Кармело беше нисък, прошарен мъж, около петдесетте, със заострен нос, тъмна кожа и дрезгав заплашителен глас. За него се говореше, че е чикагски гуляйджия, от време на време посещаваше заведението на Кю Джей, като винаги водеше със себе си няколко млади момичета и беше постоянно нащрек, ако може да свали още.

Тази вечер бе дошъл само с една жена — висока, червенокоса, около четирийсетгодишна, с голям бюст и меланхолично изражение на лицето.

— Мамка му! — обезпокоен изруга Кю Джей. — Тая курва е жена му.

— Е, и ’кво от това? — попита Ник.

— Ти по-добре се постарай някой да не се изтърве за другите фусти, с които е идвал. Щото, ако жена му разбере, ще му кълца кльощавия гъз оттук до Куба и обратно. Опасна жена е.

— Прекалено много се притесняваш — опита се да го успокои Ник. — Ще се погрижа за господин Роуз.

А и защо не? Кармело Роуз бе известен с това, че оставя по сто долара бакшиш.

Когато отиде до масата и погледна отблизо, остана с чувството, че е виждал тази жена и преди. Бе екстравагантно облечена в черна официална рокля с дълбоко изрязано деколте и той не можеше да отлепи очи от губещата се надолу цепка на бюста й.

Кармело улови погледа му и впери в него жабешките си очи, с което искаше да каже, че няма нищо против да зяпат жена му, но да не я пипат.

— Какво да ви донеса, господин Роуз? — попита Ник.

Кармело поръча бутилка шампанско.

— Току-що разбрах, че жена му има рожден ден — неспокойно обясняваше Кю Джей, неотстъпно следвайки Ник зад бара. — Накарах Лен да направи торта.

— С какво се занимава жена му? — попита Ник.

— С какво се занимава ли? С какво, по дяволите, мислиш, че се занимава — грижи се за него.

— Е, тогава защо той винаги се размотава с други жени?

Кю Джей го стрелна с раздразнение.

— Ние не знаем нищо за това, нали? Дай му бутилка от най-доброто с моите поздравления.

— Е, как така няма да го поднесеш ти!

— Щото Кармело ми смръзва лайното. Достатъчно основателна причина ли е това? Ти само погледна от разстояние старицата му и той щеше да припадне.

— Знаеш ли, имам чувството, че съм я виждал някъде.

— Господи, Ник, нямаш ли си достатъчно курви? Тая и без това е стара за тебе.

— На кой му пука? Просто искам да си припомня къде съм я виждал.

Кю Джей поклати глава.

— Забрави за това.

Занесе шампанското на масата и им съобщи, че е от Кю Джей.

— По случай рождения ден на госпожа Роуз и изобщо — изрече с усмивка Ник.

Кармело изсумтя.

— Благодаря ти, сладур — обади се госпожа Роуз.

Той ли си въобразява, или тя наистина му намигна? Ник отново хвърли поглед към впечатляващия й бюст и изведнъж се сети. Това е жената, чиято кола бе пълнил с бензин в Бозуел преди няколко години. Онази в забележителния пуловер. Кой би могъл да забрави тия цици!

— Как е сестра ви? — попита я той, докато й наливаше шампанско.

Госпожа Роуз прокара език по предните си зъби и неспокойно погледна към Кармело.

— Ъ? — издаде неопределен звук тя.

Кармело се превърна целият в слух.

— Какво знаеш за сестра й?

— Тя живее в Бозуел, нали? И аз живеех там.

Очевидно не й бе направил никакво впечатление. Тя нямаше представа за какво говори.

— Ей, зареждах ви колата с бензин няколко пъти. Бяхте дошли на гости при сестра си, помните ли?

Кармело я погледна с подозрение.

— Познаваш ли това момче?

— Не, изобщо не — отсече тя, на пръстите й проблясваха три големи диамантени пръстена.

— Но той явно си спомня за теб.

— Мен всички ме помнят — предизвикателно отвърна тя.

— Е, няма значение — побърза да заглади нещата Ник, защото предчувстваше неприятности. — Трябва да съм се припознал — добави той и наля още шампанско в чашата на Кармело, преди да се отдалечи.

Пет минути по-късно, когато беше в склада, влезе Кармело и затвори вратата с ритник. Преди да е успял да попита каквото и да било, Кармело извади пистолет и го опря в стомаха му. Краката му омекнаха, все едно изобщо ги нямаше.

— Боже… Какво, по дяволите, правите! — измънка Ник, вцепенен от ужас, че животът изтича пред очите му.

— А, искаш да знаеш к’во правя! — озъби се Кармело и го ръгна с дулото. — А ти, мамка ти, какво си правил с жена ми?

Гърлото му бе пресъхнало и почти не можеше да говори.

— Зареждах й колата, нищо повече.

— Зареждал си й колата? Така ли?

Избиваше го студена пот.

— Това е всичко. Аз бях дете, кълна ви се. — Боже! Ужасно му се припика.

Кармело заби още по-силно дулото в стомаха му.

— Я се закълни по-високо, тъп боклук. Застани на колене и се закълни, да ти го нашибам.

Това е истината. — Господи, помогни ми! — Това е истината.

— Обърни се и застани на колене, шибаняк.

Кармело може би щеше да го застреля, а може би нямаше. Не можа да разбере какви бяха намеренията му, защото в този момент на вратата се показа Кю Джей.

— Наред ли е всичко? — попита той спокойно, като че ли не разбираше какво става, макар че беше наясно.

Кармело неохотно прибра оръжието си.

— Да, да. Просто си приказвахме с момчето.

Това беше всичко. Кризата премина. Ник обаче знаеше, че е дошло време да изчезва.

След два дни отиде при Кю Джей в кабинета му.

— Напускам — съобщи той.

— Какво!

— Чу ме добре.

— Разбира се, че те чух, но не вярвам на ушите си.

— Много се задържах в Чикаго.

Кю Джей го погледна.

— Да, достатъчно дълго, за да научиш всичко, което аз знам, така ли? Ще си отвориш твое собствено заведение. Трябваше да се досетя. — Той стана и започна да се разхожда нервно из стаята. — Взех те, отнасях се с теб добре, сега ти ми забиваш нож в сърцето.

— Не е така — възрази Ник. — Заминавам за Калифорния.

Кю Джей потърка пожълтелите си от никотин пръсти.

— Срещу колко мангизи?

— Да пробвам шанса си.

— Аз ти дадох шанс. Не ти ли е достатъчно?

— Винаги съм искал да стана актьор. Ако сега не опитам, никога няма да се реша.

Кю Джей изсумтя с отвращение.

— Да играеш, тинтири-минтири. Ти си в ресторантския бизнес и принадлежиш на него.

— Когато се уредя, ще се обадя, ще ти съобщя какво правя.

— Много пък ми пука. Единственото, което ме интересува, е да останеш тук. Ти си моят управител, ти се грижиш за нещата. А ако ти вдигна заплатата?

— Когато постъпих, не съм казвал, че ще работя тук до края на живота си — обясни Ник с надеждата, че Кю Джей ще разбере.

— Боже! — завъртя очи Кю Джей. — Вече не може да се има вяра никому.

— Ще остана, докато ми намериш заместник.

Кю Джей пускаше пара.

— Не искам друг. Нямам нужда от твоето благоволение. Ти си един неблагодарен жалък капут.

Измитай си гъза оттук, хич не ме е еня.

Знаеше, че Кю Джей не мисли така.

— А ако остана около две седмици? — предложи Ник.

— Прави каквото щеш — сопна се Кю Джей.

По-късно Ерна го хвана натясно.

— Чуват се слухове, че заминаваш за Холивуд. — Тя потреперваше от самата мисъл.

— Да, отивам да се пробвам.

Сръга го закачливо с лакът.

— Искаш ли да дойда с тебе?

— Ъъ… не мисля, че на Лен ще му хареса.

Ерна се изкикоти.

— Навярно си прав — съгласи се тя и се зае да оправя смъкналата се презрамка на сутиена й. — Едно време имах възможност да отида там. Можех да стана прочута звезда. — Ерна му смигна многозначително. — Разбира се, това означаваше да спя с един тлъст дърт продуцент, затуй останах тук, омъжих се за Лен и виж ме сега.

— Щастлива си, нали?

— Омъжена съм за Лен, но това не ме докарва до луд възторг.

— Той ми изглежда приятно момче.

— Не е Кю Джей.

Ерна потвърди подозренията му — несъмнено бе влюбена в брат си.

Когато чу за скорошното му заминаване, Дьовил се разбесня, защото не бе узнала новината от неговата уста. Обикновено тя си тръгваше от клуба преди него, но точно тази вечер остана и отиде на маса на клиент — нещо, което никога не правеше.

Ник осъзна, че това вещае неприятности. Ако беше умен, трябваше да изчезне, без да казва на никого.

Когато стана време за затваряне, Дьовил заряза клиента и си тръгна с него, увиснала на ръката му. Беше пияна и ядосана — не много приятна комбинация.

— Знаеш ли какво, Ники — изломоти тя в ухото му, като чудесно знаеше, че той мрази да му викат Ники.

— Какво? — И взе да набутва олюляващото й се тяло в таксито.

— Ти си кучи син, е това си. — Дьовил кимна, за да потвърди преценката си. — Да, кучи син.

— Ей, слушай, щях да ти кажа. Първо обаче трябваше да съобщя на Кю Джей, дължах му го.

— Дължал си му го? — Тя направи гримаса. — А на мен какво дължиш?

Той вдигна вежди.

— Да не би да смяташ, че ти дължа нещо?

— Копеле — изруга Дьовил.

Шофьорът на таксито — отегчен ветеран — погледна крадешком в огледалото за обратно виждане.

— Проклето копеле. — Дьовил се дръпна назад с намерението да го зашлеви. — Ние живеем заедно, това означава ли нещо за теб?

Таксито спря до тротоара и шофьорът се обърна.

— Не искам неприятности. Вън. И двамата.

— Няма проблеми бе, човек. — Ник здраво хвана Дьовил за китката. — Няма да има неприятности. Карай.

— Веднъж една двойка се би в таксито ми и го съсипа — промърмори кисело шофьорът.

— Абе казах ти да караш — повтори Ник. — Ще се погрижа за имуществото ти.

Шофьорът потегли, но продължаваше да си мърмори под носа.

Дьовил се разплака. Можеше да понесе гнева й, но сълзите винаги го дразнеха.

— Ей, чуй. — Той реши да се опита да я успокои. — Заминавам само за един-два месеца.

— Лъжеш — изписка Дьовил, просна се цялата върху него и изцапа единственото му сако с туш за мигли.

— Може би ще те извикам.

— Е сега вече наистина лъжеш — захлипа тя.

Дьовил не беше глупачка и съзнаваше, че всичко е свършило.

Щом стигнаха в апартамента му, тя започна да си прибира багажа, мяташе нещата си в куфара, вече възстановила сили след възбудата от плача.

— Мислех те за различен — викаше Дьовил. — Нищо подобно. Ти си като всички други мъже — егоист, егоцентрик. Единственото, за което се грижите, е скъпоценният ви кур.

Изглеждаше добре, когато се ядосаше, и в крайна сметка свадата им ги отведе в леглото. Дьовил си мислеше, че ако бъде върхът тази вечер, той, току-виж, я взел със себе си. Беше истинско преживяване. В четири часа сутринта съседите им вече не можеха да издържат на пъшканията и стенанията и извикаха полиция. Завършиха с истеричен смях.

На сутринта се разделиха. Дьовил беше сериозна и напрегната и някак преизпълнена с достойнство.

Когато си тръгна, почти му липсваше — почти.

 

 

— Ти си капут, знаеш ли? Никаква лоялност. — Кю Джей се беше впуснал в атака и не възнамеряваше да спре.

— Остави детето на мира. — Ерна се притече в защита на Ник.

Кю Джей ядосано погледна сестра си.

— Да съм те питал за мнението ти?

— Не, но…

— Аз го имам за син — прекъсна я Кю Джей. — Подготвях го, знаеш ли какво бях намислил?

— За какво си го подготвял? — рязко попита Ерна. — Да остане в ресторантския бизнес цял живот като нас? Необходимо ли е?

Отново говореха за него, сякаш го няма там. В разговора се намеси и Лен.

— Той ще се върне — кимна Лен дълбокомислено. — В Калифорния е твърде горещо.

Кю Джей не изглеждаше толкова сигурен.

— Мислиш ли?

— Не — злостно отвърна Ерна. — Няма да се върне. И защо да се връща?

Последната вечер Кю Джей се омилостиви и му организира голямо прощално тържество след затварянето на бара. За пръв път Ник не беше сигурен дали постъпва правилно. Всички бяха толкова сърдечни и приятелски настроени. Сервитьорките, стриптийзьорките, Ерна, Лен, дори Кю Джей. Това беше неговото семейство — семейството, което никога не бе имал.

Дьовил направи шоу — и какво шоу само! Друсане и кълчене, които биха възбудили и папата!

Може би тя искаше Ник да си даде сметка какво губи. Той разбираше много добре, но не можеше да направи нищо.

Кю Джей го тупна с ръце по раменете.

— Трябва да знаеш нещо, Ник. Ако някога решиш да се върнеш, мястото ти ще те чака. Не съм го казвал на никого, който е работил за мен. Смятай се за удостоен с тази чест.

— Смятам се за удостоен — ухили се Ник.

— Между другото — продължи Кю Джей, — когато отидеш в Лос Анжелос, искам да намериш бившия ми партньор.

— Кой е бившият ти партньор?

— Едно момче, което бе известно като Мани Напастта, но сега е съвсем порядъчен. Обръщай се към него с господин Манфред и не споменавай прякора му — това го вбесява.

— С какво се занимава?

— Има сервиз за коли. Почтен е. Като мен.

Ник избухна в смях.

— А кой казва, че ти си почтен?

— Много интересно. — Кю Джей заглади въображаема чупка на раирания си панталон, който не отиваше на яркочервеното му сако и зелената вратовръзка на точки.

— Сигурен ли си, че тоя човек е порядъчен? — попита Ник и си помисли, че тази вечер Кю Джей прилича на сервитьор в публичен дом.

— Мога ли да те излъжа?

— Да.

— Иди при него, Ник. Той ще ти даде работа.

— Само трябва да кажеш, че искам да ми върне услугата, която ми дължи. Кю Джей събира, това му речи. Той ще разбере за какво става дума.

— Не трябва ли първо да му се обадиш?

— Не си говорим.

— И тогава защо той…

— Повярвай ми. — Кю Джей надраска нещо на листче и му го подаде. — Това е телефонът му.

— Направи, както ти казах, и му позвъни, щом пристигнеш.

— Благодаря. — Ник пъхна листчето в джоба си.

Със сигурност така бе по-добре, отколкото да се озове в Лос Анжелос без нищо.

Ерна го притисна до гърдите си и го вмириса целия с натрапчивия си парфюм.

— Не ни забравяй, чуваш ли?

— Как мога някога да ви забравя? — ухили се Ник.

Тя изхихика свенливо.

— Няма да можеш.

Както винаги, Лен бе въздържан. Стиснаха ръце.

— Ти ще се върнеш — предрече многозначително Лен.

— Може би някой ден.

Сега вече наистина съжаляваше, че заминава.

Нямаше представа как ще е в Лос Анжелос. Там няма нито приятели, нито работа, само Синдра е там, а дори не я предупреди, че отива, защото реши, че е добре да я изненада.

Сутринта Кю Джей бе в списъка на отсъстващите.

— Не обича да се сбогува — Обясни Ерна, когато двамата с Лен го закараха до летището. — Искахме да те изпратим както трябва — добави тя и дръзко му намигна.

Нямаше къде да паркират, затова го свалиха до тротоара. Взе пътната си чанта от багажника и остана на платното да им маха докато двутонният златист шевролет на Лен с ударен преден калник се отдалечи.

Щом се изгубиха от погледа му, той се почувства самотен, но само за миг. После вдигна чантата си, обърна се и устремно се насочи към бюрото на авиокомпанията.