Кони Мейсън
Лед и екстаз (15)

14

Скот заключи вратата на канцеларията си и се запъти към казармите, за да поспи. Беше много късно, но с прииждането на златотърсачите работата му много се увеличи. Освен това като мислеше за Маги двадесет и четири часа на ден, това държеше ума му в постоянно напрежение. Със сигурност не му помагаше да се справя с купищата доклади, които се трупаха на бюрото му.

Смехът и високите гласове го накараха да спре внезапно пред една кръчма, добре известна с хулигански прояви. Така и така е тук, реши той, ще хвърли един бърз поглед и да се убеди, че всичко е наред. Преценявайки положението с един поглед, Скот видя, че нищо не изисква намесата му, и се обърна, за да излезе. Тогава забеляза Чейс да седи на една маса в ъгъла и си проправи път през тълпата към него. Така и така имаше нужда да си поговори с каубоя.

Ако не беше Чейс Макгарет, Скот знаеше, че Маги би отвърнала на любовта му. Скот познаваше мъже като Чейс, такива, които не искаха да се женят. Щеше да се възползва от Маги, да разбие сърцето й и да я остави с прекършени мечти. Защо тя не искаше да разбере, че Чейс се интересува само от златото в участъка си? Докато той, Скот, искаше да й даде всичко, което тя заслужаваше, дори ако това означаваше да напусне Юкон и Канада и да се установи там, където тя би била щастлива. Щеше ли Макгарет да й предложи същото?

— Нещо против да седна?

— Нищо.

Скот се отпусна на един стол, изгледа Чейс с присвити очи и изрече:

— Предполагам, вече сте се видели с Маги. Изненадан съм, че още не сте с нея.

В гласа му се долавяше осезаемо неодобрение.

Чейс изсумтя възмутено. Прие думите на Скот като директно оскърбление срещу репутацията на Маги.

— Това, което съществува между мене и Маги, не е ваша работа, Гордън. Обратно на това, което мислите, отнасям се към нея съвсем отговорно.

— Защо ли не ви вярвам? — измърмори мрачно Скот. — Ако не искате да я нараните, ще излезете от живота й.

— И да ви я оставя? — изрече подигравателно Чейс.

— Тя би могла да направи и по-лош избор. Обичам я. Достатъчно, за да напусна Канада и да отида там, където и тя ще бъде щастлива. Искам деца от нея. Вие искате ли семейство?

Чейс трепна. Със сигурност искаше да има деца. Защо да гради голямо богатство, ако няма деца, които да го наследят? Очевидно Маги не беше доверила на Гордън, че не може да зачене. Ако тя не иска полицаят да знае това, Чейс със сигурност нямаше да му го каже. Заболя го, като си помисли, че съперникът му е склонен да угоди на Маги дотам, че да започне съвсем нов живот, докато той, Чейс, й беше поставил ултиматум. Но това не означаваше, че я обича по-малко от полицая.

— Ако сте говорили напоследък с нея, трябва да знаете, че тя ме обича — изрече Чейс с твърда убеденост.

— Може и така да е, но не сте за нея, Макгарет. Колко време смятате да останете в Клондайк? Какво ще прави Маги тук, докато вие копаете? Знаете ли, че тя се връща скоро в Сиатъл?

— Не и ако успея да я разубедя.

— Помислете за това, Макгарет — настоя Скот с нисък и убедителен глас. — Ако наистина я обичате, ще я оставите да си иде сега, докато още може да преодолее болката от раздялата с вас.

— С ваша помощ, разбира се — изсъска Чейс. — Сигурно ще бъдете наблизо, за да я утешите.

Скот вдигна рамене, без да отрича.

— Вие решавате, Макгарет. Ако искате Маги да бъде щастлива, не я откъсвайте от работата й и не очаквайте тя да се превърне в образцова домакиня. Това никак няма да й хареса, а на вас няма да ви хареса онова, в което ще я превърнете по този начин. Вие бихте ли се отказали от ранчото си заради нея? Мисля, че не.

След като каза всичко, което имаше да казва, Скот стана.

— Още нещо, Макгарет — парите не могат да купят Маги. На нея й е безразлично дали участъкът ще ви направи милионер.

И се отдалечи, оставяйки Чейс да се вари в горчивия бульон на думите му.

Без съмнение Чейс знаеше, че всичко, което казва полицаят, е вярно. Да, той обичаше Маги и тя го обичаше. Нищо и никой не можеш да им го отнеме. Но любовта невинаги гарантира щастие. Той беше необразован каубой, а Маги — забележителна жена, влизаща в новия век, където се откриваха огромни нови хоризонти и възможности. Много скоро такива умни авантюристки като нея щяха да избират сами съдбата си, вместо да подтичват подир мъжете си. Не че Чейс им завиждаше. Никога не беше вярвал в подчинението на жените. Скоро всички щати щяха да последват примера на Уайоминг и да им дадат право да гласуват. Просто трябваше да мине известно време, за да свикнат всички с това.

Докато Чейс седеше, пиеше и мислеше за бъдещето, стигна до поразителното заключение, че няма право да иска каквото и да било от Маги. Тя си беше спечелила правото да прави и да бъде каквато си иска. Беше преодоляла всички препятствия, за да получи признание като журналистка, и не биваше да бъде напъхвана в калъпа на традиционната жена. Маги заслужаваше да се грее на светлината на постиженията си. Необходима беше огромна смелост и издръжливост, за да стигне човек до Клондайк, когато по-малодушни не успяваха. Другите журналисти бяха стигнали до Доусън, но Маги беше първата жена, може би дори първият журналист въобще, който беше прекосил прохода Уайт Хорс през 1897 година.

Когато Чейс излезе от кръчмата, за да се върне в хотела си, знаеше точно какво трябва да направи. Надяваше се неговата убеденост да му даде силата, от която се нуждаеше.

 

 

Маги се намръщи разочарована, когато се събуди и разбра, че Чейс си е отишъл. Той така я беше изтощил, че тя спа цяла нощ, без да забележи кога е станал от леглото й. Веднага щом се събуди, тя започна да мисли върху думите му. Ако не го беше разбрала преди, след тази нощ вече знаеше, че не може — и не иска — да живее без Чейс. Колкото и да обичаше вестника и конкуренцията в света на мъжете, повече обичаше Чейс. Искаше да споделя всичко с него — ранчото му, Монтана, техните деца. Би отишла на драго сърце навсякъде с него, за да остане част от неговия живот. И ако това не беше достатъчно, за да удовлетворява нуждата й да се реализира като жена, можеше да стане журналистка на свободна практика или да се опита да напише книга за това, което беше преживяла. И разбира се, щеше да остане в Доусън, докато двамата с Чейс могат да заминат заедно.

Доволна от решението си, Маги започна да разопакова наскоро купения си куфар, едва побрал нещата й. В мига, когато Чейс се върнеше, тя смяташе да му каже какво е решила и да види как лицето му се озарява от радост. Никога не беше гледала на напускането на работата и отказа си от независимост като на неща, които ще съсипят живота й, защото без Чейс той губеше ценността си.

Когато той най-накрая се появи след малко, погледна куфара, отворен насред леглото, и веднага предположи, че Маги опакова, а не разопакова.

Тя се хвърли в прегръдките му, нямайки търпение да му каже какво е решила.

— Радвам се, че си тук, Чейс, имам да ти кажа нещо.

— И аз трябва да ти кажа нещо — изрече той без никакъв ентусиазъм. — Искаш ли първо ти?

Маги искаше да говори първа, но усещайки разсеяността му, веднага разбра, че той има нужда да излее душата си, а тя искаше умът му да не е зает с нищо, когато му каже добрите си новини.

— Първо ти, любов моя, аз ще почакам.

Тя приседна на ръба на леглото и когато Чейс започна да крачи насам-натам, едно гласче й подсказа, че тя трябваше да говори първа, че онова, което Чейс щеше да й каже, би могло завинаги да промени живота им.

— Може би трябва да ти кажа…

— Не, Маги, трябва да го кажа — изрече Чейс с твърда решимост. — Много мислих след снощи и разбрах, че съм бил неразумен.

— Чейс, аз…

— Не, Маги, не казвай нищо, докато не свърша. Достатъчно трудно ми е, без да ме прекъсваш. Много мислих и реших, че нямам право да диктувам бъдещето ти. Сега осъзнавам, че няма да си щастлива, ако живееш в Монтана, а аз не бих искал да живея другаде. Ти си се борила много, за да те признаят като журналистка, и заслужаваш това признание. Нямаш нужда от мене. Ти си находчива, храбра жена, Маги Афтън. Може би някой ден ще намериш мъж, който да иска да те сподели с първата ти любов — работата ти. Аз съм ревнивец, скъпа, искам те само за себе си.

Зашеметена тишина последва думите на Чейс. Какво се беше случило, за да промени мисленето му така драстично, запита се Маги. Снощи я беше умолявал да остане в Доусън. Да не би внезапно да е решил, че не му трябва съпруга?

— Значи така? — запита тя, най-накрая възвръщайки си дар слово. — Всичко свърши? Трябва ли всеки да тръгне по собствения си път и да забравим любовта, която споделяхме?

Да забрави Маги? Да забрави онова, което бяха имали заедно, как го караше да се чувства? Невъзможно! Но заради самата нея трябваше да го направи да изглежда така, сякаш чувството помежду им е било нещо мимолетно, твърде горещо, за да бъде трайно.

— Разбира се, че няма да те забравя, скъпа. Беше прекрасно, докато траеше. Но и двамата знаем, че нещо толкова хубаво не може да бъде трайно.

— Какво те доведе до това внезапно решение? Какво те накара да промениш намеренията си? Снощи ми каза…

— Мъжете казват много неща в разгара на страстта — отвърна Чейс, ненавиждайки се за това, което причиняваше на Маги, но беше сигурен, че точно така трябва да постъпи. — Внезапно осъзнах, след като си отидох оттук снощи, че скоро ще стана богат. Бих могъл да имам толкова жени, колкото си поискам, да правя каквото ми се прище. Съпругата е последното, което ми трябва.

— Значи това било — изрече Маги горчиво. — Съпругата ще те притеснява, ще ти пречи да се наслаждаваш най-пълно на богатството си.

Чейс трепна. Думите й го накараха да изглежда извънредно повърхностен. Ако тя наистина беше повярвала, че той иска да си харчи парите за жени и разврат, значи не го познаваше добре.

Тя мислеше само за едно — той не я иска, за него е по-важно да стане богат и да сее овес, отколкото да има съпруга. Господи, как беше могла да го прецени толкова неправилно? Неговата любов към нея не беше нищо повече от мимолетна прищявка; страстта му беше само жажда за тялото й. Би трябвало още в Скегуей да разбере, че е само едно развлечение за него. Беше отдала сърцето си на красивия измамник и Чейс се беше нахвърлил като изгладнял вълк на любовта й, изричайки думи, които нямаха никакво значение.

— Разбира се — продължи той безгрижно, — ако смятах, че има някаква възможност нашето… любене снощи да е създало дете, може би щях да се изкуша да променя решението си.

Гневни червени точки избухнаха зад очите на Маги. Детето ли беше единственият начин да върже Чейс за себе си? Никога не би паднала толкова ниско, да използва едно дете, за да задържи някой мъж, особено такъв, който не я иска. Беше смятала да му каже, че не е безплодна, че доколкото й е известно, е напълно способна да роди дете… или няколко деца. Сега това нямаше значение, защото тя никога нямаше да има дете от Чейс, освен ако… Но, разбира се мисълта, че може да е забременяла от снощи, беше абсурдна. Дотук се беше измъквала невредима.

— Слава богу, няма изгледи да нося дете от тебе — възрази тя с високомерно изражение, за да прикрие разбитото си сърце.

Мъката да го обича, а после да го загуби подкопаваше самочувствието, което така грижливо беше подхранвала през всичките тези години. Само за няколко кратки минути той фактически я беше унищожил. Само вроденото й достойнство я спаси да не започне да му се моли да не я изоставя.

— Добре — изрече Чейс с покъртителна тъга. Наистина ли всичко между тях беше свършило? Беше ли унищожил с такава лекота любовта им? Усети се вътрешно празен, лишен от всичко, което му беше скъпо. Искаше му се да вика, да протестира против несправедливостта да обича една жена така изцяло, че да е склонен да я загуби, вместо да й навлече години съжаления и недоволство. — Може би ще те потърся в Сиатъл — осмели се да добави той, хващайки се за сламка.

— Не си прави труда — посъветва го Маги. — За какво ти е?

— Е, Маги, май няма какво повече да си кажем — избъбри той, налагайки си бодра физиономия. — Беше прекрасно и с чиста съвест мога да кажа, че никога не съм срещал жена като тебе.

И няма вероятност да срещна, помисли, но без да го изрича на глас.

— Никога няма да има друг като тебе, Чейс. — Ридание задави Маги, тя усещаше гърлото си като жива рана, задържайки сълзите. — Сега върви. Имам да мисля за много неща, да правя планове.

Нарочно държеше погледа си наведен, за да прикрие болката си.

— Не по този начин, Маги, не и без поне с една целувка да ме изпратиш по пътя ми.

Чейс знаеше, че нарочно се самоизмъчва, като удължава сбогуването до безкрай, но му се струваше, че животът му зависи от това, да вкуси за последен път сладостта на устните й.

Изумена, Маги вдигна клепачи, но това не попречи на Чейс да плени устните й в целувка, напомняща жив огън, говореща за страст… и да, по дяволите, за любов. Любов, която току-що беше отрекъл. Целувката му стана по-дълбока, върхът на езика му очерта устните й, а после ги раздели и се вмъкна вътре, за да вкуси сладката й сърцевина.

Движени от собствена воля, ръцете му се обвиха около седалището й, притегляйки я, припомняйки си с невероятна живост колко гладка е кожата й, пълнотата на гърдите й, набъбналата готовност на зърната й, когато устата му ги възбуждаше. Как можеше да я остави, когато така отчаяно се нуждаеше от нея? Оставяш я да си иде, защото я обичаш, отвърна едно гласче вътре в него.

Маги усети как мъжествеността му се надига и разбра, че трябва да се откъсне от завладяващата му целувка, иначе ще бъде завинаги прокълната. Много малко й трябваше, за да загуби всичкия разум, който господ й беше дал, и да го замоли да легне с нея, пък гордостта да върви по дяволите. Напрягайки цялата сила на волята си, Маги се освободи от ръцете на Чейс.

— Недей, Чейс, няма да позволя да ме използваш отново. — Гласът й беше бездиханен шепот, преизпълнено с неимоверно страдание. — Бяхме любовници, нека да се разделим като приятели. Не удължавай раздялата.

И тя му протегна ръка.

Чейс й хвърли бавен, търсещ поглед, окончателността на раздялата го разкъсваше. Очевидно тя не беше толкова съкрушена като него. Мисълта само засили убеждението му, че прави най-доброто за нея. Протягайки ръка, той хвана малката й студена длан, а после я поднесе почтително към устните си. Никога досега не беше правил такова нещо, но някак си усещаше, че трябва.

— Преди да тръгна, настоявам да вземеш част от златото, което извадих от участъка — каза Чейс, без да пуска ръката й, сякаш не искаше да я остави да си иде.

— Не го искам — възрази Маги, отблъсната от мисълта, че той се чувства задължен да плати за услугите й. — Вече ми плати за припасите, които ти дадох на заем. Имам достатъчно за разноските си, преди да стигна до Сиатъл.

— По дяволите, Маги, настоявам! Ти си го спечели.

— Отказвам да ми се плаща като на обикновена проститутка! Върви си, Чейс, искам да бъда сама.

Тя се обърна и отиде до прозореца, очаквайки Чейс да излезе.

— Знаеш, че не съм имал предвид такова нещо — изрече той меко, смаян от долната интерпретация на онова, което бяха споделяли. Когато тя отказа да отговори или дори да удостои присъствието му с вниманието си, той се възползва от обърнатия й гръб и скри торбичката със златни бучки под дрехите в куфара, отворен на леглото. После, хвърляйки отчаян поглед към непреклонно изправения й гръб, тихо излезе от стаята, убеден, че е направил единственото разумно нещо, с което да гарантира щастието на Маги.

 

 

— Маги, знам, че си тук!

Скот беше идвал днес два пъти, но Маги нямаше желание да говори с никого, затова просто не отваряше вратата.

— Чиновникът на рецепцията каза, че не си излизала от стаята и не си поръчвала храна цял ден. Болна ли си? Моля те, Маги, отвори, иначе ще разбия вратата.

Тя въздъхна, осъзнавайки съвсем ясно, че този път Скот няма да си тръгне. Не искаше да го вижда, защото той щеше да й поиска обяснение за странното й поведение. Искаше просто да остане насаме и да се валя в нещастието си.

— Влизам, Маги!

Този път Скот като че ли говореше напълно сериозно и Маги се отърси от летаргията си.

— Идвам, Скот. Няма нужда от насилие.

Надигайки се неохотно от стола, тя унило се отправи към вратата.

— Слава богу! — изрече разгорещено той, когато вратата се отвори, и веднага влезе в стаята. — Защо е толкова тъмно тук?

До този момент Маги нямаше представа, че седи на тъмно. Мрачните сенки на здрача съответстваха напълно на настроението й. Тя загледа почти безучастно как Скот пали лампата, а после се обръща, за да разгледа внимателно овладяното й лице.

— Не ми изглеждаш болна.

— Не съм.

— Тогава защо се криеш в стаята си? Станало ли е нещо?

Той много добре знаеше какво я измъчва, но искаше да го чуе от собствената й уста. Беше видял по-рано днес Чейс Макгарет, който изглеждаше също толкова съкрушен като нея.

— Нищо не се е случило — каза тя неубедително. — Сам виждаш, че съм добре.

— Макгарет е в града.

Тя вдигна очи.

— Знам.

— Видяхте ли се?

— Да.

— По дяволите, Маги, да не би да ти е направил нещо, да те е наранил? Ако е така, ще…

— Не, Скот, нищо подобно — побърза да отрече тя. — Ние… ние с него… просто решихме… да се разделим.

Приглушените й думи казаха на Скот, че Чейс е послушал съвета му и е направил най-доброто за Маги; той се изпълни с уважение към каубоя, че беше имал смелостта да вземе такова болезнено решение.

— Знам, мислиш, че го обичаш, но скоро ще разбереш, че не те заслужава. По-добре ще си без него.

— Обичах го, Скот, но очевидно Чейс не ме е обичал достатъчно. Има само един начин да се правят нещата — неговият. Моите идеи, моите надежди и мечти бяха прекалено маловажни за него.

— Знам, че те боли, Маги, но…

— Не, не ме боли — прекъсна го тя. — Бясна съм, обезумяла. Нямам нужда някакъв неграмотен каубой да ми обърква живота. Достатъчно добре съм се справяла досега и мога да го правя и в бъдеще.

Внезапно Маги осъзна — това не беше краят на живота й. Да, беше неомъжена стара мома, това не означаваше, че не може да живее пълноценно. Това не беше краят на света, а само началото на нова фаза в живота й. Живот без утехата и благата на любовта, защото беше твърдо решила, че никога повече няма да обича. Никой мъж не можеше да заеме мястото на Чейс в сърцето й.

Скот се усмихна одобрително. Знаеше, че духът на Маги и съобразителността й няма да я оставят да тъгува дълго. Светът още криеше твърде много тайни, за да се свие тя в черупката на примирението.

— Ти си жена за милиони, Маги Афтън, и аз много те обичам — усмихна се нежно Скот. — Мога ли да се надявам, че с тебе бихме могли…

Замълча, оставяйки Маги да си издави сама заключение. Вместо това тя реши да пропусне думите му покрай ушите си.

— Гладна съм, Скот, има ли надежда да заведеш едно изтощено момиче на вечеря?

— Ще те заведа в новия ресторант. Говори се, че бил най-добрият в града.

— Дай ми няколко минути да се преоблека и да се освежа. Ще ме изчакаш ли във фоайето?

— Цял живот, ако трябва. Сигурна ли си, че си добре?

— Сега вече да — каза тя, заставяйки се да се усмихне. — Ти си точно това, от което имах нужда.

— Искам винаги да бъда до тебе — каза Скот така сериозно, че Маги се почувства почти виновна, задето използва любовта му, а не му предлага нищо в замяна.

Наперената й фасада увехна в мига, когато Скот излезе от стаята. Как, за бога, да се държи нормално, когато сърцето й беше разбито? После осъзна, че се държи като хленчеща глупачка, което никога преди не беше правила. Беше стигнала далече и пак щеше да побеждава. Решително изправяйки гръб, Маги бързо се изми, облече се и отиде при Скот, решила, че Чейс няма да съсипе живота й. Не беше глупава, кикотеща се женичка, която има нужда от мъж, за да бъде цялостна, укори се Маги. Един привлекателен мъж я чакаше, за да я заведе на вечеря, и тя като нищо щеше да се забавлява.

Удивително, но Маги наистина се забавляваше и компанията на Скот й беше приятна. Беше забавен, красив, остроумен. Тя благодари на бога, че има до себе си човек като него, за да не й позволява да се самосъжалява. Жалко, че Скот никога не би могъл да заеме мястото на Чейс в сърцето й.

Въздухът беше хладен и резлив, когато двамата тръгнаха под ръка към хотела. Вървяха по дъските, поставени като тротоар до сградите, за да избягнат калта по улиците. Силната музика и шумните клиенти на близката кръчма привлякоха вниманието на Маги и тя не можа да не хвърли поглед, докато минаваха оттам. Очите й се спряха незнайно защо на една маса, разположена близо до отворената врата, и тя почти спря.

— Какво има, Маги? — запита Скот, проследявайки посоката на погледа й. Когато видя какво е привлякло вниманието й, изруга полугласно и я побутна напред. — Остави го, Маги, не си струва.

Онова, което тя видя в кръчмата, беше един извънредно пиян Чейс с една проститутка, седнала в скута му, и друга, която беше прегърнал през раменете. Тримата се смееха на нещо, което той беше казал, а усмивката му бе откровено похотлива. Маги щеше да стои там и да гледа до безкрайност, ако Скот буквално не я беше дръпнал.

Чейс би трябвало да бъде щастлив. Беше на път да забогатее, имаше две пищни жени в ръцете си, готови да направят всичко за него, а и уискито не беше обичайният бълвоч, какъвто поднасяха в кръчмите, ами съвсем истинско. Но беше отчаян. Не знаеше, че да направиш „каквото трябва“ боли толкова много. Усмихваше се разсеяно на жените, накацали покрай него, но в действителност не ги виждаше. Бяха тук само защото той имаше нужда да се почувства бодър, да празнува, когато всъщност не усеща никаква бодрост, да празнува той всъщност нямаше за какво. Очевидно не можеше да направи това, което му се искаше, да се люби с Маги, докато е в Доусън. Накрая остави двете нацупени красавици на друг мъж, стигна криво-ляво до хотела си и си легна — сам. На следващия ден се върна на участъка си — по-рано, отколкото беше възнамерявал.

 

 

Дните отминаваха безкрайно скучно, докато Маги чакаше пристигането на „Сузи“. Междувременно стотици златотърсачи минаваха през Доусън Сити — или на път към златоносните полета, или към домовете си, съкрушени и с разбити илюзии, не намерили дори един инч свободна земя. Някои истории имаха щастлив край, защото почти всички участъци край ручея Бонанза и притоците му се бяха оказали пълни със самородно злато. Не всички потенциално богати копачи харчеха парите си благоразумно; някои обедняваха, след като се бяха върнали в Съединените щати, пръскайки огромни суми.

Чуваха се и други истории. Като тази за руския копач, който продал половината си участък за чувал брашно. После купувачът намерил жила, четиридесет стъпки широка, и изкопавал по пет хиляди долара дневно — месеци наред. Друг пък, Алекс Макдоналд, разменял и продавал участъци и се прочул като Краля на Клондайк. В крайна сметка пропилял парите си и умрял разорен.

Към юни в Доусън Сити имаше двеста и петдесет канадски полицаи и тридесет хиляди жители. Полицаите се занимаваха с много неща. Бяха митничари, поземлени инспектори, полицаи, съдии, прекупвачи на злато и управляващи. Не беше чудно, че задълженията на Скот му отнемаха много часове всеки ден.

Пренаселеността на Доусън не само беше неприятна за Маги, но тя се възмущаваше и от невероятно високите цени на храната и жилищата. Един нов хотел, наречен „Феървю“, беше почти завършен. Говореше се, че е най-добрият в града, че имал три етажа с електрическо осветление и отоплявани с горещ въздух. Пълният пансион за кутийка десет на дванадесет стъпки щял да бъде двеста и петдесет долара на месец. Всеки път, когато Маги се осмелеше да излезе от хотела си, се озоваваше до колене в калта.

Имаше много малко постоянни жители. Повечето бяха в движение. Потоци мъже идваха и си отиваха от златоносните участъци, кръчмите и магазините. Стотици палатки бяха пръснати по блатистата равнина. Изненадващ брой златотърсачи очакваха да слязат на брега в Доусън и да започнат да изравят златни бучки от земята, но шокирани научаваха, че всички златоносни потоци вече са заети.

 

 

Два безкрайно дълги месеца бяха изминали, откакто Маги се беше сбогувала с Чейс. Трудно беше да повярва, че споделената наслада беше отминала безвъзвратно. Мъже, помисли тя отвратено. Проклети да са. Не можеше да вярва на никого от тях. Най-напред Мат, а сега Чейс. Всички бяха коварни създания, подтиквани от ненаситните си страсти. Маги се опитваше да се самоубеждава, че нощите на удивителна страст не са съществували. Те бяха спомени от една мечта, която нямаше място в действителността. Всичко беше свършило.

Вече беше светло почти по двадесет и четири часа на ден и се очакваше „Сузи“ да пристигне всеки момент. Но на шести юни Маги получи шок, който разстрои плановете й. Чу се, че „Сузи“ попаднала на айсберг в Берингово море и стигнала до Сейнт Майкъл за основен ремонт. Щяха да минат седмици, преди другия такъв параход, „Сара“, да стигне в Доусън. Тъй като не желаеше да остане тук повече от необходимото, Маги разузна, че първият пощенски параход се очаква скоро да пристигне от Скегуей през прохода Уайт Хорс и река Юкон. Но дори да си купеше билет, все едно, трябваше да мине Уайт Пас, за да стигне до Скегуей. Когато каза, че е решила да поеме по този маршрут, Скот протестира енергично.

— В никакъв случай не мога да ти позволя да пътуваш сама през Уайт Пас — възрази той, изпаднал в ужас, че тя изобщо си е помислила за такова нещо. — Нали помниш какво стана преди, когато мина оттам.

— Сега е различно — възрази упорито Маги.

— Нищо не се е променило. Още е опасно, особено за жена.

— Искам да си ида у дома, Скот. Да замина оттук и да живея собствения си живот.

— Не можеш ли да изчакаш „Сара“?

— Не, възнамерявам да тръгна веднага щом дойде пощенският параход.

— Тогава ще те придружа. Имам право на отпуска. Ще уредя нещата и ще дойда с тебе до Скегуей. Няма да мога да остана много, но поне ще имам шанс да те убедя да се омъжиш за мене.

Очите на Маги се замъглиха. Не заслужаваше приятел като Скот. Той щеше ужасно да й липсва, но не можеше да става и дума за брак с него.

Параходът „Белингам“ пристигна в Доусън след два дни. Маги бе изненадана да получи писмо от господин Грант, с което я подканваше да се върне, защото статиите й се приемаха добре и той с нетърпение очакваше още репортажи от първа ръка. Загрижеността му и похвалите, които й отправяше, накараха Маги още по-твърдо да реши да замине колкото може по-скоро от Юкон.

Скот уреди пътуването им с „Белингам“. Когато параходът напусна Доусън, Маги и Скот бяха на борда. За щастие имаше достатъчно каюти, защото параходът превозваше само поща и пасажери. Четиридесет стъпки дълъг, с три палуби и два комина, той отплава от Доусън на 16 юни 1898 година. Допълнителният товар плаваше отпред на две баржи, дълга по сто стъпки и управлявани с въжета и приспособления от парахода. Пътуването нагоре по реката отнемаше четири дни, а цената на билета беше сто седемдесет и пет долара. Според Маги спестеното време и усилия си струваха тази цена.

Върховно смайване се изписа на лицето на Маги, когато слязоха на брега при бързеите Уайт Хорс в подножието на прохода Уайт Пас. Два друга парахода товареха пътници и екипировка за към Доусън. Мястото беше невероятно оживено, постоянен поток златотърсачи пътуваха през Уайт Пас. На Маги й беше трудно да си представи, че преди една година е била сред хората, напиращи към Доусън. Толкова неща се бяха случили оттогава. Не беше същото неопитно момиче, което бе напуснало Сиатъл преди толкова месеци. Един красив каубой я беше обикнал и бе променил живота й завинаги.

Тъй като нямаха тежка екипировка и купища припаси, пътуването им през прохода Уайт Пас беше доста по-лесно от предишното и Маги премина опасния маршрут без никакви произшествия. Смелостта и издръжливостта й не преставаха да учудват Скот и той й го каза.

— У тебе има уникална страст към живота, Маги, рядка решимост да успееш. Заслужаваш само най-доброто в живота и бих искал да съм онзи, който ще ти го даде.

— Скот, моля те, обеща ми.

Откакто бяха заминали от Доусън преди няколко дни, Скот постоянно говореше за това с надеждата да убеди Маги да се омъжи за него, когато стигнат в Скегуей. Беше станал толкова настоятелен, че Маги го бе помолила да престане, като казваше, че има нужда от време, за да помисли над предложението му. Чейс беше оставил кървяща рана в душата й и тя не можеше да мисли сериозно за друг мъж.

Въпреки обичайните затруднения при преминаването на прохода Уайт Пас те стигнаха безпрепятствено до Скегуей. Маги беше зашеметена от промените, настъпили само за една година.