Кони Мейсън
Лед и екстаз (2)

1

Сиатъл, 17 юли 1897 г.

 

— Моля ви се, господин Грант, не можете ли да забравите, че съм жена, поне този път, и да се отнесете към мене като към останалите репортери? — замоли се Маги, безрезултатно отмятайки кичур медноруса коса, надвиснал над загрижено сбърченото й чело.

Тя беше ядосана, направо бясна. Всички знаеха, че е най-добрата репортерка на „Интелиджънсър“, но тъй като беше жена не я пращаха в Юкон, за да отразява златната треска в Клондайк. Беше малко преди края на деветнадесети век, за бога, а Маги Афтън беше млада жена на прага на едно дръзко ново столетие, където я очакваха безброй възможности. Ако отиването й в Клондайк би помогнало на други жени да избягат от калъпа, в който ги бяха натикали мъжете, значи щеше да отиде, със или без благословията на господин Грант.

— Казвам ти го за последен път, Маги, не ти е мястото в онази ледена пустош — произнесе с твърдо убеждение Фред Грант, главен редактор на уважавания вестник. — Ти си дяволски добра репортерка, но всичко си има граници. Във вестника има много мъже, готови да отидат. За бога, Маги, ти видя някои от онези нещастници, които са се върнали от Клондайк — същински скелети с хлътнали очи, облечени в дрипи, с измръзнали ръце и крака. Взе интервюта от тях, чу страшните им разкази за преживените лишения и трудности. Не всички се връщат богати. Твърде много държа на тебе, за да позволя да ти се случи нещо подобно.

— Това сигурно са единични случаи, господин Грант — възрази Маги, отчайвайки се все повече. Искаше да отиде в Клондайк, искаше да докаже на света, че е толкова добра в професията си, колкото който и да било мъж. — Когато „Портланд“ акостира вчера в Пюджет Саунд, аз бях сред първите репортери на борда. Видях златото — тонове злато, — снимах ги, изслушах историите им. Разбира се, че е било трудно, но те са оцелели и са се върнали богати. Щом те могат, значи мога и аз. Не съм тръгнала да разработвам участъци покрай Бонанза или Елдорадо, а ще пращам статии и снимки за бъдещите поколения.

Смъквайки малко очилата с много диоптри, Фред Грант изгледа остро Маги Афтън. Като прокара дебелите си пръсти през оредяващата си посивяла коса, той ясно си припомни деня, когато вироглавата млада репортерка беше влязла в канцеларията му, търсейки работа. Силна, уверена, по-красива, отколкото една жена има право да бъде, тя притежаваше повече опит от болшинството мъжете, които работеха за него. Грант скоро разбра, че Маги има силен нюх и също такава решимост. Нещо повече, би могъл да разчита на нея там, където другите се проваляха.

Фред Грант беше предложил на Маги пост във вестника, като отначало пилееше талантите й в социалните и женските теми, до деня, когато тя беше сразила всичките си противници от мъжки пол с изключително интервю и снимки на осъден убиец. От този ден нататък започна да й дава по-отговорни задачи, които изваждаха на бял свят журналистическия й талант. Но да я изпрати в Клондайк? Абсурд!

— И дума да не става, Маги, дори няма да се занимавам с това — изсумтя той.

— Тогава ще отида сама — беше отговорът на Маги. — Имам средства. Спестих всички пари, които получих от продажбата на татковия вестник в Калифорния.

Очите й с цвят на топъл кехлибар потъмняха решително — знак, който Фред Грант беше започнал да разпознава като начало на сблъсък… който прелестната млада жена обикновено печелеше с упорството си.

Маги Афтън беше енергична, жилава, упорита; знаеше какво иска и го постигаше с решителност, необичайна за жените, които Фред Грант познаваше. Големите кехлибарени очи, подкупващата усмивка, косата с цвят на мед и златисти отблясъци, стройното, но приятно закръглено тяло — всичко това създаваше впечатление за мекота, но външността й заблуждаваше. Под този прелестен външен вид се криеха стоманена решителност и упоритост, рядко срещани дори у мъже. Говореше се, че някога била сгодена, но какво се е случило с годеника й — това оставаше скрито в сърцето на Маги.

Буквално израснала във вестникарска редакция, тя не можеше да живее без миризмата на печатарско мастило и тракането на пресите. Баща й беше високоуважаван собственик на малък вестник в Юрика, Калифорния, когато почина внезапно от инфаркт. Маги продължи да управлява вестника сама за известно време, но по-късно разпродаде всичко и се премести в Сакраменто, преди окончателно да се установи в Сиатъл, когато благоприятната възможност я подтикна да тръгне на Север. За свое щастие се запозна с Грант, който незабавно съзря потенциала й и я нае. На напредналата възраст от двадесет и пет години мнозина я смятаха за стара мома, но тя като че ли по-скоро се забавляваше, отколкото да се натъжава от това прозвище.

— Аз съм дяволски добра репортерка и вие го знаете, господин Грант!

Грант изви очи нагоре, призовавайки цялото си търпение.

— Никой не подценява работата ти, Маги, но съм много привързан към тебе, за да те хвърля в беда. Остави Клондайк и суровия му климат, и изпитанията на мъжете, подготвени да се справят с това. Ще ми свършиш по-добра работа, ако останеш в Сиатъл да отразяваш новините, докато онези глупаци тичат на Север в търсене на лесно богатство.

— Не се отнасяйте покровителствено към мене, господин Грант — отвърна раздразнено Маги. — Знаете, че ще ви свърша много добра работа. Бих предпочела да замина като кореспондент на „Сиатъл Поуст Интелиджънсър“, в противен случай тръгвам като свободен кореспондент и ще продам статиите и снимките си на онзи, който предложи най-висока цена.

Фред Грант полека поклати олисялата си глава, признавайки се за победен под предизвикателния поглед на Маги. Очевидно не можеше да убеди тази упорита млада жена да се откаже от лудата си авантюра. И щом беше решила да замине да Клондайк, значи „Поуст Интелиджънсър“ също можеше да извлече полза.

— Ти, разбира се, съзнаваш, че пътуването ще бъде трудно, особено сега, когато светът се разболя от златната треска. Може да ти се наложи да пътуваш в много мизерни условия.

— Ще рискувам — усмихна се Маги, разбирайки, че е прескочила първото препятствие пред голямата си авантюра.

Палавата усмивка й придаваше вид на възхитителна немирница, опровергавайки твърдата решимост и невъзможните цели, които си поставяше.

— Знам, че ще съжалявам за това — въздъхна уморено Фред Грант, — но щом настояваш да заминеш за Клондайк, ще отидеш като кореспондент на „Поуст Интелиджънсър“. Ще уредя пътуването.

— Знаех си, че мога да разчитам на вас, господин Грант — изрече зарадвана Маги. — И няма да съжалявате. Ще ви пратя най-добрите статии, които някога са били писани за Юкон.

 

 

10 август 1897 г.

 

— Внимавай, Маги, и за бога, не позволявай да ти се случи нещо лошо.

— Благодаря, господин Грант, ще започна да пращам статии веднага щом пристигна в Скегуей. Вероятно има много истории и тук, на борда на „Полярна звезда“.

— Направих всичко, което ми беше по силите, за да ти проправя пътя. Съжалявам, че условията са толкова лоши. „Полярна звезда“ е пощенски кораб, малко по-добър от шлеп, но поне ти осигурих каюта. Щом пристигнеш в Скегуей, ще трябва сама да си търсиш транспорт през прохода Уайт Пас до Клондайк. Още не е късно — добави той с надежда — да се откажеш.

— Не съм от отказващите се — отвърна Маги, издала предизвикателно брадичка. — Баща ми веднъж ми каза, че това, че съм жена, няма нищо общо с целите, които си поставям. Научи ме да бъда упорита и да разчитам на себе си, за да се справям в мъжкия свят. Освен това, трябва и да докажа нещо на себе си. Ценя вашата загриженост, но съм взела решение.

Кимвайки мрачно, Фред Грант загледа стройната фигура на Маги, която си пробиваше път по дъската за качване на невзрачната малка баржа и полека се провираше сред мъжете, суетящи се на палубата, които очакваха и последните пътници да се качат. Не беше имало време да се купят всичките хиляда сто и петдесет фунта храна, за които канадското правителство настояваше, преди да позволи на търсачите да заминат за Юкон, но Грант предположи, че останалото може да се купи в Скегуей, Аляска. Тревожеше го, че Маги щеше да бъда съвсем сама в Скегуей. Ако можеше да се вярва на съобщенията, това беше град без закони, гъмжащ от мошеници и всякакви престъпници.

В действителност, Фред Грант се надяваше Маги да не намери кой да я прекара през прохода Уайт Пас до езерото Бенет и нататък по реката до Доусън Сити в Клондайк. Не беше чувал за много жени, които да искат или да могат да издържат на трудностите, природните стихии и плачевните условия в златоносните полета. Но, от друга страна, Маги Афтън не беше като останалите жени, които познаваше.

 

 

Спирайки пред вратата на каютата си, Маги се обърна, за да погледне за последен път към отдалечаващия се гръб на Фред Грант. Топлите й златисти очи потъмняха от задоволство заради лекотата, с която бе постигнала своето. Разбира се, още не беше в Клондайк, но беше уверена в способността си да си намери подходящи спътници в тази забравена от бога пустош.

Родена преди двадесет и пет години на самия коледен ден, тя беше получила името Маргарет Ан от името на баба си, но веднага бяха започнали да я наричат Маги. Родителите й се бяха преместили в Калифорния от Илинойс, където баща й беше притежавал и управлявал вестник в Спрингфийлд. Подмамен от приключението, Уолт Афтън се беше вдигнал и бе повел малкото си семейство на Запад. Беше се установил в Юрика, където скоро започна да издава седмичник. Тъй като остана доволен от града и от начина, по който бяха приети, семейство Афтън се установиха да живеят там.

Уолт беше основният фактор във възпитанието на единственото си дете, учеше дъщеря си да бъде самостоятелна и толкова твърда, колкото позволява женската природа. Майката на Маги, Сара, беше починала при раждане, когато Маги беше на десет години, и Уолт не се реши да се ожени повторно. Вместо това той посвети живота си на журналистиката и учеше дъщеря си на всичко, което знаеше за издаването на вестници, а то не беше никак малко. След смъртта му преди три години Маги беше се носила по течението няколко месеца, опитвайки се да реши какво да прави с живота си.

Тогава се беше появил Мат Крийд, красив измамник, който почти успя да отнеме наследството на Маги и девствеността й. Уязвима и все още неуверена, тя почти беше забравила всичко, на което я беше учил баща й, позволявайки на меката си, женствена страна да вземе връх и да я направи сляпа за всичко извън целувките на Мат, които я караха да се чувства обичана и защитавана.

Маги се освести по доста груб начин, когато завари любимия си с друга жена, която уверяваше, че скоро ще има достатъчно пари, за да я настани в собствена къща. Това беше последният път, когато Маги остави думите на някой мъж и фалшивите му обещания да я подведат.

Бързо продаде бизнеса на баща си и се премести в Сакраменто, където започна да работи в един местен вестник. След две години усети, че се задушава от работата, която трябваше да върши, и замина за Сиатъл, надявайки се да направи пробив и да си създаде репутация. Действаше смело и настоятелно и ето че почти постигна желаното. Скоро, закле се тя, името й щеше да стане известно в цял свят благодарение на работата й в Юкон. Но най-голямата тръпка щеше да бъде това, че тя щеше да бъде първата жена, престрашила се да се изправи срещу природните стихии и да изпраща репортажи от живота в Клондайк.

Изведнъж някакво раздвижване на кея привлече вниманието на Маги и тя се обърна, за да види как едно шумно стадо добитък се движи по вълнолома и влиза в търбуха на баржата. Не беше голямо стадо, но представляваше странна гледка сега, когато повечето кораби от всевъзможен вид бяха използвани да пренасят орди от мъже към Аляска.

Очарована, Маги загледа как капитанът напуска мостика и слиза на кея при високия каубой, който като че ли командваше там.

— Хайде, Чейс, изоставаме. Щяхме да тръгнем без тебе.

— Имах малко неприятности, капитан Бейтс — измърмори мъжът.

Вдигна глава, бутна широкополата шапка назад и Маги ахна мислено пред наелектризиращата гледка на стряскащите му сини очи върху интересното, загоряло от слънцето лице. Не можа да не се възхити на начина, по който високата му метър и осемдесет фигура седеше нехайно на седлото, излъчвайки безспорната сила и мъжественост на великолепно тренираното му тяло.

Тънка памучна риза обгръщаше мускулестия му торс, затъкната в светлокафяв панталон, прилепнал много повече, отколкото би сметнала за прилично. Кожен кобур висеше на стройните му хълбоци, приютил голям пистолет, който мъжът носеше така нехайно заплашително, че тя настръхна. Тялото му беше твърдо като стомана, стихиите бяха придали на кожата му цвета на бронз, с дребни бръчици, излизащи от ъглите на омагьосващите сини очи. Устните му бяха пълни и чувствени, косата имаше цвета на излъскана мед. Твърдите линии на лицето му сочеха, че е мъж, който не проявява милост към враговете и не моли за милост. Лека тръпка разтърси стройното тяло на Маги, когато очите им се срещнаха през палубата и ивицата вода.

Той се усмихна изведнъж и усмивката му разкри ослепително бели зъби. Ефектът беше опустошителен. Когато докосна шапката си и й намигна, Маги се изчерви, смутена от това, че този смел каубой я беше хванал да го зяпа. Тя се завъртя, възнамерявайки да влезе в каютата си, когато внезапно един силен вик я залепи на мястото й. Репортерският й инстинкт и естественото любопитство не й позволиха да пренебрегне възможния материал за статия.

— Той е, шерифе! Дръжте убиеца! Той уби хладнокръвно приятеля ми.

Мъжът сочеше с мърляв пръст право към синеокия каубой, който тъкмо преминаваше по дъската, преметнал през рамо дисагите си. Чувайки вика, каубоят се обърна; изненада и отвращение сбърчиха челото му. Пет-шест мъже със значки се затичаха след него.

Капитанът, опрян на перилата, извика:

— Хайде, Чейс, скачай на борда, бързо!

Чейс се затича, скочи и тупна на палубата, съзнавайки, че пазителите на закона го гонят.

— По дяволите! — изруга той.

Не беше в негов интерес да го задържат точно сега, не и когато седмици наред беше гълтал задушливия прах, за да докара дотук стадото си. Не и когато всичко, което притежаваше, беше вложено в тези сто и двадесет глави добитък. Не и когато Ръсти го чакаше в Скегуей. Беше работил прекалено усърдно, за да допусне сега да го арестуват за убийството на някакъв смрадливец, който се беше опитал да му открадне златоносния участък. Крадливото копеле си беше получило заслуженото.

Но какво да направи с шерифа и помощниците му, които го преследваха, запита се тревожно Чейс. Промушвайки се покрай сандъците, стоварени на палубата, той не обръщаше внимание на предупредителните викове на шерифа и хукна по стълбата към горната палуба, където бяха разположени няколкото пътнически каюти. Спирайки рязко, той се озова лице в лице с Маги, която беше отстъпила назад в каютата си, щом каубоят с дивия поглед беше скочил към нея.

Като погледна зад себе си, Чейс видя, че преследвачите още не бяха стигнали горната палуба, и естественият му инстинкт за оцеляване го накара да вземе бързо решение. Сграбчвайки Маги през кръста с едната ръка и дръжката на вратата с другата, Чейс отвори вратата, бутна я вътре и я последва.

— Защо… какво… какво означава това… грубиян такъв? — изкрещя сърдито тя.

— Съжалявам, госпожо — измърмори Чейс, бутвайки дисагите си под койката, за да не се виждат. — Имам нужда от помощта ви. Свалете си блузата.

— Какво! Да не сте някой извратен тип?

— Послушайте, госпожо, не искам да ви направя нищо лошо, не и ако ми помогнете.

Възбудени гласове и стъпки накараха едрото тяло на Чейс да се напрегне и вляха ледена твърдост в сините му очи.

— Побързайте, госпожо, не ми се ще да ида в затвора. Поместете си задника, сваляйте блузата и скачайте в леглото, преди да са почнали да претърсват.

— Нищо такова няма да направя! — изсумтя Маги.

С мрачна решимост Чейс извади пистолета си.

— Госпожо, чухте, че ме нарекоха убиец. Да го доказвам ли?

Маги погледна високата, внушителна фигура на Чейс с присвити очи. Той беше пълната противоположност на добре възпитан джентълмен — варварин, напълно нецивилизован, нахален и груб. Езикът му беше суров и не за женски уши, държанието му беше грубиянско. Не си струваше да го погледнеш втори път. Но тя го погледна отново. Този път през очите на любопитна репортерка, която е надушила интересна история. Пък и не й изглеждаше като убиец, беше ги виждала достатъчно.

— Добре, господин… господин…

— Чейс. Чейс Макгарет.

— Ще ви помогна, господин Макгарет, при едно условие — изрече тя решително.

Беше се настроила делово и Чейс реши, че е някаква студенокръвна риба въпреки красотата си.

— Май нямате избор, госпожо.

Блъфът му не я заблуди.

— Съмнявам се, че ще ме убиете, господин Макгарет — каза тя с повече убеждение, отколкото изпитваше.

— Кажете си условието — изръмжа той.

Господ да го пази от властни жени.

— Щом шерифът и помощниците му си тръгнат, искам историята ви.

— История ли? За какво, по дяволите, говорите?

— Аз съм репортерка от „Сиатъл Поуст Интелиджънсър“. Отивам в Клондайк да пиша за златната треска. — Тя го изгледа внимателно. — Тук трябва да има някаква история.

— Ама вие сте жена! — експлодира Чейс, поразен от представата, че една жена би се опитала да направи нещо толкова смело.

— Да — отвърна хладно Маги.

Пренебрежителният му тон не й харесваше.

— Това, което искам да кажа, госпожо — поясни Чейс с пресилено търпение, — е, че Клондайк не е място за жени.

— Ще поспорим по това малко по-късно. Какъв е отговорът ви? Шерифът ще дойде всеки момент.

— По дяволите, госпожо, ако можете да намерите история в живота ми, заповядайте. Обърнете се.

— Какво!

— За да ви разкопчея блузата. Щом я свалите, скачайте в леглото. — Той я извърна и я разкопча, преди Маги да успее да протестира. — Впрочем, как се казвате?

— Маги Афтън, но…

В този момент Чейс се гмурна в леглото с все шпорите и се зарови в най-далечния ъгъл, точно до стената. Какъвто беше слаб, издутината под покривките почти не се забелязваше. Тогава Маги разбра какво е искал от нея. Силното тропане по вратата я накара да се задейства.

— По дяволите — измърмори тя кисело, хвърляйки блузата си, — какво ли няма да направя за една добра история.

— Отворете в името на закона!

Хвърляйки се към койката, тя се вмъкна под одеялото и се уви така, че да закрие Чейс, свит между нея и стената. Чукането стана още по-настоятелно.

— Отворете или ще разбием вратата!

— Кажете нещо — изсъска Чейс.

— Аз… аз съм в леглото — извика Маги. — Какво искате?

— На борда има престъпник, госпожо. Трябва да претърсим каютата.

— Сигурно не мислите…

Тя замълча, оставяйки паузата да подскаже колко я е шокирала тази мисъл.

— Тук някъде е. Аз съм шериф Лумис, госпожо. Няма да ви направим нищо, само отворете вратата, за да си свършим работата с моите хора.

— Трябва да ги пусна — прошепна Маги на Чейс.

— И без номера — предупреди я той.

Заплашителните му думи бяха последвани от непогрешимото усещане за опряна в гърба й студена стомана.

— Вратата е отключена — извика тя достатъчно високо, за да я чуят шерифът и помощниците му.

Трима мъже нахлуха в каютата. Заемайки нарочно съблазнителна поза, предназначена да ги заблуди, Маги дръпна чаршафа до едва прикритите си гърди по такъв начин, че да погъделичка сетивата на мъжете.

— Съжалявам, че ви безпокоим, госпожо, но на кораба има убиец — заекна шериф Лумис, хипнотизиран от красивата жена в оскъдно облекло.

— Както можете да вадете, шерифе, тук няма никой друг, освен мене — изрече мило Маги, ужасявайки се от лъжата. Според нея прибягването до женски хитрини беше непочтено и тя почти никога не си служеше с подобни унизителни тактики.

Шерифът огледа малката каюта, задържайки вниманието си върху купчините багаж, който се състоеше предимно от фотоапарати и фотографско оборудване, пръснати по целия под. Погледът му изведнъж се премести пак към апаратите, после към Маги.

— Ама аз ви познавам! Вие сте Маги Афтън, от „Поуст Интелиджънсър“. Срещнахме се, когато отразявахте убийството преди няколко седмици, помните ли?

— Разбира се, че си спомням, шерифе — усмихна се Маги. — Как бих… о…

Изречението й завърши с остро ахване, което тя се опита да задуши с кашлица.

Този подъл пес, скрит зад полите й, беше пъхнал една от огромните си ръце под фустата й и полека я беше прокарал по стройната дължина на крака й, за да стигне до съблазнителните хълмове на облеченото й в коприна седалище. Шерифът приписа ахването й на това, че нейното уединение беше грубо нарушено от трима непознати мъже.

— Съжалявам, госпожице Афтън, длъжни сме да претърсим всички каюти — извини се плахо шерифът.

— Ра… разбирам — изрече тя задавено.

Топлината на ръката на Чейс изгаряше плътта й.

— Май тук всичко е наред. Ще ви оставя да си почивате. Съжалявам, че ви прекъснах съня.

Шериф Лумис излезе от каютата, последван от помощниците си, които не преставаха да зяпат малкото изложена пред погледите им плът над чаршафа, който Маги стискаше с тънките си пръсти.

— Доволен ли сте, шерифе? Ако не искате да отидете в Аляска, предлагам да слезете незабавно.

Капитан Бейтс надникна в каютата и като видя полуоблечената Маги в леглото, побърза да се дръпне.

— Извинете, госпожице Афтън.

— Още не сме намерили Макгарет — протестира шерифът.

— Ако не сте го намерили досега, значи го няма тук — възрази Бейтс. — Отплаваме след три минути, шерифе.

Изчака учтиво тримата мъже да излязат, преди да посегне и да затвори зад тях вратата на каютата на Маги.

Тя се отпусна облекчена, но ръката на седалището й напомни за друг вид опасност.

— Не знам кога друг път съм пипал нещо толкова меко — измърмори Чейс и ръката му стана по-дръзка, спускайки се към корема на Маги. — Не съм спец, обаче бих се осмелил да кажа, че бельото ви е доста скандално.

— Махайте си мръсните ръце от мене! — изфуча тя, скачайки от леглото.

Понеже бързаше да избяга от грубите му ръце, почти беше забравила, че гърдите й изскачат от корсета.

Развеселеният поглед на Чейс се плъзна по възхитителните хълмчета. Зяпаше я най-открито. Можеше да го зашлеви заради нахалството му. Грабвайки блузата от мястото, където я беше хвърлила, тя я опна пред себе си като щит.

— Която жена носи такова бельо, не може да е толкова корава, каквато се мъчите да се изкарате.

Надигайки се в целия си ръст от леглото, той й хвърли оценяващ поглед.

Сърдита руменина пропълзя по шията на Маги. Как се осмелява този вулгарен каубой да й говори като на… Какво му влиза в работата какво бельо носи тя? Късите копринени гащички, внос от Франция, бяха единствената й отстъпка пред женската екстравагантност, която се чувстваше уверена, че може да си позволи, защото никой никога нямаше да ги види, само перачката. Сега този противен каубой беше открил нещо толкова интимно у нея, че това накара бузите й да пламнат. И да я обземе невероятен гняв.

Тогава логиката взе връх и репортерката у Маги изплува на повърхността. Годините опит я бяха научили да пренебрегва чувствата си, ако пречат на историята. С голямо усилие тя преглътна пиперливия си отговор, обърна се с гръб и полека си облече блузата. Когато се обърна пак към Чейс, беше толкова спокойна и делова, както се очакваше от първокласната репортерка на „Сиатъл Поуст Интелиджънсър“.

— Е, господин Макгарет, сега е ред на вашата история.

— По дяволите, Маги, ама и ти си една. Какво имаш вместо кръв, вода ли?

— Предпочитам да ме наричате госпожица Афтън. Ако… — Следващите й думи се изгубиха в свистенето на параходната сирена и боботенето на машините. Чуха се още две свирки, после диви викове от мъжете, стълпили се на палубата, и Маги усети как подът под краката й се разклаща. Тя решително се хвана за кожената чанта на масата, а после потърси молив и хартия. — Та относно историята ви, господин Макгарет — повтори тя твърдо, — откъде ще започнете?