Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
POP. 1280, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
TriAM505 (2011)

Издание:

Джим Томпсън. 1280 жители

 

Преведе от английски: Стефан Семерджиев

Редактор: Надка Гунева

Художник: Ангел Домусчиев

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

Коректор: Виолета Славчева

 

I издание

ЕКП 07/9536622331/5637–169–86

Издателски № 2462

Формат 70×100/32

Печатни коли 14,00

Издателски коли 9,07

Условно-издателски коли 8,73

Дадена за набор на 3.I.1986 г.

Излязла от печат на 30.V.1986 г.

 

Издателства „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Найденов“ — В. Търново

История

  1. — Добавяне

21.

Беше неделя сутрин. Рано-рано в неделя сутринта. Някъде далече в полето кукуригаше петел, но аз реших, че или няма акъл, или го прави за упражнение, защото до разсъмване оставаше поне час.

Ей богу, беше ужасно тихо, направо жива душа не помръдваше. С изключение на мен — сегиз-тогиз се местех от кълка на кълка, та да се настаня по-удобно в леглото. И с изключение на Роуз.

Тя беше в кухнята и като че ли си правеше кафе. После нещо изтрещя и аз реших, че трябва да е запратила чашата в стената, а след това я чух да мърмори, сигурно ругаеше.

Прозинах се и се протегнах. Наистина имах нужда от сън, но мисля, че аз винаги имам нужда от сън, както винаги имам нужда от храна. Защото моят труд е много тежък — оня приятел Херкулес не е знаел какво е тежък труд — и какво друго му остава на човек, освен да яде и да спи? А когато ядеш или спиш, не се налага да се тормозиш за неща, които така или иначе не зависят от теб. И какво друго му остава на човек, освен да се смее и да се шегува… как иначе ще може да понесе непоносимото?

Истина е, че плачът не помага. Опитвал съм преди, когато съм страдал — плакал съм толкова силно, колкото може да плаче човек, — но хич не ми е помагало.

Прозинах се и се протегнах още веднъж.

Неделя в Потсвил, помислих си аз, неделя в Потсвил и моята възлюбена ще ме напусне, а мисля си — туй няма да ме нарани. Очите ми съвсем ме мамят, но ще ми повярват ли?

И си помислих, дявол да го вземе, Ник, ако работата ти не беше толкова подходяща за теб, можеше да бъдеш поет. Най-първият поет на окръга Потс и щеше да си съчиняваш стихове за това как шурти пикнята в пукалата и как сойките връзват червеи на възли и…

Влезе Роуз и застана до леглото ми.

Погледна ме и прехапа устни, а лицето й се сгърчи като топка глина, с която си е играло някое дете.

— Искам да ти кажа едно нещо, Ник Кори — рече тя. — И не мисли, че ще ти се размине току-така, защото ако можех да направя нещо друго, нямаше само да ти говоря. Щях да се погрижа да увиснеш на въжето, мръсно копеле такова. Щях да те издам, че си убил Том и, дявол да те вземе, щях да се пукна от смях, като те окачат на бесилото, и… и…

— Май щеше да ми казваш само едно нещо — рекох. А като че ли изреди цяла дузина.

— Майната ти! Няма да разправям какво исках да ти кажа, защото съм порядъчна жена. Но ако не бях, знаеш ли какво щях да кажа? Знаеш ли какво щях да направя, долен кучи сине? Щях да вдигна крак и да пикая в ухото ти, докато промия оная воняща купчина лайна, която наричаш мозък!

— А-а, по-кротко, Роуз! По-кротко, иначе може да кажеш нещо мръсно.

Тя се разрева и излезе от стаята.

Чух я как се тръшна на креслото, като цивреше и подсмърчаше. След малко започна да си мърмори. Чудеше се на глас как изобщо е възможно някой човек — сиреч аз — да извърши такава подлост.

И какво можех да й кажа, освен че не става така лесно; наистина не ми беше лесно. Как можех да й обясня това, което аз самият не разбирах?

А?

Но ето какво се беше случило.