Кони Мейсън
Лед и екстаз (17)

16

Изтръгвайки се полека от най-невероятното усещане в живота си, Маги интуитивно разбра, че животът й никога няма да бъде същият. Колкото и важна да беше кариерата й за нея, не беше толкова необходима за живота й, колкото Чейс. Чейс Макгарет, каубой, лишен от изтънченост, но способен да я отведе до непонятни висини на насладата, беше единственият мъж, когото някога щеше да обича.

Чейс трепереше като лист, ужасен от мисълта колко малко му беше оставало да загуби Маги завинаги. Как би могло да бъде нередно или разрушително това, да обичаш някого така отчаяно, да го искаш с всеки свой дъх? Цялото му богатство беше нищо без Маги, с която да го сподели. В живота си беше правил секс с десетки жени, към някои изпитваше топли чувства, но нищо не можеше да се сравнява с това, което изпитваше, когато се любеше с Маги. Каквото и да се налагаше да направи, тя щеше да бъде негова завинаги.

Той полека прокара ръце по треперещото й тяло, отдавайки обожанието си на всеки инч от пищните й извивки.

— Не искам да те загубя, скъпа — изрече той с глас, в който се четеше отчаяние. — Омъжи се за мене, Маги… сега, днес. Страхувам се, че ще те загубя, ако изчакаме.

— Няма да ме загубиш, Чейс, нито сега, нито когато и да било. Твоя съм, стига да ме искаш.

— Завинаги — ухили се щастливо той. — Да издиря ли свещеник?

Маги прехапа долната си устна с дребните си бели зъби. Не можеше да реши. Имаха толкова малко време преди отплаването на „Портланд“ тази сутрин, че тя не искаше да губи нито миг. Имаше предостатъчно време да се оженят, когато Чейс дойдеше при нея в Сиатъл. Можеха да направят истинска сватба, за каквато винаги си беше мечтала. Щеше да помоли господин Грант да я заведе до олтара. Двамата с Чейс имаха да решават още много неща, още много оставаше неизречено и нерешено.

— Не съм си променила намерението да се прибера у дома — започна нерешително Маги. — Имам задължения. Не мога просто да напусна, след като вестникът плати разноските ми, за да отида в Юкон. А участъкът ще ти запълва времето в следващите няколко месеца. Ще те чакам, Чейс, колкото е необходимо, и ще се оженим в Сиатъл.

Той внимателно размисли над думите й.

— Смятам, че имаш право, скъпа. Не ми се иска да седиш в Клондайк още една зима или пък сама в Скегуей. Това не е място за жени. По-скоро бих искал да се оженим тук и сега, но ако искаш да почакаш, сигурно няма да ни навреди. Само не забравяй, ти си моя.

— Завинаги — каза тя, сгушвайки се в прегръдките му. — Има още няколко часа, докато се кача на борда на „Портланд“. Нима ще ги пропилееш?

— В никакъв случай — отговори Чейс и очите му потъмняха като буреносни облаци. — Ще те любя така, че никога да не ме забравиш. Искам да имам достатъчно спомени, да ме топлят през всичките студени, самотни нощи, които ми предстоят.

 

 

Пурпурни сенки се очертаваха под кехлибарените очи на Маги на следващата сутрин, когато Чейс я остави на кея, където беше закотвен „Портланд“, но не очевидното й изтощение беше причината за състоянието й. Когато дойде време да се сбогува с Чейс, тя едва не се разпадна. Всякакви неща й минаха през ума. Ами ако нещо се случи с него в Клондайк? Имаше толкова много опасности в тази пустош, че само като си помислеше за тях, сърцето й се изпълваше със страх.

Чейс настоя да я качи на борда на кораба и да я настани в удобна каюта на горната палуба. Преди да тръгне, пусна няколко бучки самородно злато в ръката на стюарда, като го натовари да се грижи за удобството на Маги. После пусна останалите в джоба й, без да обръща внимание на протестите й.

— Смятай го за годежен подарък — каза той.

Буца като камък заседна в гърлото му, когато дойде време да се сбогува и очите му станаха подозрително влажни.

— Каквото и да става, ще се видим напролет — закле се той горещо, докато я прегръщаше.

Целувката му беше сладка и изпълнена с нежно обещание. Маги усети копнежа му, страховете му, дълбочината на любовта му. Чейс усети чувствата й, биенето на сърцето й до неговото и се почуди как е възможно такава красива и умна жена да го иска толкова, колкото и той нея. Но беше станало време да тръгва.

— Не забравяй, скъпа — напролет. Ще тръгна веднага щом ледовете по езерата почнат да се разчупват. Не по-късно от април. Планирай голяма сватба, както я искаш. Заслужаваш най-добро.

— Обичам те, Чейс.

Той едва има време за една последна бърза целувка и после, сякаш сетил се за нещо, прошепна на ухото й:

— Децата не ме интересуват, Маги, нямам нужда от тях, докато имам тебе. Тези малки създания и без това причиняват много неприятности.

Някои от нещата, които каза, си бяха чиста лъжа, но той искаше Маги да знае, че я обича въпреки неспособността й да ражда.

Тя се обърка, но си спомни, че го беше излъгала, че не може да има деца. Някак си не беше стигнала до възможността да му каже истината.

— Чейс, почакай!

Но беше твърде късно. Той вече слизаше по дъската.

В следващите дни прощалните му думи я караха да изпита угризение на съвестта, както и силна тъга. Чейс наистина ли искаше да каже, че не желае деца? Тя знаеше, че повечето мъже искат наследник, един или двама. Ами ако той й е казал, че не иска деца, за да я успокои? За да приспи предполагаемото й чувство за вина, че не може да ражда? Тя се беше заплела в неочаквано трудна ситуация. Единственият изход беше да си признае, че го е излъгала, и колкото по-скоро го направеше, толкова по-добре.

Не би могла да представи живот без деца от Чейс и се надяваше и той да изпитва същото, но прощалните му думи я караха да се съмнява. Единствената причина да го излъже тогава беше, че не искаше да го кара да се жени, ако любенето им създаде дете. Ако тя беше забременяла, докато бяха заедно, никога нямаше да му го каже, освен ако той не я помолеше да се омъжи за него. Насилственият брак за узаконяване на дете беше хитрост, към която тя никога нямаше да прибегне.

 

 

„Портланд“ пристигна в Сиатъл сред гръмки приветствия, защото мнозина златотърсачи се връщаха от Клондайк, някои от тях с огромно богатство. Златната треска все още беше голямата новина и хората изпълваха пристана всеки път, когато пристигнеше кораб от Аляска и Юкон. Маги се провря сред навалицата, събра багажа си и взе файтон, за да я закара до малкия й апартамент. Беше я нямало почти една година и през това време се бяха случили толкова неща, че тя се почувства като пришълка в непозната страна. Нищо не се беше променило, но всичко изглеждаше различно. Любовта към Чейс беше променила тъканта на целия й живот. Сигурно е била половин жена, преди да го срещне. Той можеше и да е непоправим женкар, но за нея беше единственият мъж на света.

На следващата сутрин Маги създаде голямо вълнение, когато се появи в редакцията. Първите й статии вече бяха публикувани и й бяха предизвикали достатъчно голям интерес, за да я уверят, че е постигнала признанието, към което толкова се беше стремила. Всъщност колегите й се отнасяха към нея с такова уважение, че веднага я наобиколиха с молба да разкаже по-подробно за приключенията си. Като видя, че й е трудно да се откопчи от обкръжаващата я тълпа поклонници, господин Грант й дойде на помощ.

— Добре дошла у дома, Маги — каза сияещият главен редактор. — Започнах да се съмнявам, че някога пак ще те видим. Толкова ли беше привлекателен Клондайк, че не можа да се откъснеш? Влез в кабинета ми, да поговорим, без да ни безпокоят.

— Маги, ужасно се гордея с тебе — изрече Фред Грант, когато двамата влязоха в кабинета му. — Трябва да призная, не бях планирал да отсъстваш цяла година, но ако и другите ти статии са също толкова добри, колкото първите, които получих, всичко ще си струва. Ти си почти героиня, Маги, да оцелееш там, на север, сред всичките тези изпитания. Господи, сигурно е било истински ад в Клондайк!

— Не беше толкова зле — вдигна тя рамене, мислейки за всичките безкрайни дни и нощи, прекарани в любене с Чейс, докато снегът ги задържаше на участъка му. — Всичко е записано в дневника ми — каза тя, стоварвайки куфара си на бюрото. — Интервюта, репортажи от първа ръка за смъртта на Смит Сапуна и края на групата му, за преживяванията ми в Скегуей и Клондайк. Мисля, че ще ви харесат.

— Това е твърде слаба дума… аз съм във възторг. Трябва да призная, че се тревожех за тебе. Щях да се обвинявам, ако ти се беше случило нещо. Добре ли си? Виждаш ми се поотслабнала.

— Добре съм, господин Грант — увери го Маги.

— Искаш ли няколко дни отпуска, да се аклиматизираш, преди да се върнеш на работа?

— Не, имам много работа. Искам да завърша останалите статии и да започна пак да правя репортажи. А фотографската техника… наемниците на Смит Сапуна я съсипаха. Съжалявам.

— Господи, Маги, какво се е случило?

— Това е дълга история, господин Грант, в нея участва Смит, наемниците му ме отвлякоха. Записала съм всичко, включително съобщения от първа ръка за събитията, които доведоха до смъртта на Сапуна. Ще ви ги оставя да ги прегледате.

— Отвлекли са те! Знаех, че не биваше така лесно да се предавам и да ти позволя да заминеш за Клондайк съвсем сама. Очаква те голямо повишение, Маги, и признание за чудесната ти работа. Следващата ти статия ще излезе в утрешния брой, името ти ще бъде написано с огромни букви. Жалко за фотоапарата и техниката, но човешкият живот е по-ценен. Радвам се, че си дойде жива и здрава.

Маги тръгна да става, но размисли и пак седна.

— Има ли още нещо? — запита любезно господин Грант. — Ако имаш нужда от пари, вече съм уредил да ти изплатят заплатите със задна дата.

— Не, не е това… сгодена съм.

— Сгодена! Божичко, кога е станало всичко това? Познавам ли младежа?

Съобщението за годежа на Маги разтърси главния редактор повече от всички поразителни приключения, които беше описала. Той смяташе, че кариерата и е твърде важна за нея, за да се омъжва. Когато жена достигнеше двадесет и шест години, вече имаше установени навици и се смяташе, че няма шансове да се омъжи. Беше необходим изключителен човек, за да се справи с вироглавата Маги Афтън, и Фред Грант искрено се надяваше тя да си е намерила най-подходящия за нея мъж.

— Срещнах го в Скегуей… в действителност, още на борда на „Полярна звезда“. Казва се Чейс Макгарет, има ранчо в Монтана — обясни тя. — Той ме преведе през прохода Уайт Пас до Клондайк. С партньора си имат участък в Голд Ботъм. Влюбихме се един в друг.

— Монтана, казваш? — запита остро господин Грант. — Това означава ли, че ще загубя най-добрата си репортерка?

— Чейс е скотовъд. Съмнявам се, че ще иска да живее някъде другаде, а не в Монтана. Но в действителност още не сме го обсъждали. Обеща да дойде напролет и със сигурност възнамерявам дотогава да остана на работа.

— Този Макгарет, да не би да е от щастливците, които са напипали златоносната жила покрай Бонанза?

— Да, голям късметлия е — потвърди щастливо Маги. — Ще се върне към цивилизацията доста богат.

— Не ми се иска да те загубя, но заслужаваш най-доброто, Маги. Надявам се този млад човек да те оцени, ти си една на един милион.

 

 

Маги получи огромно удовлетворение, като видя, че статиите й излизат редовно в „Поуст Интелиджънсър“. Някои от тях бяха препечатани от вестници в много други щати. Тъй като портретът й излизаше отпечатан над статиите, тя веднага привличаше вниманието, където и да отидеше. Стана известна за една нощ, хората разпалено обсъждаха първопроходческия й дух и любовта към приключенията. Големи вестници от източното крайбрежие започнаха да я ухажват и да я търсят като лектор. Но това, което най-много я развълнува, беше фактът, че нейният талант и способности най-накрая получиха публично признание. Един известен книгоиздател обеща веднага да публикува книгата, над която тя работеше в свободното си време — история за златотърсачи и семействата им, останали у дома. Ако Чейс не й липсваше толкова, животът й щеше да бъде идеален.

Тя беше постигнала невероятно много в последната една година — признание, приключения, за каквито повечето жени само можеха да си мечтаят, и любов, засега най-важното й постижение. Но два месеца след завръщането си тя разбра, че любовта, която бяха споделяли с Чейс, скоро трябваше да даде плод. Посещението при лекаря потвърди подозрението й — очакваше дете от Чейс. Дете, което беше напълно възможно той да не иска, ако прощалните му думи бяха искрени.

Според изчисленията й би могла да работи още няколко месеца, поне до първи януари, ако внимава с храненето и носи широки дрехи. Дотогава щеше да завърши статиите си за Юкон и би могла да си вземе напълно заслужена отпуска. Можеше да каже, че й трябва време, за да завърши романа си, и никой нямаше нищо да разбере. След много колебания реши, че е длъжница на господин Грант, и му се довери.

Вместо да започне да я осъжда, Фред Грант показа рядко съчувствие към затрудненото й положение.

— Има ли начин да се свържеш с годеника си? — запита той със загриженост в гласа. — Ще използвам цялото си влияние, за да се погрижа съобщението ти да му бъде предадено.

— Вече е краят на септември — отвърна Маги, поласкана от разбирането на господин Грант. — Проходите може вече да са затворени, а езерата и реките замръзнали. Понякога пощата стига до Клондайк с кучешки впрягове, но не съм сигурна, че Чейс ще презимува в Доусън, за да получава поща. А и… не ми се иска да му съобщавам нещо толкова важно в писмо.

— Какви са плановете ти? Ще застана зад тебе, каквото и да решиш. Ти си забележителна млада жена, Маги Афтън.

— Вие сте забележителен мъж, господин Грант, и аз оценявам вашата дружба. Ако не възразявате, бих искала да продължа да работя до края на декември. Тогава ще взема отпуска, докато се роди детето ми — някъде в края на април. Бих предпочела колегите ми да не знаят, защото няма да проявят разбиране като вас. Мога да използвам свободното време, за да работя по книгата си.

В следващите три месеца работата заемаше по-голямата част от времето на Маги. Първите й статии вдигнаха голям шум и породиха търсене, което тя с удоволствие удовлетворяваше. Освен това, продаде няколко разказа, където описваше хора, които беше срещнала по пътя към Юкон. Пожелаваше си баща й да беше жив, за да види успеха й, но се утешаваше, знаейки, че той щеше извънредно много да се гордее с нея.

Това беше единствената утеха, която тя получаваше през тези дълга седмици, защото нямаше никакви новини от Чейс — нито една дума. Докато бременността й напредваше, в ума й се загнезди съмнение, което отказваше да изчезне.

Беше ли забравил Чейс толкова скоро клетвите, които бяха разменили, любовта, която споделяха? Безкрайно се укоряваше, че не се беше омъжила за него в Скегуей. Ако се бе съгласила да извършат церемонията през юли, детето й щеше да се роди с името на баща си. Но тя бе проявила самонадеяност, мислейки, че е застрахована от забременяване, тъй като дотогава не й беше случило. Какво щеше да си помисли Чейс, когато дойде и я завари да носи дете от него? Защо така глупаво го беше накарала да повярва, че не може да зачене? Укорите за извършената тогава грешка бяха горчивият хап, който трябваше да преглътне, мислеше мрачно Маги, съжалявайки за лъжата си, независимо колко добронамерена беше.

Когато напусна вестника в последния ден на декември 1898 година, само господин Грант знаеше, че тя ще роди след четири кратки месеца. Леката издутина на корема й беше добре скрита под свободните гънки на дрехите и никой нищо не разбра. Макар че се чувстваше добре и лекарят го беше потвърдил, не беше наддала много. Всъщност, господин Грант няколко пъти беше изразил загрижеността си относно прекалено слабата й фигура. В семейството й се раждаха дребни бебета — самата тя се бе родила два килограма и половина — при това детето като че ли се развиваше прекрасно. Естествено слаба, Маги вече усещаше движения в утробата си и знаеше, че детето на Чейс расте добре. Де да беше така сигурна в Чейс, както в детето му!

Маги не се осмеляваше да се отдалечава от апартамента си през януари и февруари. Някои от съседите й вече бяха забелязали състоянието й, знаеха, че не е омъжена, и веднага започнаха да я избягват, с изключение на една приятелски настроена възрастна двойка, която нямаше собствени деца. Айвън и Джени Грийн бяха любезни с нея и тя много се радваше на посещенията им. Те никога не я разпитваха и не я осъждаха, но безмълвно й даваха да разбере, че ще й помогнат, ако има нужда от нещо. Хубаво беше да знае, че още някой, освен господин Грант е загрижен за благополучието й.

Колкото до Чейс, отсъствието му беше подозрително, макар че Маги беше убедена, че той ще пристигне съвсем навреме за раждането на детето.

Април дойде; Чейс го нямаше. Маги достигна преклонната възраст двадесет и седем години.

 

 

Застанал пред колибата на участъка си, Чейс наблюдаваше как слънцето изгрява за първи път след мрачната зима. Суровите месеци обаче не бяха попречили на работата им с Ръсти. Цяло лято бяха копали големи парчета злато, натрупвайки състояние с невероятна скорост. Точно преди да завали първият сняг, отидоха до Доусън, за да депозират златото си в една от новооткритите банки. А после, през дългите зимни месеци, когато не можеха да излязат навън поради извънредно лошото време, Чейс и Ръсти прекарваха дълги часове в спомени за Монтана и ранчото.

Макар че Юкон беше добър към тях, и двамата мечтаеха да се върнат към земята на голямото небе. Ръсти беше решил да помоли Кейт да дойде с него в Монтана и да сподели живота му. Чейс беше ободрен от факта, че Маги го чака в Сиатъл. Сега, както слънцето се издигна над хоризонта, той се обърна към Ръсти и видя в очите му същия копнеж, който тормозеше и собствения му тревожен разсъдък.

— И ти ли мислиш каквото и аз, синко? — запита Ръсти със странно задавен дрезгав глас.

— Май че да — призна Чейс.

— Май вече съм достатъчно богат. Да вземем да продадем всичко на някоя от ония големи източни компании и да си ходим у дома. Тоя климат ми докарва ужасни болежки в кокалите.

Той се вгледа в лицето на Чейс, надявайки се партньорът му да изпитва същите чувства.

— Много ми олеква, като знам, че и ти мислиш същото — отвърна Чейс. — Обещах на Маги, че ще се срещнем в Сиатъл през април, и не ми се ще да кисна тук още една зима. Имаме достатъчно пари да купим половината Монтана, ако ни се прище.

— Ще се ожениш ли за момичето? — запита направо Ръсти.

— Да. Обичам я и тя ме обича. Страх ме хваща, като си помисля как без малко щеше да ми я грабне оня полицай.

— Маги е много добра жена, синко, но няма да й е лесно да се откаже от работата си и да стане жена на фермер.

— Съгласна е да живее с мене в Монтана и това е добре за начало. Едно по едно. Знам само, че я искам, въпреки че…

Той се поколеба да разкрие толкова лични подробности за Маги.

Ръсти го зачака да продължи, но когато той нарочно си премълча, по-възрастният мъж, който не обичаше да любопитства, не се върна към темата. Вместо това каза:

— Животът ти с нея няма да бъде безкраен празник, но в никакъв случай няма и да е скучен. Нямам търпение да друсам хлапетата ти на коляно.

Чейс не каза нищо, а Ръсти беше прекалено зает с щастливата мисъл за деца, за да забележи строгата линия, очертала се около устата на младия му приятел. Чейс беше решен да не казва на никого колко дълбоко го е засегнала неспособността на Маги да има деца. Той безмълвно се закле никога да не я обременява с тези силни чувства, а да намери щастие в живота за двама, който щяха да си създадат заедно.

— Ще взема да стягам багажа — продължи Ръсти. — Щом се махнем оттука, можем да си вземем златото от Доусън и да го смъкнем до Скегуей. Дотогава проходите трябва да се отворят. Може железницата през Уайт Пас вече да върви и ще пътуваме удобно.

 

 

На 2 април 1899 г. Ръсти и Чейс продадоха участъка си на една минна компания от източните щати, която смяташе да докара задвижвани с пара машини, за да извади златото в дълбочина. За свое огромно учудване двамата получиха седемдесет и пет хиляди долара за участъка. Тази сума заедно с хилядите вече депозирани в банката ги направи толкова богати, колкото никога не си бяха и мечтали.

Докато беше в Доусън, Чейс не видя Скот Гордън и сметна, че е някъде наоколо, за да изпълнява задълженията си. Не че имаше значение. Чейс не се интересуваше от мъжа, който се беше опитал да му отнеме Маги. Сега, когато толкова малко му оставаше, за да се срещне с любимата си, искаше единствено да остави зад гърба си тази мрачна пустош колкото може по-скоро. Нещо дълбоко в него го караше да бърза. Някакво неясно чувство му казваше, че Маги има нужда от него. Чейс знаеше, че е лудост да мисли така, защото Маги умееше да се грижи за себе си. Но това чувство не го напускаше. Денят, когато щеше да се качи на парахода за прохода Уайт Хорс, дойде със смесица от облекчение и огромно удовлетворение.

 

 

Тъй като детето й щеше да се роди всеки момент, Маги вече рядко напускаше апартамента си. Джени Грийн ходеше да купува малкото необходими неща и се отбиваше при нея почти всеки ден. Маги още не беше напълняла много и макар че решително изглеждаше бременна, не беше достатъчно едра, за да личи, че всеки момент ще роди. Очакването натежаваше с всеки изминал ден, докато чакаше появата на Чейс. Макар че беше обещал да дойде през пролетта, април вече беше към края си и Маги започна да се безпокои. Вълнението й растеше ден след ден, защото тя знаеше, че всеки следващ ден я приближава до Чейс.

Натрапчивият й страх беше свързан с това, как ще реагира Чейс на бременността й. Беше й казал, че не иска деца, и несъмнено щеше да бъде шокиран, като я види бременна. Особено след преднамерената лъжа, която му беше казала. Маги знаеше, че ще трябва много да му обяснява, и се надяваше той да я обича достатъчно, за да приеме обяснението й и детето.

Един ден в средата на април Маги се чувстваше изключително добре, но беше напълно неподготвена за шока, когато отвори вратата и видя пред себе си неочакван посетител. Макар че Скот Гордън й беше казал да го очаква в Сиатъл през пролетта, тя не си беше представяла, че той наистина ще дойде, като знаеше, че не му е давала никакви аванси. Но той беше тук, от плът и кръв, красив както винаги и втренчен в издутия й корем със смесица от ужас и гняв.

— Господи, Маги, ще убия тоя негодник заради това, което ти е причинил!

— Влез вътре, Скот — покани го Маги, за да не излага проблемите си пред любопитни уши.

Като видя Скот, това я разстрои повече, отколкото би искала да си признае, възкресявайки спомените от всичките онези месеци, които беше прекарала в Юкон, и страстта, която Чейс беше отприщил у нея.

— Защо Макгарет не е при тебе? — запита Скот в момента, когато вратата се затвори зад гърба му. — Ожени ли се за тебе, преди да заминеш от Скегуей? Чух, че е бил там, когато и ти, миналото лято. Питах се дали сте се срещнали; сега виждам, че е така. — Очите му се спряха обвинително на корема й. — Той още работеше на участъка, когато заминах от Доусън. Знае ли за детето?

— Говорихме за брак, когато се срещнахме в Скегуей, но решихме да изчакаме — разкри, плахо Маги. — Аз… исках той да бъде сигурен. Когато се разделихме, не знаех за детето. Не му писах, защото това е нещо, което по-скоро бих му казала лично, а не бях сигурна, че писмото ще стигне до него. Обеща ми да дойде през пролетта и се надявах, че ще пристигне, преди бебето да се роди.

— Глупачка си, ако очакваш Макгарет да си удържи на думата — натърти Скот. — Той е невероятно богат. Ако е като повечето мъже, ще се върне в цивилизацията с издути джобове и ще иска да вкуси живота докрай. Това едва ли означава поемане на отговорност за съпруга и дете. Отсъствието му, когато най-много имаш нужда от него, би трябвало да ти покаже какъв е.

— Чейс не е такъв — протестира Маги.

Но протестите й прозвучаха някак си неубедително, защото Скот знаеше какви са мъжете.

— Маги — изрече той меко, докато я отвеждаше към дивана и се настаняваше до нея, — не го казвам, за да те нараня. Никога не бих направил това. Не мога да понеса да те видя как страдаш заради пренебрежението на Макгарет. Разбирам, че те иска — бог знае, че и аз те исках, — но трябваше да вземе предпазни мерки, за да не се стигне до това — и той посочи издутия й корем.

Маги се изчерви, ясно осъзнавайки, че лъжите й я бяха поставили в тази неудобна ситуация, а не нехайството на Чейс. Не искаше Скот да мисли най-лошото за Чейс, затова реши да бъде брутално откровена, въпреки че почтеността й в очите на Скот щеше да пострада.

— Той мислеше, че не мога да зачена.

— Какво го е накарало да мисли така?

— Аз му го казах.

— Ти! Но… нищо не разбирам. Явно е било лъжа.

— Да, беше лъжа. Не исках той да се чувства задължен или да повлияя на чувствата му към мене, ако… отношенията ни бяха довели до зачеването на дете — разкри Маги, зашеметявайки Скот. — Никога не бих накарала мъж да се ожени за мене с такъв капан. Знам, че беше преднамерена лъжа, трябваше да помисля за последиците и как ще реагира Чейс, ако неизбежното се случи. Ужасно ме е страх, че ще ме намрази или няма да иска детето си.

— Само глупак няма да те иска или да се откаже от собственото си дете — отговори Скот. — Ще се оженя за тебе и ще приема детето ти, ако ме искаш.

Кехлибарените очи на Маги се замъглиха. Всяка жена би се смятала за щастливка, ако имаше любовта на такъв чудесен човек като Скот. Той заслужаваше жена, която да отвърне безрезервно на любовта му, не някоя, обременена с дете от друг мъж. Освен това тя не се беше отказала от Чейс. Вярваше в него, знаеше, че ще се върне, точно както беше обещал. А дали щеше още да я иска, когато научеше, че се хванала в мрежите на собствената си измама — това беше съвсем друго нещо.

Погледът в очите й беше безмълвно свидетелство за чувствата й към Чейс, и това попари всякакви надежди на Скот за бъдеще с Маги.

— Толкова ли го обичаш?

— От цялото си сърце — беше страстният й отговор.

Скот усети горчивия вкус на поражението и си го призна с натежало сърце. Но Маги не му беше никак безразлична, за да я изостави, особено сега, когато тя отчаяно се нуждаеше от някого.

— Кога трябва да се роди?

— Скоро, след една-две седмици — каза тя плахо, някак смутена, че и задават толкова лични въпроси.

— Ще остана, докато Макгарет пристигне — обяви Скот с недопускащ възражение тон. — Имам цял месец отпуска и няма да те изоставя, когато имаш нужда от цялата подкрепа, която можеш да получиш.

— Оценявам жеста, Скот, но не е необходимо. Грижа се доста отдавна за себе си.

— Не се опитвай да ме разубедиш, Маги, решил съм. Освен ако се уверя, че имаш роднини наблизо.

— Нямам, но това не е причина да поемаш отговорност за мене. Трябва да живееш собствения си живот.

Изражението на Скот омекна и той я погледна така топло, че бузите й порозовяха.

— Никога не бих си простил, ако те изоставя сама в такъв момент. Знам, че това, което искам от тебе, е невъзможно, но ти имаш нужда от мене. Мисли за мене като за роднина, на когото можеш да разчиташ. Забрави ли как се грижех за тебе в Юкон?

— Нищо не съм забравила.

Така си беше. Някак си Скот винаги се оказваше до нея, когато имаше нужда от него.

— Тогава нека да продължа да го правя. Поне докато детето се роди или докато Макгарет се появи.

— Как мога да откажа такова великодушно предложение? — отвърна Маги, задавяйки се от благодарност.

Верен на думата си, Скот нае една съседна стая и прекарваше по-голямата част от следващите дни при нея, помагаше й с покупки и вършеше дребни неща. Независимо от енергичните й протести той я глезеше като малко дете. Дълбоко в сърцето си хранеше надежда, че може Чейс да не дойде, за да предяви претенции към Маги и детето. Тогава той, Скот, би могъл да запълни празнотата в живота на Маги. Нейното дете щеше да стане негово и животът, за който си мечтаеше, щеше да бъде възможен. Знаеше, че това е фантазия, но надеждата не преставаше да тупти в сърцето му.

В деня, когато Маги усети леко неразположение и неопределена болка, Скот отказа да си тръгне и предложи да спи на пода, ако тя има нужда от него през нощта. Въпреки възраженията на Маги той си постла едно одеяло долу и легна там. Освен това мисълта, че има кой да се погрижи за нея в критичен момент, я успокояваше. Само си пожелаваше Чейс да бдеше над нея вместо Скот! Толкова искаше той да е тук, когато детето им се роди.

Когато Маги излезе от стаята, Скот съблече част от дрехите си, сваляйки ризата, обувките и чорапите, за да му бъде по-удобно. После се настани на импровизираното легло на пода. Със сигурност не правеше това за първи път и съмняваше, че ще бъде за последен. Не беше късно, всъщност ранна вечер, но Маги беше му се видяла толкова изтощена, че беше настоял да си легне рано. И тъй като нямаше какво да прави, той скоро се унесе в лека дрямка.