Включено в книгата
Оригинално заглавие
Just Another Sucker, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 22 гласа)
Сканиране
noisy (2010)
Разпознаване и корекция
beertobeer (2010)

Издание:

Джеймс Хадли Чейс. Още един глупак

Под общата редакция на Богомил Райнов

Редактор: Жечка Георгиева

Редактор от издателството: Екатерина Делен

Художник: Веселин Павлов

Художник-редактор: Веселим Христов

Технически редактор: Ирина Иовчева

Коректор: Виолета Славчева

 

Английска, I издание

ЕКП 07/9536622431/5557-174-86. Издателски № 2475

Формат 70×100/32. Печатни коли 16,00. Издателски коли 10,37. Условно издателски коли 9,75

Дадена за набор на 25.II.1986 г. Излязла от печат на 30.VII.1986 г.

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1986

Печатница „Димитър Найденов“, В. Търново

 

James Hadley Chase. Just Another Sucker

First published 1969 by Robert Hale Ltd. Copyright © James Hadley Chase, 1961


Първа глава

I

В онази юлска сутрин, когато в осем часа ме пуснаха от затвора, дъждът се лееше като из ведро — патица би се удавила.

Изпитах доста странно усещане, като видях отново външния свят, който за мен бе застинал за цели три години и половина. Тръгнах предпазливо към него, отдалечих се на няколко метра от украсените с ковани гвоздеи врати, после спрях, за да усетя дъха на свободата.

На ъгъла сигурно чакаше междуградският автобус, но в момента нямах никакво желание да се прибирам у дома. Исках само да стоя на края на тротоара, да усещам дъжда по лицето си и постепенно да проумявам, че вече съм свободен, че няма да прекарам още една нощ в килията, няма да живея сред гангстери, криминални престъпници и извратени типове, както беше през всичките тези месеци.

По улиците се образуваха локви. Водните струи шибаха шапката ми, купена преди четири години, и шлифера, купен преди пет — топъл дъжд, падащ от ниско надвисналите облаци, мрачни и навъсени като мен самия.

Един лъскав буик плавно спря до мене и автоматичното прозорче се плъзна надолу.

— Хари!

Вратата се разтвори, докато се навеждах да зърна шофьора.

Отвътре ми се усмихна Джон Реник.

— Хайде, влизай… ще се измокриш — каза той.

Поколебах се, после се вмъкнах в колата и затръшнах вратичката. Реник грабна ръката ми и силно я стисна. Слабото му мургаво лице грееше от искрена радост, че ме вижда.

— Как си, стари разбойнико? — попита той. — Как е на свобода?

— Добре съм — отвърнах аз, като си дръпнах ръката. — Да не ми предлагаш полицейски ескорт до вкъщи?

Усмивката му поугасна, сивите проницателни очи се взряха в лицето ми.

— Сигурно си мислеше, че няма да дойда. А аз броях дните.

— Нищо не съм мислил. — Погледнах натруфеното контролно табло на колата. — Твоя ли е?

— Как да не е моя! Купих я преди няколко месеца. Бива си я, нали?

— Значи ченгетата на Палм Сити все така са тъпкани с пари. Моите поздравления.

Той стисна устни и очите му внезапно блеснаха гневно.

— Виж какво, Хари, ако някой друг ми беше пуснал тая шега, щях да му фрасна един.

Свих рамене.

— Давай, щом ти харесва. Свикнал съм да ме бият ченгета.

Той шумно си пое дъх и каза:

— За твое сведение сега съм специален сътрудник на областния прокурор и получих солидно увеличение на заплатата. От две години вече не съм обикновен полицай.

Усетих как лицето ми пламна и това ме ядоса.

— Ясно… извинявай… не знаех.

— Че откъде ще знаеш? — той се усмихна и включи на скорост. Буикът се отдели от бордюра. — Доста неща се промениха, откакто те няма, Хари. Старите управници си отидоха. Имаме нов областен прокурор… свестен човек е.

Аз мълчах.

— Какви са ти намеренията? — попита той ненадейно.

— Никакви. Искам да се поогледам. Нали знаеш, че от „Хералд“ ме изхвърлиха.

— Чух за това. — Настъпи пауза, после той продължи: — Отначало ще ти се види доста тежко. Знаеш, нали?

— А, да. Ако убиеш ченге, дори без да искаш, няма да те оставят да го забравиш. Знам колко тежко ще ми бъде.

— Няма да имаш неприятности с полицията. Не исках да кажа това, но вероятно ще трябва да си потърсиш ново поприще. Къбит е влиятелна личност. Има ти зъб. Ако зависи от него, с журналистическата ти кариера е свършено.

— Това си е моя грижа.

— Бих могъл да ти помогна.

— Ще се справя сам.

— Е, да, разбира се, но Нина…

— И за Нина ще се погрижа.

Настъпи дълга пауза, той впери поглед в мокрото стъкло и каза:

— Виж какво, Хари, ние с теб сме приятели. Познаваме се от бог знае кога. Разбирам какво ти е, по не се дръж с мене като с враг. Говорих с Медоус за теб. Той е новият областен прокурор. Още не е сигурно, но може да те вземем при нас.

Погледнах го.

— Няма да работя за градската управа, та ако ще цял живот да стоя без работа.

— На Нина и беше много тежко — каза смутено Реник. — Тя…

— И на мен ми беше тежко, така че сме двама. Помощ не ми трябва. Това е!

— Е, добре! — Реник разпери безпомощно ръце. — Не си въобразявай, че не те разбирам, Хари. Сигурно и аз щях да съм озлобен като тебе, ако ме бяха натопили без вина, ама станалото станало. Трябва да помислиш за бъдещето си… и за бъдещето на Нина.

— Че за какво друго съм мислил според теб през цялото време в килията? — Вперих поглед навън — морето бе сиво в дъжда, вълните се разбиваха в дигата. — Да, озлобен съм, и още как. Имах достатъчно време да разбера какъв глупак съм бил. Трябваше да взема десетте хиляди долара, дето ми ги предлагаше началникът на полицията, и да си затварям устата. Е, в затвора научих нещо, втори път няма да се мина така.

— Сега само се надуваш — сърдито рече Реник. — Знаеш, че постъпи правилно. Просто не ти провървя. Ако беше взел подкупа на оня мръсник, нямаше да можеш да се понасяш, знаеш си го.

— Така ли? Да не мислиш, че сега ми е много приятно да се понасям? Ако прекараш три години и половина в килията заедно с един, дето е изнасилвал деца, и с двама главорези, от чиито навици можеш да си изповърнеш червата, вече не си същият. Ако бях взел подкупа, сега поне нямаше да съм бивш затворник без работа. Сигурно щях да имам кола като твоята.

Реник се размърда смутено.

— Не говори така, Хари. Страхувам се за тебе. За бога, овладей се преди срещата с Нина.

— Защо не си гледаш работата? — озъбих се аз. — Нина ми е жена. Взела ме е и за добро, и за зло. Я ме остави сам да се грижа за нея.

— Мисля, че сгреши, Хари, като не я пусна да дойде на делото, нито да те види в затвора или да ти пише. Знаеш не по-зле от мене, че тя искаше да споделите всичко, а ти я превърна в страничен наблюдател.

Стиснах юмруци и продължих да гледам прогизналия морски бряг.

— Знаех какво върша. Да не мислиш, че исках ония лешояди да я снимат в съда? Или да ме види зад решетките в раирана пижама? Да не мислиш, че исках оня мръсник, надзирателят, да чете писмата и преди мене? Нямаше какво да я намесвам в тая работа, само защото съм глупак.

— Сбърка, Хари. Не ти ли е идвало наум, че тя искаше да бъде с тебе? — каза нетърпеливо Реник. — Едва я предумах да не идва с мен тази сутрин.

Наближавахме Палм Бей — богаташкия квартал на Палм Сити. Дългата редица луксозни вили стоеше самотно в проливния дъжд. Брегът бе пуст. Кадилаците, ролсовете и бентлитата бяха паркирани пред разкошните хотели.

Някога Палм Бей беше моята ловна област. Колко далечно ми се виждаше времето, когато водех клюкарската рубрика на „Хералд“ — вестника с най-голям тираж в Калифорния. А моята рубрика излизаше и в стотина второстепенни вестничета. Печелех добри пари. Живеех добре и обичах работата си. По-късно се ожених за Нина и купих едноетажната къща в покрайнините на Палм Бей — тя стана нашият дом. Работите ми вървяха добре и изглеждаше, че това ще трае цял живот, но една нощ в хотел „Бийч“ случайно дочух част от разговор между двама непознати, които се бяха натряскали и без всякаква предпазливост говореха на висок глас.

Тези няколко думи ме насочиха към нещо, което се оказа избухливо и опасно като изригващ вулкан. След два месеца на търпение и тайни проучвания узнах цялата история. Тази история щеше да гърми със седмици от първата страница на „Хералд“.

Една чикагска банда се канеше да завладее Палм Сити. Смятаха да подредят града с игрални автомати, публични домове и всички останали атрибути на организирания порок. Месечната печалба се изчисляваше на два и половина милиона долара.

Когато си изясних фактите, помислих, че в тая банда всички са луди. Не можех да повярвам, че просто ще пристигнат в града и ще го завладеят, когато и както си пожелаят. Тогава получих сведения от първа ръка, че началникът на полицията и пет-шест други отговорни служители от градската управа били подкупени, за да осигурят на бандата необходимата подкрепа.

Тогава направих най-голямата си грешка — опитах се сам да продължа разследването. Исках само аз да съм автор на сензацията и чак когато получих всички доказателства и направих черновата на статиите, които щях да пусна, отидох при Дж. Матю Къбит, моя началник, собственика на „Хералд“.

Казах му какво се готви, а той ме слушаше; изпитото му лице бе сиво и безизразно.

Като свърших, Къбит заяви, че иска да провери фактите. Трябваше да се досетя какво става — имаше някаква студенина в държането му и странна липса на ентусиазъм. Макар че бях ровил надълбоко и бях убедил доста хора да проговорят, това явно не беше достатъчно. Бандата бе купила „Хералд“. И през ум не ми мина тази възможност. По-късно научих, че обещали на Къбит място в сената, ако играе с тях; изкушението трябва да е било много голямо за този алчен, амбициозен собственик на вестник.

Той ми поиска всички сведения, за да ги провери. Като се връщах у дома да взема досието, спря ме полицейска кола.

Казаха, че началникът искал да ме види. Придружиха ме до управлението, където имах разговор с него.

Той беше груб, прям човек и дори не се опита да увърта. Сложи на бюрото си десет хиляди, долара в нови шумолящи банкноти. Да разменим банкнотите за досието и да забравим разследването. Бива ли?

Като оставим настрана факта, че никога не бях вземал подкуп и нямах намерение точно сега да започвам, аз бях сигурен, че покрай историята, която се готвех да опиша, името ми със седмици щеше да гърми от първите страници на вестниците и това щеше да издигне репутацията ми сред журналистите. Станах, излязох и се насадих право на белята.

Предадях досието на Къбит и му казах за подкупа, предложен ми от началника на полицията. Той впери в мен лицемерен поглед, кимна и ми рече да бъда у тях в десет и половина вечерта. Дотогава щял да има време да провери моите разкрития и да реши кой е най-добрият начин да се справим с положението. Сигурно е изгорил досието. Повече не го видях.

Нина знаеше за разследването от самото начало. Тя се изплаши до смърт, като разбра какъв динамит държа в ръцете си, но си даваше сметка, че това е големият шанс в живота ми и беше с мен.

Малко преди десет часа тръгнах за срещата с Къбит. Нина ме изпрати, до колата и тогава видях колко е изплашена: И аз бях неспокоен, но имах доверие в Къбит. Домът му беше в Палм Бей и трябваше да мина по един съвсем безлюден участък от пътя. Там именно се насадих на белята.

Една полицейска кола ме настигна с голяма скорост и ме блъсна отстрани. Намерението им вероятно беше да избутат колата ми от пътя и да се преобърна в морето. Ала ме удариха прекалено силно и кормилото счупи ребрата на полицая, който шофираше. Неговият придружител се пораздруса, но не беше ранен. Той ме арестува за непозволена скорост. Знаех, че всичко е нагласено, но нищо не можех да направя. След няколко минути пристигна още една полицейска кола; зад кормилото беше сержант Бейлис от отдел „Убийства“. Никой не си даде труд да го запита какво търси на този безлюден път. Той взе работата в свои ръце. Раненото ченге светкавично замина за болницата, а мен поведоха към полицейското управление.

По пътя Бейлис изведнъж нареди на шофьора да спре. Бяхме на една тъмна, пуста улица. Каза ми да сляза от колата. Шофьорът също слезе, сграбчи ме изотзад и ми стисна здраво ръцете. Бейлис извади от жабката бутилка уиски, напълни си устата и ми напръска лицето и ризата. После измъкна отнякъде гумена палка и ме удари по главата.

Дойдох на себе си в килията и от този момент бях загубен. Раненото ченге умря. За предумишлено убийство ми тръшнаха четири години. Моят адвокат се бореше като тигър, но не постигна нищо. Представи доказателства, че това е заговор срещу мен, но те бяха отхвърлени набързо. Къбит заяви под клетва, че не е получавал никакво досие и че се готвел да се отърве от мене, защото съм бил не само журналист без бъдеще, но и прикрит пияница.

Докато излежавах присъдата, непрекъснато си повтарях какъв глупак съм бил. Казвах си, че трябва да съм бил луд, щом съм се опитвал да се опълча сам срещу управата на града.

С нищо не ми помогна това, че по-късно началникът на полицията бе принуден да подаде оставка и че градската управа беше прочистена от горе до долу. Заради намеците, които моят адвокат бе пуснал тук-там, се състояло разследване и чикагската банда решила да се настани другаде, но на мен това не ми помогна.

Четиригодишната присъда за убийство на полицай при автомобилна катастрофа, и то в пияно състояние, си важеше и никой нищо не можеше да направи.

А сега, след три години и половина в затворническата килия, бях отново свободен. Бях журналист без друга квалификация. Къбит ме беше сложил в черния списък и това значеше, че никой вестник няма да ми даде работа. Трябваше да се захвана с нещо ново. Нямах представа какво ще работя. Макар че печелех добре, винаги бях харчил на поразия. Почти нищо не бях оставил на Нина, преди да вляза в затвора. Едва ли беше останало нещо от спестяванията ни. Притеснявах се до полуда за нея, но бях и твърде инат и глупав, та настоявах пред моя адвокат тя да не ми пише. Мисълта, че онзи дебел садист, надзирателят, ще чете писмата й преди мен, беше просто непоносима. Попитах Реник:

— Как я караше тя? Как е Нина?

— Добре е — отвърна той. — Не си се съмнявал в това, нали? Откри, че има талант. Занимава се с изкуство. Декорира керамични съдове и изкарва доста добри пари.

Буикът зави по нашата улица.

При вида на моя дом нещо ме стисна за гърлото. Познатата улица беше пуста. Дъждът се лееше на сиви струи, които отскачаха от тротоара и от шосето.

Реник спря пред входната врата.

— Ще се видим пак — подаде ми той ръка. — Ти си човек с късмет, Хари. Де и мен да ме чакаше такава жена като Нина.

Излязох от колата. Без да го погледна, тръгнах по познатата пътека. Вратата на къщата се разтвори и на прага се появи Нина.