Включено в книгата
Оригинално заглавие
POP. 1280, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 17 гласа)

24.

Отидох на църква, както винаги, и ме поканиха да пея в хора, както правех до времето, когато започна да се очертава, че май Сам Гадис ще ме бие в изборите за шериф. Тъй че пях силно и ясно, отправих възхвала към Всевишния и, дявол да го вземе, покривът щеше да хвръкне от моето „амин“, когато свещеникът започваше проповедта. Мисля, че трябва да съм се молил, викал и пял по-силно от всички останали богомолци и когато службата свърши, свещеникът ми стисна ръката, нарече ме „братко“ и каза, че вижда как добрият дух се е вселил в мен.

— А къде е днес добрата сестра Майра! Не е болна, надявам се?

— А, не, мисля, че не. Снощи отидоха с Лени да видят сестра Роуз Хоук и едва тази сутрин разбрах, че конят е избягал и се е върнал сам в града. Предполагам, че така трябва да е станало, защото конят е в конюшнята, а тях още ги няма.

— Така ли? — Той се понамръщи. — А не си ли се обадил по телефона у Хоук?

— О, не сметнах за необходимо — отвърнах аз. — Във всеки случай не бих могъл да я докарам навреме, а никак не исках да пропусна службата. Мислех си, че сигурно ще успея да я доведа за вечерната служба.

— Да — каза той, все още намръщен. — Ами тогава.

Върнах се вкъщи и си приготвих нещо за хапване. После измих съдовете, прибрах ги и след като свърших това, отидох в стаята си и се проснах на леглото. Просто си лежах, без да правя нищо особено и без много-много да се напрягам.

Открих, че от носа ми стърчи един дълъг косъм, отскубнах го и го разгледах, но не ми се видя нещо интересно. Пуснах го на пода, като се чудех дали Всевишният забелязва падналите косми от носа на хората, така както вижда падналите врабци от дърветата. Попривдигнах се и пуснах дълга звучна пръдня, каквато не можеш да пуснеш пред хора. Почесах се и се помъчих да реша от кой момент нататък един мъж престава да се чеше и започва да си играе. Това е прастар въпрос и, смятам, такъв въпрос, който едва ли ще бъде решен в близко бъдеще.

Ослушах се да чуя дали Майра е в кухнята. Започнах да гадая къде ли може да бъде Лени и си помислих, че ще трябва да изляза да го потърся, преди да е забъркал някоя каша. Питах се дали не трябва да отскоча да видя Роуз и да я позарадвам, ако Том не си е вкъщи.

Идеята ми се струваше все по-добра, колкото повече я обмислях. И вече бях стигнал в дневната, когато внезапно си спомних; свлякох се на един стол и зарових лице в ръцете си. Мъчех се да подредя събитията. Опитвах се да ги навържа по единствения смислен начин.

Влезе Бък — заместникът на Кен Лейси, както ни е известно. Бях се поунесъл и толкова бях погълнат от подреждането на събитията си, че не можех веднага да го възприема. Но като видях револвера, който висеше на бедрото му, значката на заместник-шериф и продълговатото му сухо лице, разбира се, много бързо си го спомних.

Ръкувахме се и го поканих да седне.

— Бас държа, че си срещнал жена ми в града! — рекох. — Бас държа, че тя ти е казала да дойдеш тук и да влезеш, без да чукаш, защото аз няма да имам нищо против, нали така?

— Не — отвърна Бък.

— Искаш да кажеш, че не е станало така?

— Да — рече Бък.

— Истина ли?

— Истина. Станало е така, че съм тръгнал да заловя един смрадлив подлец, а когато съм на такъв лов, аз не се церемоня. Втурвам се направо, щом го надуша.

— А-а… — рекох. — Я виж ти! А как понасяш тая горещина?

— Поносимо е. Съвсем поносимо.

— Мислиш ли, че ще стане по-горещо?

— Да — каза Бък. — Ей богу, ще стане много по-горещо! Хич няма да се учудя, ако на един тип, дето не е изпълнил уговорката си с мен, му стане толкова горещо, та да не може да го понесе.

Извадих бутилката от бюфета и напълних две чаши. Той взе тая, която му подавах, и я запрати в стената.

— Обичам ръцете ми да са свободни — обясни той. — Това ми е като навик, когато съм с човек, дето не си спазва уговорките.

— Бък! — казах. — Просто не можах да го направя! Исках, ама беше съвсем невъзможно!

— Не, не беше. Нещо повече — и сега не е.

— Но ти не разбираш, дявол да го вземе! Изобщо не можех да го направя, защото…

— Не ме интересува никакво защото и тъй като — рече Бък. — Ние се бяхме споразумели и аз изпълних своето, като пратих Кен тук. Сега ти ще свършиш твоето и ще метнеш въжето на врата му, иначе аз ще го надяна на твоя.

Казах му, че няма да е зле да се види тоя номер, но може би ще е по-добре да не го опитва.

— Може да го наденеш и на собствения си врат.

— Може би — рече Бък. — Но не смятам. Мисля, че ще мога все така да си играя ролята, за която имам вече такъв голям опит покрай Кен Лейси.

— Каква точно роля? — попитах.

— Ами да треперя от страх и да не смея да направя нищо, след като си ми казал, че ще убиеш ония двама сводници. И освен че треперех от страх, бях и толкова глупав, та смятах, че няма никакъв начин да те подведа под отговорност, докато не дойде оня Джордж Барнс, а той, знаеш, никак не те харесва, и мисля, че ще може някак си да докаже истината, като му кажа как е било и се закълна в това.

— Бък! — рекох. — Чуй ме, Бък…

— Ъ-ъ! — поклати глава Бък. — Аз преглъщам по една мръсотия дневно, всеки ден, в който работя за Кен Лейси. Изгълтал съм толкова много мръсотия, че усещам как прелива от мен и вече ми е трудно да прегърна децата си и да спя с жена си от страх, че ще се полепи и по тях, и че те също няма да могат никога да я изчистят, така както и аз си мислех, че никога няма да мога да се очистя. А сега имам шанс да престана да я гълтам и да навра Кен Лейси на шест стъпки под нея. И не се опитвай да ми попречиш, Ник. Ако се опиташ, ти ще бъдеш за мен един Кен Лейси, ще му станеш брат-близнак, който ми подава лъжица мръсотия всеки път, когато си отваря устата, а аз не мога да гълтам повече. За бога, просто не мога. АЗ НЕ МОГА ДА ГЪЛТАМ ПОВЕЧЕ МРЪСОТИЯ! НЕ М-МОГА…

Ченето му щракна и се затвори. Той обърса, носа си с ръкав, а очите му пламтяха, вперени в моите.

— Това е, Ник. Бих предпочел да е Кен, но ще бъде или той, или ти.

Отпих от чашата си, като му дадох време да се поуспокои.

После му обясних защо е невъзможно да го направи и за пръв път му разкрих кой съм аз. Той, изглежда, ни най-малко не се изненада, лицето му не трепна дори за миг. Сигурно си мислеше, че се шегувам или съм луд — не го беше много грижа кое от двете. И предполагам, че трябваше да очаквам това — защото какво бихте си помислили вие?, — но все пак бях мъничко разочарован.

Повторих му го, за да се убедя, че наистина ме е чул. Той поклати глава и отвърна, че според него греша.

— Сигурно се бъркаш с оня другия — рече той. — Оня, дето името му почва със същата буква[1].

— Точно така, Бък! — отвърнах. — Точно така е! Аз съм и двамата, не разбираш ли? Тоя, дето е бил предаден, и оня, другият, дето го е предал, всичко е един човек!

Той никак не изглеждаше убеден. Скочих и отидох до прозореца, като си мислех, че може би ще видя някакъв знак. Но не видях нищо друго освен няколко кучета, които играеха наоколо и се душеха едно друго.

Стоях и ги наблюдавах, сигурно съм се изсмял на глас, без да усетя.

— Гнилочът от гроба ли те гъделичка? — попита провлачено Бък. — Вече си с единия крак вътре, знаеш го.

— Тъкмо гледам няколко кучета навън и това ми напомня една приказка, която съм чувал навремето. Ти знаеш ли я, Бък? Искам да кажа, защо кучетата все ходят насам-натам и си душат задниците?

Бък отвърна, че не я знае.

— Не мога да кажа, че умирам от желание да я чуя, ако възнамеряваш да ми я разказващ.

Та според тая история, започнах аз, при сътворението на света всички кучета се събрали заедно с цел да се съставят норми на поведение, като например това, че не е честно да се хапят едно-друго и прочее. Там било и едно куче, което докопало отнякъде един екземпляр от полицейските правила за реда — сигурно оттам, откъдето Каин намерил жена си. Така то автоматически станало председател и първата му работа била да обяви цялото сборище за проблемен комитет. „Приятели — казало то, — кучета-конгресисти. — Не искам да настъпя нито едно от почитаемите кучета по лапата, затова ще поставя въпроса по следния начин. Сигурен съм, че когато се върнем в онези задимени помещения, за да дискутираме, не бихме желали да ни смърди на друго освен на дим, затова най-доброто, което, струва ми се, можем да направим, е да си струпаме задниците накуп тук отвън и ако някой излезе с подобно предложение, аз отново ще го подкрепя.“ Ей богу, това изглеждало толкова чудесна идея, че всички присъствуващи скочили да направят предложението, след което председателят заявил, че се приема с аплодисменти, а после дал кратка почивка, през която всички кучета излезли навън и струпали задниците си на един куп. Сетне се върнали вътре, за да продължат работата си. Но не щеш ли, изведнъж връхлетяла страшна буря, която разпръснала задниците им навред и толкова ги разбъркала, че нито едно куче не успяло да намери своя. Ето защо все още ходят насам-натам, душат си задниците и навярно ще бъде така до края на света. Защото едно куче, което си е загубило задника, не може да бъде щастливо, въпреки че всички задници много си приличат и този който си има, му върши добра работа.

— С други думи казвам ти, Бък, следното — рекох аз. — Пази си собствения задник и не се опитвай да вземеш тоя на Кен. Както знаеш, той може да глътне и по-големи гадости от твоята мръсотия, а също и аз, тъй че ти ще бъдеш много по-щастлив да си останеш такъв, какъвто си.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш? — попита Бък и чух как става от стола. — Сигурен ли си, че това е всичко, което имаш да кажеш?

Поколебах се, като се чудех какво мога да направя. Защото всичко ми беше съвсем ясно, Христос знаеше, че ми е ясно: Обичайте се един друг и не прекарвайте никого, освен ако той сам не ви се е подложил, и ни простете греховете, защото ние може да сме малцинство само от един. За бога, за бога — че за какво друго бях поставен тук, в окръга Потс, и за какво друго стоях тук? Защо иначе… какво друго… кой друг освен всемогъщия Христос е могъл да отсъди така?

Но не можех да втълпя това на Бък. Той беше толкова сляп, колкото и всички останали.

— Е, Ник? Няма да чакам повече.

— И няма да има нужда, Бък — рекох. — Няма да има нужда, защото най-после взех решение. Много време ми беше необходимо, за да стигна до него; то е резултат на дълго-дълго мислене и премисляне. И в зависимост от това как ще го приемеш то може да изглежда най-пъкленото решение, което някой някога е вземал, та дори още по-гадно. Защото то обяснява всичко, което става по света — дава отговор на всичко и на нищо.

Ето го, Бък, ето го мойто решение. Мислих, мислих и после още премислях и ето до каква решение стигнах накрая: реших, че едва ли щях по-добре да знам какво да правя, ако бях сама едно нищо и никакво човешко същество.

Бележки

[1] На английски език Кори и Христос имат еднакъв инициал (Corey, Christ). — Б.пр.

Край
Читателите на „1280 жители“ са прочели и: