Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
POP. 1280, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
TriAM505 (2011)

Издание:

Джим Томпсън. 1280 жители

 

Преведе от английски: Стефан Семерджиев

Редактор: Надка Гунева

Художник: Ангел Домусчиев

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

Коректор: Виолета Славчева

 

I издание

ЕКП 07/9536622331/5637–169–86

Издателски № 2462

Формат 70×100/32

Печатни коли 14,00

Издателски коли 9,07

Условно-издателски коли 8,73

Дадена за набор на 3.I.1986 г.

Излязла от печат на 30.V.1986 г.

 

Издателства „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Найденов“ — В. Търново

История

  1. — Добавяне

17.

Доста дълго не продумах; лежах неподвижно и се чудех къде изчезна музиката на цигулките и защо вече не долавям ухание на парфюм.

Накрая попитах:

— За какво говориш, Ейми?

И когато тя ми обясни, си поотдъхнах, но само малко, защото можеше да бъде много по-лошо.

— Говоря за онези двама мъже, които уби. Онези… сводници е думата, мисля.

— Сводници ли? — изненадах се аз. — Какви сводници?

— Престани, Ник! Говоря за онази нощ, когато ти и аз се върнахме в Потсвил с един и същи влак. Да, знам, че ти не ме видя, но аз бях във влака. Почудих се защо тръгна към реката посред нощ, облечен в най-хубавите си дрехи, и затова те проследих…

— Слушай! — казах. — Не би могла да ме проследиш, където и да съм ходил. Оная нощ беше тъмно като в рог и…

— Беше много тъмно за теб, Ник. За човек, който никога не е можел да вижда добре нощем. Но аз нямам подобен недостатък. Проследих те съвсем лесно и много ясно видях как ти уби ония двама мъже.

Така значи…

Все пак беше по-добре да знае за тях, отколкото, че съм убил другите двама. Това не ме обвързваше с Роуз, тъй че да не мога лесно да се отърва. Нямаше начин Ейми да не усети каква е работата, ако знаеше, че съм убил Ток Хок. А работата беше сериозна, макар Ейми да не подозираше нищо.

За една-две минути почти ми се прииска да взема да избягам с Роуз и нейните тридесет хиляди долара и да пратя Ейми по дяволите. Но това беше само една смътна мисъл и аз дори не я задържах дълго. На Роуз й беше в природата да взема твърде много от мъжете, беше прекалено взискателна и властна, но нямаше кой знае какво да даде в замяна. Беше във всяко едно отношение страхотна жена, но повече не можеше да се каже за нея. Страхотна, но дяволски неуравновесена. Жена, която загубваше самообладание точно когато имаше най-голяма нужда от него, както в случая с Чичо Джон.

Обърнах се и прегърнах Ейми. За миг тя се притисна мека и топла до мен, а после простена и се отдръпна.

— Защо го направи, Ник? Казах ти, че съм го приела и то наистина е така, но защо, скъпи? Обясни ми защо! Никога не съм мислила, че можеш да убиеш човек.

— И аз никога не съм мислил, че ще мога — отвърнах. — И не мога точно да кажа защо го направих. Просто не ми харесваха, както толкова много други неща, направо ми бяха противни. Дълго време не им обръщах внимание, затварях си очите, както обикновено, и накрая си помислих, че не трябва повече да ги оставям. Има много случаи, страшно много, в които не мога да направя нищо. Но в техния случай можех да направя нещо и тогава… накрая го направих.

Ейми ме гледаше втренчена, с намръщено лице. Потупах я по задника и пак я целунах.

— Право да ти кажа, мила — продължих аз, — наистина имах чувството, че постъпвам с тия момчета по единствения правилен начин. Те вредяха на себе си, вредяха и на другите. Трябва да са знаели това, както всеки би знаел подобно нещо. И аз им направих истинско благодеяние, като уредих нещата така, че да не им се налага да живеят повече.

— О, да — каза Ейми. — Разбирам. Да не би да имаш чувството, че ще направиш истинско благодеяние на Кен Лейси, ако го предпазиш от необходимостта да продължи да живее?

— За такъв като него — още повече. Човек, който се подиграва с приятелите си, който причинява зло на хората само защото може да им го причини — това е Кен Лейси — казах аз. — Ти какво знаеш за него?

— Само едно нещо, Ник. Знам само, че си уредил някак нещата, та двете убийства, които си извършил, да бъдат приписани на шерифа Кен Лейси.

Преглътнах и казах, че не разбирам как е стигнала до това заключение.

— Какво съм виновен аз, че Кен дойде тук, напи се и взе да дрънка из целия град какъв страхотен мъж бил. Мисля, че ако човек иска да блесне, като сам си изтъква достойнствата, той трябва да приеме и последствията от това.

— Аз не мисля така, Ник. И няма да ти позволя да го направиш.

— Но гледай Ейми! — казах. — Защо не? Какво чак толкова представлява Кен за теб?

— Един човек, който може да бъде несправедливо осъден за убийство.

— Ама… Но аз нищо не разбирам — казах. — Ако за теб няма значение, че съм убил двамата сводници, защо.

— Ти не си ме слушал, Ник. Това има голямо значение за мен. Но нямаше откъде да узная, че ще ги убиеш. В случая с шерифа Лейси аз знам какво кроиш и ако ти позволя да го направиш, ще бъда не по-малко виновна от теб.

— Ами… — аз се поколебах, — ако просто нямам друг изход, Ейми? Ако въпросът е той или аз?

— Тогава съжалявам много, Ник. Ще трябва да бъдеш ти. Но няма голяма вероятност обстоятелствата да се стекат така, нали? Няма начин да бъдеш обвинен?

— Е, няма — казах. — Засега не допускам. Много е възможно труповете им никога да не бъдат намерени.

— Тогава какво?

— Тогава… По дяволите, Ейми. Ще бъде много по-добре да оставим нещата да се развиват така, както съм ги замислил. Ще бъде много по-добре. Ако ти познаваше тоя проклет Кен Лейси така добре, както го познавам аз, ако знаеше какви подлости е извършил…

— Не, Ник. Това няма нищо общо.

— Но… ама че…

— Не.

— Виж, Ейми. Струва ми се, че не си ти човекът, който трябва да се разпорежда. Както казват в съда, ти си виновна за укриване на престъпление. Знаеш, че съм убил ония двамата и не си съобщила за това, така че ако се опиташ да ме издадеш по-късно, сама ще се уличиш в съучастие.

— Знам — спокойно каза Ейми. — Но бих го направила, Ник. Сигурна съм, че това ти е съвсем ясно.

— Ама…

Но наистина ми беше съвсем ясно, че ще го направи, дори по тоя начин да окачваше и себе си на въжето. Ето защо нямаше смисъл да се говори повече по въпроса.

Погледнах я, както си лежеше с коса, разпиляна върху възглавницата, а топлината на тялото й сгряваше и моето. И си помислих, дявол да го вземе, така ли трябва да се държиш в леглото с една хубава жена. Да спорите двамата за убийство, да се заплашвате един друг, когато се предполага, че се обичате и можете да правите нещо много по-хубаво. После си помислих, че може би не е толкова странно все пак. Може би е така с повечето хора, всички правят почти същото, но по различен начин. А през цялото време държат щастието в ръцете си.

— Извинявай, мила — й казах. — Разбира се, че ще направя това, което искаш. Никога не бих си помислил да направя нещо друго.

— Ти също извинявай, мили — тя ме целуна леко по устните. — И аз ще правя това, което искаш. Щом нещата се поуталожат, ще заминем заедно оттук.

— Чудесно. Това наистина е чудесно, скъпа — рекох.

— Много ми се иска, мили, и ще го направя. Веднага щом се уверим, че не оставяме никакви висящи въпроси тук.

Казах отново, че това е чудесно, а се чудех какво ще правя с такъв голям висящ въпрос като Роуз Хок. После си помислих, че ще се оправям, когато му дойде времето. Забравих за всичко на света освен за Ейми, а мисля, че и тя забрави за всичко друго освен за мен. И беше както преди, само че по-хубаво.

Беше както никога досега.

След това пак лежахме един до друг. Дъхът ни се сливаше, сърцата ни биеха в такт. Но внезапно Ейми издърпа ръката си от моята и се надигна:

— Ник! Какво е това?

— Кое? Кое какво е?

Погледнах към прозореца, накъдето сочеше тя — към спуснатите транспаранти, зад които трепкаше светлина. После скочих, изтичах до прозореца и вдигнах транспарантите. И сигурно съм простенал на висок глас:

— По дяволите! — извиках аз. — Ама че работа!

— Ник, какво става, мили?

— Негърският квартал! Гори!

Трябваше да предположа, че това можеше да се случи. Защото Том Хок все пак беше бял, каквото и да се говореше за него, а излизаше, че го беше убил един негър. Тъй че все на някой идиот можеше да му хрумне идеята да се даде урок на негрите, той щеше да я сподели с други идиоти и ето ти маса неприятности.

Докато се обличах, Ейми ме гледаше разтревожено. Попита ме какво смятам да правя, а аз отвърнах, че не знам, но непременно трябва да направя нещо. Защото фактът, че шерифът ходи на риболов, когато в града избухват безредици, може чудесно да го провали на изборите.

— Но, Ник… Това вече няма значение, нали? Щом ще се махнем заедно?

— Кога? — нахлузих ботушите си. — Не можеш да определиш точна дата, нали?

— Да… — прехапа тя устни. — Разбирам какво искаш да кажеш, мили.

— Може да е след година-две — казах. — Но дори да е само след шест месеца, по-добре да съм на служба. Защото ще бъде много по-лесно да се уредят онези висящи въпроси, за които ти спомена, ако не съм просто един обикновен гражданин.

Дооблякох се и тя ме изведе през задната врата.

Тръгнах обратно по пътя, по който бях дошъл — надолу към реката и после по брега. И разбира се, не носех въдицата със себе си.

Влязох в негърския квартал от отвъдната му страна и се нацапах с въглени от пожара. После се смесих с тълпата, като заудрях по пламъците с един мокър чувал, който някой бе изтървал.

В действителност нямаше големи щети — бяха изгорели всичко шест-седем колиби. Тъй като скоро бе валяло и нямаше вятър, огънят се разгаряше бавно и не бе успял да се разпространи, преди да го забележат.

Започнах да обяснявам на неколцина негри какво да правят, като гасях заедно с тях. После се обърнах за миг да избърша потта около очите си и някой ме потупа по рамото.

Беше Робърт Лий Джеферсън, който изглеждаше по-строг от всякога.

— Майка му стара, гледай какво стана, Робърт Лий! — казах му аз. — Добре че бях тук на място, когато избухна пожарът, иначе кой знае какво щеше да се случи.

— Ела с мен! — каза той.

— О, благодаря, Робърт Лий — отвърнах. — Но едва ли ще мога. Тоя пожар…

— Пожарът е напълно потушен. И беше потушен дълго преди да се появиш ти. Хайде, тръгвай!

Качихме се в кабриолета му. Подкарахме към магазина, а там имаше и други коли, кабриолети и коне, завързани отвън. А отпред на тротоара се бяха събрали половин дузина мъже. Видни граждани, като мистър Динуиди — управителя на банката, Зийк Карлтън, собственика на памучната фабрика, Стоунуол Джаксън Смит — председателя на училищното настоятелство, Самюъл Хюстън Тейлър, който притежаваше магазина за мебели и погребалното бюро.

Всички влязохме вътре. Седнахме в канцеларията на Робърт Лий или по-точно седнаха всички освен мен. Защото за мен не остана място.

Зийк Карлтън откри заседанието, като тропна с юмрук по бюрото и попита що за проклет окръг управляваме.

— Знаеш ли какво може да последва от един такъв случай, Ник? Знаеш ли какво става ако изгорят няколко бедни, беззащитни негри?

— Напълно ми е ясно — отвърнах. — Всички негри ще се изплашат и може би когато дойде времето да се бере памукът, няма да има никой наоколо.

— Добре го каза! Да се подплашат тия проклети бедни негри означава да загубим маса пари!

— Жена ти каза, че си тръгнал за риба — рече Робърт Лий Джеферсън. — Къде точно по реката беше, когато избухна пожарът?

— Не бях за риба — отвърнах.

— Хайде, Кори — строго каза Стоунуол Джаксън Смит. — Аз лично те видях, когато тръгна с въдица към реката. Това е, бих казал, много недвусмислено доказателство, че си ходил за риба.

— Да, обаче едва ли мога да се съглася с вас — рекох. — Не бих казал, че грешите, но и не бих казал, че сте прави.

— О, престани, Ник! — сряза ме Самюъл Хюстън Тейлър. — Ние…

— Оная вечер например — продължих аз — видях един мъж да се промъква в някакъв празен товарен вагон с една от гимназиалните учителки. Но не смятам това за недвусмислено доказателство, че заминаваха нанякъде.

Стоунуол Джаксън стана огненочервен. Останалите го погледнаха с присвити очи, като че ли го виждаха за пръв път, а управителят на банката, мистър Динуиди, се обърна към мен. Той беше по-любезен от останалите. Държеше се доста приятелски още от времето, когато го измъкнах от нужника.

— Кажи, шерифе, къде точно беше и какво прави тази нощ? — попита ме той. — Сигурен съм, че всички с радост ще приемем твоето обяснение.

— Не и аз, за бога! — извика Зийк Карлтън. — Аз…

— Спокойно, Зийк! — вдигна ръка мистър Динуиди и го възпря. — Продължавай, шерифе.

— Добре. Да започнем от началото на вечерта — подхванах аз. — Подозирах, че някой ще се опита да се захване с негрите, тъй че приготвих въдицата, все едно отивам за риба. Както знаете, реката минава зад негърския квартал и…

— Дявол да го вземе, знаем откъде минава! — изръмжа Самюъл Хюстън Тейлър. — Искаме да знаем обаче защо не беше там да предотвратиш пожара?

— Защото трябваше малко да позаобиколя — му рекох. — Видях как някакъв човек се измъкна от една къща и си помислих, че може да е направил нещо лошо. Изглежда, имаше нещо мътно в тая работа и аз трябваше да проверя, за да съм сигурен. Тъй че отидох до къщата и тъкмо се канех да почукам, когато реших, че няма нужда и може да притесня хората. Защото вътре се виждаше стопанката и така както грееше цялата, беше очевидно, че не е имало никакви неприятности. Освен това тя беше почти без дрехи.

Всички тия приказки, разбира се, изстрелях на риск. Един вид двоен изстрел. Предполагах, че от тези тук граждани на Потсвил все някой изневерява на жена си или че тя му изневерява. Или пък че той страшно силно я подозира.

Във всеки случай, изглежда, уцелих, защото начинът, по който реагираха, беше най-забавното нещо, което сте виждали. Всичките — или, бих казал, повечето от тях — се гледаха свирепо един друг, като в същото време се мъчеха да наведат глави. Всичките — обвинени и обвиняващи.

Мистър Динуиди започна да пита за чия точно къща говоря. Но другите така го стрелнаха с очи, че той веднага млъкна.

Робърт Лий се покашля и ме подкани да продължа.

— Можем да приемем, че най-накрая си стигнал реката и когато избухна пожарът, си бил там. Какво се случи после? Какво прави ти през цялото време, докато ние се борехме със стихията?

— Мъчех се да пипна подпалвачите. Те профучаха през храсталаците, като се опитваха да се измъкнат, и аз им изкрещях да спрат, че са арестувани, но това не помогна. Те продължиха да бягат, а аз ги подгоних, виках им да спрат или ще стрелям. Но май им беше ясно, че няма да посмея, защото се измъкнаха до един.

Робърт Лий облиза колебливо устни:

— Видя ли кои бяха, Ник?

— Нека го погледнем от тая страна — казах. — Не е чак толкова важно дали знам, или не знам кои са. След като не успях да ги пипна, имената им са без значение и ако ги назова, това може само да изостри отношенията.

— Но, шерифе — рече мистър Динуиди, — не разбирам ъ-ъ… — той секна, като видя какъв поглед му хвърли Зийк Карлтън, какви погледи му отправиха останалите негови най-значителни вложители.

Защото пак бях стрелял на риск и бях попаднал дори по-близо до целта от първия път.

С малки изключения, тук нямаше човек, който да няма пораснал или почти пораснал син. И никой от тези младежи не струваше колкото барута, с който щях да му пръсна черепа. Те се шляеха из града, като нехайно си даваха вид, че работят за татковците си. Развратничеха, пиеха и измисляха безобразия. Човек можеше да се обзаложи, че каквито и безредици да ставаха в града, винаги беше замесен поне един от тях, ако не и всичките.

Заседанието приключи и почти никой не ми кимна на излизане.

Последвах Робърт Лий до тротоара, където останахме да поговорим още една минута.

— За съжаление ти едва ли си спечели приятели тая нощ, Ник — ми каза той. — Наистина трябва да се стегнеш и отсега нататък да работиш яко, ако искаш да останеш на служба.

— Да работя ли? — почесах се по главата. — А какво?

— Работата си естествено! Какво друго? — каза той и отмести поглед, тъй като се бях вторачил в него. — Добре, може би тая вечер трябваше да направиш някакъв компромис. Може би пак ще се наложи. Но един или два изключителни случая не оправдават пълното ти безразличие към прилагането на законите.

— Ще ти кажа нещо в тая връзка, Робърт Лий. Всеки един човек, който нарушава законите, си има съвсем основателна причина, произтичаща от неговия начин на мислене, което прави всеки случай изключителен, а не само един-два. Да вземем за пример теб. Много хора биха си помислили, че ти си виновен за нанасяне на телесни повреди, защото удари Хенри Клей Фанинг в…

— Ще ти задам само един въпрос — пресече ме Робърт Лий. — Ще започнеш ли да налагаш спазването на законите или не?

— Разбира се — отвърнах. — Разбира се, само това ще правя.

— Добре, спокоен съм, като го чувам.

— Ей богу! — рекох. — Ама аз наистина ще почна да удрям. Всеки, който отсега нататък наруши закона, ще си има работа с мен. Стига само да е негър или някоя бяла отрепка, която не може да си плати таксата за изборите.

— Това е твърде цинично изказване, Ник.

— Цинично ли? Хайде пък и ти, Робърт Лий! За какво ми е притрябвало да се изказвам цинично?