Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
POP. 1280, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
TriAM505 (2011)

Издание:

Джим Томпсън. 1280 жители

 

Преведе от английски: Стефан Семерджиев

Редактор: Надка Гунева

Художник: Ангел Домусчиев

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

Коректор: Виолета Славчева

 

I издание

ЕКП 07/9536622331/5637–169–86

Издателски № 2462

Формат 70×100/32

Печатни коли 14,00

Издателски коли 9,07

Условно-издателски коли 8,73

Дадена за набор на 3.I.1986 г.

Излязла от печат на 30.V.1986 г.

 

Издателства „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Найденов“ — В. Търново

История

  1. — Добавяне

11.

Цялата нощ валя и аз спах много добре, както почти винаги, когато вали. Към десет часа на следващата сутрин тъкмо довършвах втората си закуска, тъй като първия път не бях ял много — само няколко яйца и малко палачинки със салам, и Роуз Хок позвъни по телефона.

От доста време се опитвала да се свърже с мен, но все не успявала, защото Майра клюкарела за Сам Гадис. Майра поговори с нея няколко минути, после ми даде слушалката.

— Боя се, че нещо се е случило с Том, Ник — рече Роуз, все едно че не знаеше какво му се е случило. — Тази сутрин конят му се върна без него.

— Наистина ли? — попитах. Може би искаш да изляза и да почна да го търся?

— Не знам, Ник — поколеба се тя. — Ако е добре, Том сигурно много ще се разсърди, че изпращам шерифа подире му.

Казах, че няма начин да не се разсърди. Том не обича никой да се бърка в неговите работи.

— Може да се е заврял някъде заради дъжда. Може би чака земята да поизсъхне и тогава да си тръгне.

— Обзалагам се, че е така — каза тя с нотка на облекчение, като се постара и гласът й да прозвучи бодро. — Сигурно не е имал с какво да покрие кобилата и затова я е пуснал да се прибере сама.

— Да, така трябва да е било — рекох. — В края на краищата не ти е казвал, че ще се върне снощи, нали?

— Не, не е. Той никога не ми казва колко ще се бави.

— Добре, не се тревожи — казах. — Във всеки случай още е рано. Ако Том не си дойде до утре, тогава ще тръгна да го търся.

Майра кривеше лице и ръкомахаше, като че искаше да попита за какво става дума. Подадох й слушалката и те продължиха да бъбрят, а накрая тя покани Роуз на вечеря.

— Трябва непременно да дойдеш, мила, защото имам да ти разправям разни новини. Можеш да дойдеш с колата на пощаджията към четири часа, а аз ще накарам Ник след това да те откара у вас.

Затвори телефона, поклати глава и промърмори:

— Горката Роуз! Бедната мила женица.

— Защо, скъпа, Роуз не е бедна. Я каква хубава ферма си имат с Том.

— О, млъкни! — викна тя. — Ако ти беше мъж на място, отдавна да си направил нещо с Том! Да си го вкарал в затвора, където му е мястото, вместо да го оставяш да бие тая бедна безпомощна женица, дето му е съпруга!

— Е, не мога да направя това — казах. — Не мога да се бъркам на един мъж и неговата жена.

— Разбира се, че не можеш. Какво ли изобщо можеш да направиш! Защото не си никакъв мъж!

— А, тук не знам — рекох. — Не твърдя, че грешиш, но и не казвам…

— О, млъкни! — кресна тя. — Лени е повече мъж от теб. Нали, Лени, скъпи? — и тя му се усмихна. — Ти си смелият, силен мъж на Майра, нали? Не някое дърто страхливо теле като Ник.

Лени прихна да се смее, като ме сочеше с пръст. — Страхливо теле, страхливо теле! Шерифът Ник е страхливо теле!

Погледнах го, той престана да се хили и да ме сочи. Притихна съвсем, пребледня.

Погледнах Майра — нейната усмивка застина, после изчезна. Тя стана почти толкова бледа и кротка, колкото и Лени.

— Н-Ник… — наруши тя дългото мълчание с нервен смях. — К-ка-кво има?

— Какво да има? — попитах.

— Как само ни гледаш! Все едно искаш да ни убиеш и двамата с Лени. Аз… аз никога не съм те виждала да гледаш така.

Насилих се да се засмея, като се стараех да прозвучи нехайно и глупаво.

— Аз? Аз да убия някого? Гледай я ти нея!

— Но… но ти…

— Май че си мислех за изборите. Мислех си, че едва ли е много добро хрумването да се подигравате с мен точно сега, когато наближават изборите.

Тя кимна бързо и намръщено погледна Лени.

— Разбира се, пред хора никога не бихме се държали така с теб. Но… но май наистина не беше добра идея. Макар че ние само се шегувахме.

Благодарих й за разбирането и тръгнах към вратата.

Тя пристъпи след мен, все още притеснена, стресната от страха, който без да искам й бях вдъхнал.

— Не мисля, че трябва да се тревожиш за избирането си, мили. Особено при всички тия приказки, които се носят за Сам Гадис.

— Да, ама аз не обичам да рискувам — казах. — Винаги съм мислил, че човек трябва да има здрава опора зад гърба си и да не забравя, че пилците се броят наесен.

— Мисис Робърт Лий Джеферсън каза, че съпругът й казал, че ти си казал, че не вярваш на приказките за Сам Гадис.

— Не. Не вярвам на нито една дума — рекох.

— Но… тя каза още, че той разправял как си щял да се застъпиш за мистър Гадис. Каза, че идната неделя си щял да бъдеш с него на трибуната.

Отвърнах, че всичко казано е самата истина.

— Ако говориш пак с нея, кажи й, че има пълно право да повтаря думите на Робърт Лий, дето съм щял да се застъпя за Сам Гадис.

— Глупак такъв… — Тя се овладя. — Но Гадис ти е конкурент, мили. Защо трябва да правиш каквото и да било за него?

— Е, точно това е въпросът, нали? — казах. — Тъй вярно, точно това е въпросът. Сигурно щях да ти кажа отговора, ако не си представях какво удоволствие ще ти достави сама да го откриеш.

— Но…

— Смятам, че не е зле да притичам до канцеларията си — казах. — Кой знае какво може да се е случило, докато ме нямаше.

Заслизах по стълбите, и се направих, че изобщо не я чувам, когато ме повика. Влязох в канцеларията си, седнах и качих крака на бюрото. Килнах шапка над очите си и като че ли позадрямах.

Беше страшно спокойно. Калта караше повечето хора да си стоят вкъщи, а бояджиите имаха почивен ден заради влагата, така че ги нямаше дрънченето, шумът, блъскането и подвикванията им. Човек наистина можеше да си почине и да навакса съня, който е пропуснал през нощта.

Починах си, поспах до пладне и тогава се качих за обяд.

Майра бе преодоляла уплахата си и изглеждаше почти наред. Погледна ме и каза, че ми личи колко напрегната сутрин съм имал и че не й се искало да се преуморявам.

— Е, старая се — казах. — Човек като мен, на чиято глава са стоварени грижите за реда и законността в целия окръг, трябва да се грижи за здравето си. Което май ми напомня нещо. Че ще трябва да закарам Роуз Хок до дома й довечера…

— И ще я закараш! — озъби се Майра. — Ще я закараш, така че хич не се опитвай да се измъкнеш!

— Ами ако Том си е у тях? Представи си, че побеснее, дето водя жена му вкъщи и… и…

Размърдах се неспокойно, като забих очи в пода, но все пак забелязах, че Майра ме гледа свирепо. Най-после тя проговори, а гласът й трепереше от омраза и отвращение:

— Нищожество такова! Жалко подобие на мъж! Чуй какво ще ти кажа, Ник Кори! Ако Том наистина си е у дома и ти му позволиш да закачи Роуз, ще те накарам горчиво да съжаляваш!

— О, боже! — възкликнах. — Милостиви боже! Ама как можеш да говориш такива неща. Няма да стоя и да гледам как бият Роуз я.

— И по-добре недей! Само това исках да ти кажа! По-добре недей!

Започнах да ям, а Майра ми хвърляше подозрителни погледи. След малко вдигнах очи и казах, че тъкмо съм се сетил и нещо друго за Роуз. Ами ако Том се върне вкъщи, след като аз си тръгна и няма да ме има там да я защитя?

— Няма начин да не се е натряскал — рекох. — Щом го е нямало толкова време, сигурно ще бъде два пъти по-пиян и гаден от обикновено. Направо се разтрепервам, като си помисля какво може да направи на Роуз.

— Да… — Майра се колебаеше, като премисляше казаното от мен, но не намери нещо, за което да се захване. — Да, едва ли ще изглежда порядъчно да останеш цяла нощ. И все пак…

— О, не, не мога да направя такова нещо. И дума да не става — казах. — И освен това не знаем със сигурност кога точно ще си дойде Том. Може да го няма два-три дни. Знаем само, че когато се върне, ще бъде много трудно човек да се справи с него.

Майра се ядоса, намръщи се и каза, че отдавна трябвало да направя нещо с Том, та сега Роуз да не е в такова положение. Отвърнах, че май е права и че е лошо, дето не можем да измислим някакъв начин да защитим Роуз.

— Дай да видим — казах. — Питам се дали не можем да намерим поне куче да я пази или…

— Глупак такъв! Том ще го убие начаса! Той изпотрепа всички кучета, които са имали!

— Ммм… хмм — казах. — Да пукна, ама съвсем бях забравил. Дай пак да помислим. Сещам се за нещо, ама ако Роуз беше друг човек. По-нахакана, нали разбираш, а не толкова хрисима и кротка. Но тя си е такава, тъй че няма да има никакъв смисъл.

— От какво няма да има смисъл? За какво говориш?

— Е, как за какво? За револвер — казах. — Онова нещо, с което се стреля. Но Роуз сигурно няма да има никаква полза от него, защото се плаши дори от собствената си сянка, тъй че…

— Ето това е! — прекъсна ме Майра. — Ще й вземем револвер! Тя трябва да си има револвер при всички случаи, така както стои все сама.

— Но каква полза от това? — попитах. — Роуз не би застреляла никого дори за да спаси живота си.

— Не съм сигурна, особено ако животът й е в опасност. Поне би могла да го насочи. Така ще може да дължи на разстояние тоя скот — мъжа си.

— А, за това не знам — рекох. — Ако питаш мен…

— Не те питам! Още днес ще излезем с Роуз да й потърсим револвер, а ти си яж обяда и мълчи.

Приключих с яденето и се върнах долу в канцеларията. Починах си и подремнах още малко, но не така добре, както сутринта. Бях озадачен, учудвах се от себе си защо бях поискал Роуз да има револвер. Защото, разбира се, исках да си има.

Опитвах се да си го обясня с това, че ще е за самозащита, просто в случай че някои се опита да я нападне. Но знаех, че истинската причина не е тази. Мисля, че истинската причина беше нещо, което още не си бях изяснил напълно. Тя беше част от нещо друго — от някакви планове, които се отнасяха до Майра и Лени, ама още не се бяха избистрили в съзнанието ми.

Изглежда, май няма смисъл човек да прави нещо, без да знае защо. Но смятам, че точно това съм правил почти през целия си живот. Причината да ида при Кен Лейси например не беше онова, което изтъкнах тогава. Направих го, защото си имах план за него — и вие видяхте какъв беше тоя план. Но по времето, когато го посетих, аз не го знаех.

Имах си някаква цел и смятах, че човек като Кен може да ми бъде много полезен, за да я постигна. Но как точно щях да го използувам — съвсем не ми беше ясно.

И сега с Роуз и револвера положението беше същото. Знаех само, че те навярно ще се вместят в някакъв план относно Майра и Лени. Но нямах реална представа какъв ще е тоя план. Наистина нямах.

Освен, че по всяка вероятност, щеше да бъде нещо твърде неприятно.

Роуз пристигна пред сградата на съда около четири часа същия тоя следобед. Бях нащрек и я очаквах, така че успях за я повикам за малко в канцеларията, преди да се качи горе.

Изглеждаше по хубава от всякога, което беше чиста истина. Каза, че цяла нощ спала като младенец и се събудила засмяна с мисълта как оня кучи син Том лежи мъртъв някъде в калта.

— Правилно ли постъпих, мили, дето ти се обадих тая сутрин? — прошепна тя. — Прозвуча ли така, сякаш наистина съм разтревожена за това мръсно копеле?

— Направи го чудесно — казах. — И виж, миличка…

Казах й за револвера, как ще изглежда, все едно че е уплашена да не би да я пребие Том, като се върне, което следователно ще бъде доказателство, че не знае за смъртта му. Тя май се поколеба за миг, погледна ме начумерено, но не възрази.

— Както кажеш, Ник, скъпи. Щом мислиш, че е добра идея.

— Да, всъщност идеята е на Майра — казах. — Нямаше как да не се съглася с нея, защото иначе щеше да проличи, че знам за Том, знам, че той няма да се върне.

Роуз кимна и рече:

— И какво от това, по дяволите? — после смени темата. — Може би някой ден ще ти пусна и на теб един куршум, ако не си достатъчно мил с мен.

— Това време никога няма да дойде — казах. Прегърнах я набързо, притиснах я до себе си, а после тя се качи горе.

След малко двете с Майра излязоха да търсят револвер и се върнаха чак след пет.

Няколко минути преди шест часа Майра ме повика — затворих канцеларията и се качих за вечеря.

Както винаги, Майра говореше най-много и ме прекъсваше всеки път, когато казвах нещо. Роуз се съгласяваше с нея за всичко, обаждаше се от време на време само да каже колко прекрасна и умна е Майра. И това също беше както обикновено. Привършихме с яденето. Майра и Роуз започнаха да разтребват масата. Лени ме погледна да види дали го наблюдавам — което правех, без той да разбере — и се промъкна към вратата.

Изкашлях се леко, за да привлека вниманието на Майра и посочих с глава към Лени.

— Какво ще кажеш за това, мила? — рекох. — Какво се разбрахме?

— Какво? За какво говориш, бога ми?

— За това, че излиза през нощта. Знаеш какво прави, а това не е хубаво, когато наближават изборите.

— О-о, стига. От време на време момчето трябва да глътва по малко въздух, нали?

— Но ние се разбрахме, че…

— Аз не! Ти така ме обърка, че не се замислих какво казвам! Във всеки случай Сам Гадис непременно ще се провали и ти го знаеш!

— Добре, но не виждам смисъл да се рискува. Аз…

— Я млъквай! Виждала ли си някога такъв мъж, Роуз? Чудно ли е, че почти съм изкукуригала, дето живея с него?

Майра ме изгледа намръщено, а после се обърна усмихнато към Лени.

— Върви, момчето ми. Приятно прекарване, но не закъснявай много.

Той излезе, след като злобно се ухили. Майра рече, че е по-добре да ида в спалнята и да си седя там, щом не мога да се държа разумно, а тя вече била сигурна, че не мога, и аз така и направих.

Отметнах покривката, за да не я нацапам с ботушите си, и се изтегнах в леглото. Прозорецът беше отворен и чувах щурците, които свиреха, както винаги след дъжд. От време на време някакъв жабок се обаждаше с едно силно ква-ак, като тъпан, който поддържа ритъм. Някъде в града някой помпаше вода — пльок-пльок — и се чуваше как майка вика детето си: „Хенри Клей, е-ей, Хенри, Клей Хюстън! Прибирай се веднага вкъщи!“ А във въздуха се носеше дъх на свежа мокра пръст — една от най-приятните миризми на света. И… и изобщо всичко беше чудесно.

Беше така дяволски хубаво и спокойно, че отново задрямах. Да бе, човек, заспах, въпреки че през деня не бях имал никаква сериозна работа и бях успял да си понаваксам почивката.

Трябва да съм спал около час, когато се събудих от виковете на Майра и крясъците на Лени, а някой им говореше — Ейми Мейсън казваше, каквото имаше да каже, и то така, че направо да настръхнеш. Уж тихо, но твърдо и язвително, както само Ейми можеше да говори, когато й прекипи. Когато Ейми говореше по този начин, беше ясно, че ще трябва да се вслушаш в това, което казва; да се вслушаш и хубаво да го проумееш, иначе лошо ти се пише.

Знаех, че това въздействува на Майра, въпреки че викаше и се стараеше да покаже, че не й пука. Започна да хленчи и да мънка, като обясняваше, че Лени не е имал наум нищо лошо, като е надничал през прозореца на Ейми — просто е полюбопитствувал. Ейми каза, че знае точно какво е имал наум и по-добре вече да не прави гадните си номера, за да не му се случи нещо неприятно.

— Вече предупредих съпруга ви — каза тя, — а сега предупреждавам и вас, мисис Кори. Ако пипна брат ви отново пред прозореца ми, ще го нашибам с камшик.

— Н-няма да посмеете! — захленчи Майра. — Стига сте го мъчили! И не му дърпайте повече ухото!

— С удоволствие — каза Ейми. — Като го докосвам, настръхвам цялата.

Открехнах вратата и погледнах към тях.

Майра беше прегърнала Лени и го галеше по главата, а лицето му беше зачервено и безумно уплашено. Роуз стоеше до тях, като се стараеше да изглежда загрижена и готова да помогне. Но понеже я познавах добре, бях сигурен, че тя вътрешно се смее, радва се да види поне веднъж Майра хваната на тясно. А колкото до Ейми…

Гърлото ми се сви, като я гледах, и се чудех какво ли намирам в Роуз, след като съм имал такава като Ейми.

Не че беше по-хубава от Роуз или по-добре сложена. Няма грешка у Роуз по отношение на красота или телосложение, с която и жена да я сравнявате. Според мен разликата беше в нещо, което идва отвътре, нещо, което ти грабва сърцето, нещо, което оставя белег в душата ти, така че усещането за нея, мисълта за нея не те напускат, където и да си.

Излязох шумно от спалнята и се огледах с много изненадан вид.

— Хей, какво става тук? — попитах, без да дам възможност на някой да ми отговори. — О, добър вечер, мис Мейсън. Някакви неприятности ли имате?

Ейми отвърна, не, нямала никакви неприятности. Един вид ме имитираше, нали разбирате.

— Вече няма нищо, шерифе. Неприятностите са уредени. Жена ви ще ви каже как да се избягват и за в бъдеще.

— Жена ми ли? — хвърлих изпитателен поглед към Майра и Лени и пак се обърнах към Ейми. — Да не би братът на жена ми да ви е направил нещо, мис Мейсън? Само ми кажете, ако има нещо.

— Разбира се, Лени не е направил нищо — озъби се Майра. — Той само…

— Ти да не се казваш мис Мейсън? — попитах.

— М-моля?

— Зададох въпрос на мис Мейсън. Ако случайно не си чула, мис Мейсън е една от най-известните и уважавани млади дами в окръга Потс и когато я питам нещо, то е, защото знам, че ще ми каже истината. Затова ще е по-добре да не й противоречиш, когато говори.

Майра остана с отворена уста, изчерви се, пребледня, а после пак пламна. Знаех, че когато останем сами, сигурно ще ме прати по дяволите, но в момента не можеше да ми възрази. Разбираше, че съвсем няма да е добре с оглед на приближаващите избори, понеже Ейми се ползуваше с добро име. Съзнаваше, че човек като Ейми може да създаде ужасно големи неприятности, ако реши. А годината на изборите не беше време за неприятности.

И така, Майра не се заяде с мен, въпреки че умираше да го стори, а Ейми остана доволна от начина, по който постъпих, и рече, че съжалява, ако е казала нещо обидно.

— Боя се, че за момент дадох воля на нервите си — усмихна се малко сковано тя. — Моля да ме извините, но трябва да си вървя.

— Ще ви изпратя до вас — рекох. — Вече е доста късно за млада дама да ходи сама по улиците.

— Не, съвсем не е необходимо, шерифе. Аз…

Казах, че е необходимо, разбира се, ние с жена ми не бихме допуснали друго.

— Нали така, Майра? Ти настояваш да придружа мис Мейсън до дома й, нали?

Майра каза „да“ със стиснати зъби.

Кимнах и намигнах на Роуз, тя също ми намигна и тръгнах с Ейми.

Тя живееше в центъра на града, така че не изкарах коня и кабриолета, както щеше да се наложи, ако къщата й бе далече. Във всеки случай исках да разговарям с нея и не желаех тя да ми се изплъзне. А е почти невъзможно една жена да ти се надува, когато в тъмна нощ я изпращаш през калта до вкъщи.

Тя трябваше да ме изслуша, когато започнах да й разправям как ме е хванала Майра. Каза, че съвсем не я интересува, че това не е нейна работа и така нататък. Но все пак слушаше, защото не й оставаше нищо друго. А след няколко минути престана да ме прекъсва и започна все повече да се приближава до мен. Разбрах, че вярва на моите приказки.

В преддверието на къщата тя обви ръце около мен, аз също я прегърнах и постояхме така в тъмното, притиснати един до друг. После тя леко ме отблъсна, аз не виждах лицето й, но някак си усещах, че е намръщена.

— Ник! — каза тя. — Ник, това е ужасно!

— Да, май забърках истинска каша. Трябва да съм бил голям глупак да позволя на Майра толкова да ме уплаши, че да се оженя за нея и…

— Не става дума за това. То би могло да се уреди с пари, а аз имам пари. Но… но…

— Тогава какво те тревожи? — попитах. — Кое е толкова ужасно, мила?

— Аз… аз не съм сигурна. — Тя поклати глава. — Знам кое, но не знам защо. И не съм убедена, че нещо ще се промени дори да знаех. Аз… О, Ник! Ник!

Тя зарови лице в мен. Притиснах я по-силно, галех я по главата и шепнех, че всичко ще се оправи, че нищо не може да бъде толкова ужасно, щом сме отново заедно.

— Наистина е така, мила! Кажи ми само за какво става дума и аз ще ти покажа, че то наистина няма значение.

Тя се притисна по-плътно до мен, без да проговори.

Казах: добре, да става каквото ще, можем да го отложим за друг път, когато няма да бързам като тази нощ.

— Спомняш ли си как ходех нощем да ловя риба? — рекох. — Мисля си дали да не мога утре вечер пак да тръгна за риба, като съвсем неволно сбъркам и вместо на реката, се озова тук, защото ти не живееш кой знае колко далеч.

Ейми се понамуси, после се разсмя.

— О, Ник! Ти си наистина неповторим!

— Да, надявам се, че е така. Иначе в света щеше да настъпи адска бъркотия.

Казах й, че ще се видим на следващата вечер, веднага щом хубаво се стъмни. Тя потръпна, долепена до мен, и отвърна, че ще бъде чудесно.

— Наистина ли трябва вече да си тръгваш, мили?

— Да, мисля, че се налага. Майра ще се чуди какво се е случило, а трябва да изпратя и мисис Хок до дома й.

— О, вярно — каза Ейми. — Почти бях забравила за Роуз.

— Да, трябва да я заведа до тях — едва ли не с досада промърморих аз. — Майра й е обещала.

— Горкичкият Ник! — Ейми ме потупа по бузата. — Всички му се налагат.

— О, не че имам нещо против — казах. — Все някой трябва да се погрижи за горката мисис Хок.

— Точно така! Не е ли истинско щастие, че има някой, който охотно иска да се погрижи за нея? Знаеш ли, Ник, че горката мисис Хок понася забележително добре всички неприятности, които й се струпаха на главата. Тя направо цъфтеше, приличаше, може да се каже, на влюбена жена.

— Нима? Не мога да кажа, че съм забелязал.

— Влез за малко, Ник. Искам да поговоря с теб.

— Не е ли по-добре да отложим това за утре вечер? Вече е доста късно и…

— Сега! Тази нощ, Ник.

— Но Роуз — тоест мисис Хок — ще чака. Аз…

— Нека чака. Боя се, че това няма да бъде единственото разочарование, което й предстои. Хайде, влизай!

Тя отвори рязко вратата и влезе, а аз я последвах. Ръката й сграбчи моята в тъмното и тя ме поведе към спалнята в задната част на къщата. Смешното е, че уж искаше да говори с мен, а не каза нищо.

Или почти нищо.

Малко по-късно тя лежеше по гръб, прозяваше се и се протягаше. Стори ми се, че мърда неспокойно, защото аз не виждам добре на тъмно и се обличах бавно.

— Ще побързаш ли малко, мили, моля те? Толкова ми е хубаво, отпусната и сънлива съм и искам да си легна.

— Е, няма да биеш много път до леглото си — казах. — Та какво беше това, за което искаше да говориш с мен?

— Може би за твоя език. Ти не си някой невежа, Ник. Защо говориш като такъв?

— Сигурно по навик. Привичка някаква. Смятам че езикът и граматиката са като много други неща. Когато човек не ги използува, щото не чувствува истинска потребност от тях, много скоро си загубва усета. Грешното става вярно за него, а може да се каже и обратното.

Ейми въртеше глава на възглавниците, като ме разглеждаше с широко отворени върху бялото си лице очи.

— Мисля, че разбираш какво имам предвид, Ник — рече тя. — В известен смисъл и аз съм жертва на същия процес.

— Нима? — казах, нахлузвайки ботушите си. — Как така, Ейми?

— Или започвам да ставам жертва. И да знаеш, мили, това наистина ми харесва.

Станах, като натъпквах ризата в панталона си.

— Та какво точно искаше да ми кажеш, Ейми?

— Нищо, което да не може да почака до утре вечер. Наистина, вече не мисля, че и тогава ще имам какво да ти кажа.

— Но ти каза.

— Казах и някои други неща, мили. Възможно е да не си чул. А сега върви. Много се надявам, че горкичката мисис Хок няма да бъде твърде разочарована.

— Да — рекох. — И аз се надявам, че няма да бъде разочарована.

— Но имам чувството, че ще бъде обратното.