Джаки Колинс
Американска звезда (4)

Трета глава

Еванстън, Илинойс, 1973

Петъчното утро беше облачно и мразовито.

Дъждът плющеше безмилостно и образуваше каша от кал по земята.

Притиснат между леля Франи и баща си отзад в таксито, Ник почувства в гърлото му да се надига злоба. И двамата силно миришеха на нафталин, тъй като бяха взели на заем траурни дрехи от съседите, една, от които — госпожа Рифкин, великодушно реши да ги придружи на погребението. Госпожа Рифкин седна отпред в таксито, задъвка дробс и се опита да заговори чернокожия шофьор, който изцяло бе погълнат да нарушава ограниченията на скоростта, за да може по-скоро да ги зареже. Усещаше, че бакшишът ще е малък, а това го вбесяваше най-много от всичко на света.

Франи измъкна от износената си чанта размекнато блокче шоколад с фъстъчено масло, пъхна го в устата си и се обърна към Примо:

— Добре, сега… кога смяташ, че ще можеш да се изнесеш?

Страхотно, тъжно си помисли Ник, майка му още не е изстинала, а тая дърта крава се опитва да се отърве от тях. Няма що, голяма семейна привързаност.

Примо отвори уста да отговори и във въздуха се разнесе гадна миризма на вкиснала бира, която бе толкова силна, колкото и мирисът на нафталин.

— Що бързаш толкоз ма, Фани? — попита той, без да си прави труд да потисне оригването.

— Без заплатата на Мери не мога да ви оставя. Не съм в състояние да си го позволя — каза, премлясквайки, Франи.

— И значи ни изфърляш? Така ли? — злобно я изгледа Примо.

Франи приглади гънките на полата си и затърка новопоявило се там петно. Проклета да е, ако позволи тоя ленив готованец — съпругът на сестра й да живее на неин гръб. Ненавиждаше отвратителното му лице.

— Смятам да дам под наем стаите, в които живеехте — заяви тя. — Колкото по-скоро, толкова по-добре. Аз…

— Надявам се, не на чернилки — прекъсна я ядосано госпожа Рифкин, забравяйки до кого седи.

Таксито тръгна да завива, килна ги на една страна и инерцията захвърли Ник право върху пищния бюст на леля му. Искаше му се да се стовари с цялата си тежест върху нея, дъртата крава си го заслужаваше.

— А к’во ще стане с Ник? — попита Примо, сякаш Ник не седеше до тях.

— Ще го вземеш със себе си — отвърна Франи, без дори и да й мине мисълта, че може да го покани да остане.

— По-добре ще му е с тебе — настоя Примо.

Франи затършува за още един шоколад.

— И какво очакваш да правя с едно шестнайсет годишно момче? — попита тя раздразнено.

Примо обаче нямаше намерение да се отказва.

— Поне ще има дом.

За него ли наистина се грижи баща му, или го блазни мисълта да остане свободен?

— Да купувам още храна. И дрехи, и всички други глупости, от които има нужда едно момче — възмути се Франи. — Не, благодаря. Той е твой син и ще тръгне с тебе.

Въпросът бе уреден.

Ник се наведе напред, опитвайки се да овладее отчаянието, което се надигаше у него — толкова силно, че почти спираше дъха му. Предния ден майка му си беше жива. Днес — умряла, ей така, изневиделица… Сърдечна недостатъчност, им казаха.

Сърдечна недостатъчност на трийсет и седем години? По-вероятно дезертьорство. Беше оставила Ник сам с Примо, защото не можеше да издържа повече.

Когато на гробището слязоха от таксито, Примо започна да се суети неспокойно, докато Франи не се досети, че той чака тя да плати на шофьора. Хвърли му злобен поглед.

— Трябва да съм забравил портфейла си вкъщи — измънка смутено Примо.

— Долнопробен калтак — просъска тя и отброи точната сума. — Винаги си бил и ще си останеш такъв.

Шофьорът на таксито грабна парите и рязко потегли, а форсираните автомобилни гуми ги опръскаха с кал.

Госпожа Рифкин не бе доволна. Тя разтвори избелелия чадър, като през цялото време си мърмореше под носа.

— Не трябваше да им позволяват да стават шофьори, така казвам аз.

Ник потрепери. Как можеше майка му да го остави сам с Примо?

Отчаянието бе изместено от гняв. Искаше му се да вие и да крещи. Ако я беше заварил, щеше да я съживи.

Само че беше твърде късно, нали? Вече беше мъртва.

Кльощав мъж с лъскава сива мушама с качулка и със злокобен вид им заяви, че ще ги придружи до гроба.

— Това ли сте всичките? — подсмръкна той, явно разочарован.

— Аха — отговори войнствено Примо. — К’во от туй?

Мъжът не му обърна внимание.

— Тук живеем отскоро. — Ник се почувства принуден да му обясни, докато вървяха край безкрайните редици добре поддържани гробове. — Майка ми нямаше време да завърже приятелства.

— О, горката — рече мъжът с интерес, не по-голям от този, който би проявила една риба. Искаше час по-скоро да се освободи от тази разнородна групичка хора.

— Тя обаче беше чудесна жена, наистина чудесна — добави Ник, като говореше много бързо, без да изрича докрай думите.

— Сигурен съм, че е била такава — съгласи се мъжът с мушамата.

Накрая стигнаха до прясно изкопан гроб, където евтин дървен ковчег чакаше да бъде спуснат в земята.

Майка ми е в този сандък — помисли си Ник и внезапно осъзна загубата. — О, Боже! Майка ми е в този сандък.

Кратката церемония започна. Дъждът плющеше.

А Ник не можеше да разбере дали плаче, или не, защото лицето му беше мокро, толкова, толкова мокро…

 

 

След три дни заминаха. Франи ги изпрати с облекчение. За да е сигурна, че няма да се върнат, им направи сандвичи с престояло сирене и им даде манерка с хладко нес кафе. Излезе пред къщата и им помаха за сбогом, въпреки че все още валеше и беше много студено.

— Тлъста кучка! — промърмори Примо, щом потеглиха с раздрънканата стара кола, която имаше от десет години.

— Къде отиваме, татко? — осмели се да попита Ник.

— Не питай и няма да те лъжат — мрачно отвърна Примо.

— Мислех си просто, че…

— Избягвай да мислиш — прекъсна го рязко Примо. — Стой там и си дръж затворена мръсната уста. Не ти ли стига, че поемат отговорността за тебе.

Нещо заседна в гърлото на Ник. Всъщност той бе свикнал да напуска градовете, да оставя приятели и през няколко месеца да започва всичко отначало. Не беше свикнал обаче да живее без закрилата на майка си. Тя винаги бе буферът между него и Примо, а сега никой нямаше да го е грижа.

— Щом пристигнем, ще потърсим работа — каза Ник, вторачен в чистачките, които се бореха с безмилостния дъжд и неприятно дращеха по предното стъкло.

— Не става. Ти ще ходиш на училище — отряза го Примо.

— Няма — възрази Ник.

— Не си познал. Дал съм обещание на майка ти.

— Какво обещание?

— Глей си работата.

Да му се не види! Обсъждат неговия собствен живот и все пак той трябваше да е наясно, нали? Откога пък Примо е решил да изпълнява обещанията си?

Примо млъкна, втренчи кървясалите си очи напред в пътя, а големите му ръце стиснаха по-здраво кормилото.

Мислите на Ник го върнаха към момента, когато спускаха майка му в земята и евтиният дървен ковчег прогизваше от дъжда. Сърцето му се сви от непоносимо чувство на самота.

Дали майка му вече е изстинала?

Дали тялото й е започнало бавно да се разлага?

Някакъв зловещ вой постепенно набираше сила и разпъваше главата му отвътре.

Не можеше ли на нейно място да е Примо? Защо, по дяволите, трябваше той да му е баща?

След около два часа спряха да заредят с бензин. Ник слезе да се разтъпче, а Примо изчезна в мъжката тоалетна и излезе оттам чак след двайсет минути. Когато накрая се появи, не обърна никакво внимание на сина си и продължи към магазина, откъдето купи пакетче „Кемъл“ и опаковка с шест бири. После отиде до телефона и започна да води разговори.

Ник не беше толкова глупав, че да пита на кого се обажда. Не го интересуваше. Нямаше значение какво беше казал баща му, той щеше да си намери работа колкото е възможно по-скоро, щеше да си спести пари и да изчезне.

Върна се в таратайката. Вонеше на бензин. Лениво отвори прозореца и се загледа в една блондинка с минипола и ботуши, която изскочи от колата си и се запъти към дамската тоалетна, напразно прикривайки с мокро списание черните корени на косата си.

Момичета. Всички са еднакви. Чукал бе достатъчно, за да е наясно точно какви са. По време на безкрайните си пътувания из различни градове не бе открил и едно-единствено момиче, което да е пожелал, а то да му е отказало. Не можеше да си обясни как някои нещастни тъпанари полагат толкова усилия, докато намерят нещо за чукане, защото той го правеше с такава лекота — сякаш ловиш риба. Залагаш стръвта. Лекичко навърташ макарата. Хващаш рибката. И после се справяш с нея. Бързо.

Ник Анджело можеше да се чука с всяка. И го правеше — колкото може по-често. Единствено това му създаваше истинско самочувствие.

Примо се довлече до сричката, хвърли на седалката опаковката с бирите — с една по-малко и включи мотора.

— Ъъ… не е позволено да се кара кола след употреба на алкохол — промърмори Ник.

Примо избърса нос с опакото на ръката си.

— К’во бе, да не си ченге?

— Само отбелязвам.

— Няма нужда.

Така. Млъкни. Стой си мирно. Не се бъркай. Историята на неговия живот.

Облегна се назад, притвори очи и задряма — събуди го внезапно разтърсване, когато колата поднесе и почти щяха да се блъснат в задницата на огромен камион, паркиран отстрани на шосето.

— Шибани шофьори! — изкрещя Примо. — Не дават и пукната пара къде си спират камионите.

— Защо да не покарам аз? — предложи Ник.

Смрачаваше се, а Примо поглъщаше вече трета бира.

— Откога пък ти можеш да караш? — подигравателно попита Примо.

— Изкарах шофьорски курсове в училище. Имам вече книжка.

— Забрави тая работа.

Не, няма да забрави, нали? И без това никога не му е позволявал да взема колата, макар че неведнъж я бе карал, когато Примо изпадаше в пиянско вцепенение и той не се страхуваше, че ще го хване.

Колата отново поднесе. Примо изгрухтя и накрая спря, решил, че му стига. Измъкна се от шофьорското място и се отмести надясно, като избута Ник отвън под ледения дъжд.

Ник заобиколи и бързо седна зад волана.

— Накъде? — поинтересува се той, хванал здраво кормилото и нетърпелив да разбере къде отиват.

Примо довърши бирата си, смачка кутията в едрата си ръка и я изхвърли през прозореца.

— Канзас — оригна се звучно той. — Някакъв гаден град на име Бозуел.

— Защо там?

— Щото имам жена там, та затова. Тази новина смая Ник.