Джаки Колинс
Американска звезда (29)

Двадесет и осма глава

Рано сутринта в понеделник пристигнаха в Чикаго. Мръсни, уморени и гладни, но въодушевени.

— Ето такива градове харесвам, като Чикаго — щастливо възкликна Джоуи.

— Стига възклицания. Къде отиваме? — попита Ник.

— Да, къде? — присъедини се Синдра. — Направо съм капнала.

— Ей — обади се Джоуи. — Вземам всичко в свои ръце.

— Искам да вземеш в свои ръце първо стомаха ми — недоволстваше Синдра. — Пътуването цяла нощ в тоя миризлив товарен влак ми изстърга стомаха.

— Добре, добре, загрях. Давай да влизаме.

Кафенето бе мръсно и опушено. Синдра намусено гледаше, докато Джоуи поръчваше бекон с яйца, кафе и портокалов сок.

— Можем ли да си го позволим? — шепнешком попита тя. — Надали трябва да прахосваме така парите си.

— Всичко е наред — отвърна й Ник. — Заслужаваме една прилична закуска.

Сега планът е следният — взе думата Джоуи. — След като се нахраним, ще се обадя тук-таме. Не се тревожете, тая вечер ще спим в легла.

— Надявам се — уморено отбеляза Синдра. — Не мога да издържа още една нощ да не спя като хората. — Тя стана и отиде да се измие в тоалетната.

Към масата им се приближи стар парцалив скитник.

— Имате ли мангизи? — изхриптя той.

— Изпарявай се! — троснато рече Ник.

Бръкна в джоба си и затършува за дребни монети, после подаде на стареца двайсет и пет цента.

— Какво, по дяволите, правиш? Може и да ни потрябват — възмути се Джоуи.

— Това е суеверие — отвърна Ник. — Никога не обръщай гръб на просяк.

— О-о. Суеверие. Ще те преследват като свирача в шарените дрехи от поемата на Браунинг!

Синдра се върна от тоалетната, бе сресала дългата си черна коса и бе измила лицето си.

— Сега съм по-добре. — Тя лакомо се нахвърли върху недопържените яйца и мазния бекон.

— Това ще трябва да ни стигне до вечеря — предупреди Джоуи, взе една препечена филия и обра с нея остатъка от яйцата в чинията си. — Сега мисля да ида да се обадя.

Върна се след петнайсет минути.

— Приятели. — Джоуи изглеждаше огорчен. — Майната им.

— Какво стана? — попита Ник.

— Нали съм ви споменавал за един мой съученик. Сега обаче той ми заяви, че не можело да ни приеме у тях, щото щял да си има неприятности с баща си, така че го отписваме.

Синдра се наведе напред.

— На кого още се обади?

— На онова момиче, дето ходех с него. Когато й казах, че сме трима, тя изклинчи. Тогава звъннах на братовчед си.

— Мислех, че сме забравили за роднините.

— Недей да мрънкаш. Той е сменил номера си, а новият не е регистриран.

— Това ли е всичко? — въздъхна Ник. — Това ли са приятелите и роднините, които щяха да ни подслонят?

— Е, нещата се променят — взе да се оправдава Джоуи. — Имаме достатъчно пари за хотел.

— Не за дълго обаче — възрази Ник. — Ще ни стигнат за три-четири дни и после — на улицата.

— Ще си потърсим работа — рече Джоуи.

— Каква работа? — намеси се Синдра.

— Ще си опитаме късмета в комедийни клубове — бодро обясни Джоуи. — Вижте — млад съм, страхотен съм, аз съм техен!

— Може би ще намеря място за сервитьорка — разсъждаваше на глас Синдра.

— А ти, Ник, защо да не се хванеш на някоя бензиностанция? — предложи Джоуи.

— Ако исках работа на бензиностанция, щях да си остана в Бозуел — остро възрази Ник.

— Стига си роптал — сряза го Джоуи. — Вече сме тук. Измъкнахме се от Бозуел. Чакат ни хубави работи.

След като близо цял час обикаляха по улиците, откриха долнопробен хотел с мигащи неонови надписи, изтърбушени легла и порнографски филми, които се прожектираха вътре. Докато Джоуи и Синдра се регистрираха като господин и госпожа Пиърсън, Ник се промъкна в задния двор. Щом отидоха в стаята си, те го пропуснаха през аварийния изход.

— Каква дупка! — недоволстваше Синдра, докато опитваше леглото, което беше цялото на буци.

— Да не си очаквала „Плаза“? — укори я Джоуи.

— Стига вече — скара им се Ник. — Няма цяла нощ да ви слушам разправиите.

Започнаха да четат в някакъв вестник обявите за работа. Джоуи откри каквото търсеше и се приготви за действие. Среса косата си, зализа я с някакво мазило, облече си най-хубавото сако и заяви:

— Отивам в комедийния клуб. На колко изглеждам?

Синдра се облегна и присви очи.

— На около седемнайсет.

— Глупости. — Той се обърна към Ник: — Ти к’во ще кажеш?

— Можеш да минеш за двайсетгодишен.

— Пускам си брада и тогава работата ще стане.

Синдра сбърчи нос.

— Уф… мразя бради.

— Ти мразиш всичко — сопна се Джоуи.

— Не е вярно — възрази тя.

Ник почваше да се дразни.

— Хайде, стига вие двамата.

— Я чуйте това — триумфално зачете на глас Синдра. — „Търсят се красиви млади момичета за модели. Възможности за пътуване в чужбина.“

— Звучи страхотно. — Тя скочи от леглото и наперено обиколи стаята. — Мога да бъда модел, нали?

— „Звучи страхотно“ — изимитира я Ник. — Ще те качат на товарен кораб за Китай с инжекция в ръката.

— А?

— Това правят с момичетата, щом им паднат в ръцете. Откарват ги в публични домове в Банкок.

— Ти, непоносим си с твоето развинтено въображение.

— Не те баламосвам. Сега излизам — обяви Ник. — Ще се видим по-късно.

— Добре, добре. И аз излизам — реши Джоуи. — Синдра, ти действай сама, но не подписвай нищо с агенция за модели, преди да сме я проверили заедно.

— Слушам, шефе — подигра го тя. Джоуи се усмихна. Харесваше дързостта й.

— По-добре ми повярвай. Ще се срещнем тук след няколко часа.

Ник се мъкнеше по улиците на Чикаго и усещаше, че адреналинът му се покачва. Истинско удоволствие бе да вървиш по улиците, да гледаш хората, да почувстваш града. Мина край две обяви за свободни работни места и се отби да провери, но единственото, което чу, бе, че и двете вече са заети. Много важно, притрябвало му е да работи в заведение за хамбургери или в бръснарница.

След известно време зърна подобна обява на витрините на един ресторант с бар. Какво пък — няма да е лош барман. Реши да влезе в мрачното помещение и да го огледа. Мястото беше долнопробно, със слабо осветление и уморена стриптийзьорка, която се кършеше под звуците на меланхолична песен на Глен Кембъл, долитаща от грамофонен автомат. Имаше неколцина посетители.

Ник се насочи към бара, където стоеше съсухрен старец с късо подстригана коса и кървясали очи.

— Да? — попита той с дрезгав глас. — С к’во мога да ви помогна?

— Интересува ме работното място — обясни Ник.

Старецът изсумтя и се обърна.

— Мини отзад.

— Каква е работата?

— Миене на чинии.

— Не е точно това, което търся.

— Ти какво търсиш! — полюбопитства старецът, вдигна чаша и я позабърса с мърлява кърпа.

— Като вашата работа.

— Хаха, това момче се шегува. Занеси мършавия си задник отзад.

Ник реши, че е по-добре да поправя коли, отколкото да мие чинии, но тъй като и без друго вече бе влязъл, продължи през задния вход, където почти налетя на един едър плъх, качил се върху препълнена боклукчийска кофа. Мина край него и влезе в мръсната кухня.

Вътре на една дървена табуретка с вдигнати на плота крака седеше слаб мъж, облечен в нещо, което някога трябва да е било бяла престилка. Пушеше цигара и лениво пускаше димни кръгчета към тавана. На печката в тиган с почерняло вече олио цвърчаха картофи.

— Да? — Мъжът откъсна поглед от дългия си тънък нос.

— Ами разбрах, че имало работа — смотолеви Ник.

— Ако искаш да миеш, направо почвай. — Мъжът посочи към нащърбена мивка, затрупана с мазни чинии.

— Колко?

— Два и петдесет на час, на ръка.

— Не е достатъчно.

— К’во си мислиш бе, да не съм Рокфелер?

— Искаш ли работата, или не?

— Колко часа на ден?

— Два на обед и два-три вечер.

Тринайсет долара на ден, освен това сутрин и следобед ще е свободен да ходи на прослушвания.

— Вдигни ги по три на час и започвам.

— Не се пазари с мен, момче. Мога да наема мексиканец на половината цена.

— А защо не го направиш?

Мъжът издуха дим в лицето му.

— Умен и устат си, а? Шибаните мексиканци чупят всичко.

— Два и седемдесет и пет — предложи Ник.

— Боже! — Мъжът се плесна по челото. — Започвай и ще получиш работата. Или измитай задника си оттук. Вземай я или си заминавай.

Ник остана. Все пак бе по-добре, отколкото да скита по улиците.