Джим Томпсън
1280 жители (18)

18.

Пожарът беше късно през нощта в петък, а аз се прибрах почти на разсъмване в събота. Измих се хубаво и облякох чисти дрехи. После отидох в кухнята и взех да си приготвям закуска.

Майра дойде побесняла и ме попита какви ме прихващат. Разказах й за пожара и как хората ме критикуваха и тя веднага млъкна. Защото не искаше да стане съпругата на бившия шериф, както и аз не исках да бъда бившия шериф, а тя знаеше, че ще се наложи да превивам гръб пред някои хора, ако не искам да ни постигне тая съдба.

Сама ми приготви закуската. Нахраних се и отидох в града.

Тъй като беше събота, всички магазини бяха отворени от рано и всички фермери, ако вече не бяха пристигнали в града, бяха тръгнали насам. Стояха по тротоарите, черните им шапки бяха изчеткани и изглеждаха чисти, празничните им ризи — горе-долу чисти, а горните им дрехи — от средно до много мръсни.

Жените им носеха колосани бонета и широки престилки от басма или лен на карета. Децата им — с изключение на по-големичките, които бяха порасли достатъчно да доизносват дрехите на възрастните — бяха облечени в ушити от брашнени чували дрехи, като на някои още личаха избелели надписи. И мъжете, и жените, а също и почти всички момчета и момичета над двадесет години дъвчеха и плюеха тютюн. Мъжете и момчетата подлагаха долната си устна и го сипваха. Жените и момичетата използуваха пръчици от обелени клонки, които потапяха в кутийките си, а после поставяха в крайчеца на устата си.

Поразходих се между мъжете, ръкувах се с тях, потупвах ги по гърба и им казвах, че могат да идват при мен винаги когато възникне някакъв проблем. На жените казвах, че Майра все пита за тях и че трябва да наминат някой път да я видят. Поглаждах децата по главите, ако главите им не бяха много нависоко, и им давах по някоя дребна монета според ръста им.

Естествено отделях внимание и на гражданите, като отчаяно се мъчех да си спечеля приятели или да си възвърна ония, които бях загубил. Но не можех да бъда сигурен, че имам по-голям успех сред тях, отколкото сред фермерите, а не можех да знам дали и фермерите ме одобряват.

О, почти всички бяха любезни с мен и никой не показваше открита враждебност. Но твърде много хора бяха предпазливи — и говореха уклончиво, когато намеквах за изборите. А едно знам със сигурност: ако човек ще гласува за теб, не му трябва много време да го заяви.

Опитах се да направя наум една сметка и ми се стори, че в най-добрия случай мога да се надявам на приблизително равенство със Сам Гадис. Това беше в най-добрия случай, въпреки всичките мръсни приказки, които се носеха за него. А ако той беше толкова силен сега, въпреки мълвата, как можех да съм сигурен, че няма да бъде по-силен след речта си?

За обяд хапнах няколко солени бисквити със сирене, като черпех и хората, с които разговарях.

Към два часа трябваше да отида на гробищата за погребението на Том Хок, но и много други тръгнаха натам, за да се поразвлекат, та наистина не можеше да се каже, че беше загубено време.

Когато стана време за вечеря, а аз още работех, хапнах само няколко бисквити със сардина, като почерпих хората около мен.

Накрая стана късно да работя повече. Бях толкова изтощен от приказки и така напрегнат, че нервите ми бяха опънати до скъсване. Тъй че вместо да си отида вкъщи, се промъкнах до къщата на Ейми Мейсън.

Отидохме отзад в спалнята. Отначало тя ме държеше на разстояние, правеше се на сърдита и хладна, но после настроението й, изглежда, изведнъж се промени. И си легнахме.

Всичко стана много бързо, като се има предвид колко бях изтощен. Но след това очите ми се затвориха и ми се стори, че потъвам в някаква дълбока тъмна яма и…

— Събуди се! — разтърси ме Ейми. — Събуди се, казах!

— Ух, какво има, мила?

И Ейми повтори, че трябва да се събудя.

— Толкова ли малко означавам за теб? Щом можеш да заспиш в прегръдките ми като шопар в калта? Или може би си пазиш силите за твоята безценна Роуз Хок?

— А? Какво? За бога, Ейми…

— Роуз е у вас, нали?

— Ами да — рекох. — Но само заради смъртта на съпруга си и погребението. Тя…

— А защо не ми каза, че ще остане у вас? Защо трябваше сама да науча това?

— Ама виж — казах. — Защо, по дяволите, да ти го казвам? Какво общо има това с нас? Във всеки случай ти вече знаеш всичко за мен и Роуз и не изглеждаше, че това те смущава.

Погледна ме изпитателно. Очите й пробляснаха гневно и тя внезапно ми обърна гръб. После, тъкмо понечих да я прегърна, се обърна и ме изгледа отново.

— Точно какво вече знам за теб и Роуз? Я ми кажи!

— Хайде сега пък и ти, мила — рекох. — Аз…

— Отговаряй! Какво точно знам за вас? Искам да разбера!

Казах, че е просто грешка на езика и че няма какво да й обяснявам за мен и Роуз. Защото, разбира се, не й трябваше да знае за нас. Никоя жена, която спи с един мъж, не примира да знае, че и друга върши същото.

— Просто имах предвид оная нощ, нали си спомняш, когато ти ме заяждаше за Роуз, а аз ти казах, че между нас няма нищо. Това имах предвид, когато казвах, че вече знаеш всичко за нас.

— Тъй… — Тя гореше от желание да ми повярва. — Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. За бога, та не сме ли все едно сгодени? Нали ще заминем някъде заедно веднага щом измислим какво да правим с жена ми и сме сигурни, че няма да има никакви последствия от убийството на двамата сводници? Не е ли така, защо ми е тогава да се разправям с друга жена?

Тя се усмихна, но устните й потреперваха. Целуна ме и се сгуши в прегръдките ми.

— Ник… недей да се виждаш вече с нея! Искам да кажа, след като си иде вкъщи.

— Добре, нямам никакво желание. Във всеки случай никога няма да се стремя към това. Изобщо няма да се срещам с нея, Ейми, освен ако е съвсем неизбежно.

— Така ли? Нима? И какво според теб означава това?

— Имам предвид, че тя е приятелка на Майра — казах. — Дори преди да убият Том, Майра винаги ме гонеше да помагам на Роуз и понеже я съжалявах, обикновено не отказвах. Така че ще изглежда много странно, ако изведнъж престана да я виждам, без дори да дочакам да си наеме работник във фермата.

Ейми замълча, явно обмисляше нещата. После кимна едва-едва.

— Добре, Ник, предполагам, че ще ти се наложи да я видиш — още един път.

— Е, не съм сигурен дали ще е достатъчно — отвърнах аз. — Искам да кажа, че може и да е, но…

— Още един път, Ник. Само за да й кажеш да си намери помощник, защото ти няма повече да ходиш там. Не! — Понечих да заговоря, но тя запуши устата ми с ръка — Това е, Ник. Само още веднъж и никога повече. Разбира се, ако желаеш мен. Ако не искаш много, ама много да ти се разсърдя.

Съгласих се така да бъде. Просто нямаше какво друго да кажа. Но си мислех, че Роуз ще има какво да каже по въпроса. Ако не се съобразях с нея, тя можеше да ми навлече също толкова неприятности, колкото и Ейми.

Ейми просто не ми даваше никаква възможност, дявол да го вземе! Изпитвах също толкова голямо желание да се отърва от Роуз, колкото и тя да ме има. Но това не можеше да стане отведнъж, а аз нямах необходимото време, ако трябваше да видя Роуз само още един път…

— Ник, мили… Аз съм все още тук.

— Да, дявол да ме вземе, наистина — рекох аз.

Прегърнах я силно, целувах я и я галех, като влагах много ентусиазъм. Но, да си призная, без вътрешно чувство. И то не само защото бях толкова уморен, че едва можех да си повдигна пръста.

У мен назряваше един план, нещо, което не само щеше да уреди отношенията ми с Роуз, без да я виждам повече от един път, но същевременно щеше да уреди и работата с Майра и Лени. И точно тогава Ейми заговори и частите на плана се разлетяха във всички посоки. Съзнавах, че ще ми бъде адски трудно да ги сглобя отново, ако изобщо успея.

— Ник! — в гласа й се промъкнаха сърдити нотки. — Нали няма пак да заспиш?

— Кой, аз? Аз да заспя до такова прекрасно същество като теб? Е, как си го представяш?

Но когато ме изпращаше, на нея самата толкова й се спеше, че с мъка държеше очите си отворени. Повлякох се обратно през града и повярвайте ми, буквално се влачех, защото бях толкова изцеден, че нямах слюнка дори да подсвирна.

Стигнах съда и си събух ботушите долу на стълбите. Промъкнах се, влязох в стаята си и се съблякох. После се мушнах в леглото, като много внимавах да не скърцат пружините. Въздъхнах и си помислих: „О, господи, докога, по дяволите? Един кръст е достатъчна тежест и аз не съм длъжен да влача със себе си цял склад греди!“

Роуз ме сграбчи. Хвърли се с цялата си тежест върху ми, а тялото й сякаш гореше.

— По дяволите! Защо се забави толкова дълго, Ник?

Помъчих се да не изохкам.

— Виж какво, Роуз — й казах, — не можем да правим това, скъпа. Вече е неделя сутрин.

— Много важно, че е неделя сутрин! На кой му пука какъв ден е?

— Но… но не е хубаво — казах. — Просто не е хубаво човек да прелюбодействува в неделя сутринта. Е, само си помисли за това и ще видиш, че съм прав.

Роуз каза, че не иска да мисли за това, иска само да го прави.

— Хайде, майка му стара! — каза задъхана. — Хайде! Ще ти покажа дали е хубаво, или не!

Ама аз просто не можех, разбирате ли. Поне си мислех, че няма да мога. И струва ми се, успях да го направя единствено защото добрият господ ми даде сили. Той трябва да е видял, че съм на тясно, защото той всичко вижда и забелязва дори падналото от гнездото врабче, той непременно трябва да е видял ужасната безизходица, в която се намирах.

Смятам, че той ми даде сили. И това — без да прозвучи, като че ли съм неблагодарен — беше най-малкото, което можеше да направи.