Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
POP. 1280, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
TriAM505 (2011)

Издание:

Джим Томпсън. 1280 жители

 

Преведе от английски: Стефан Семерджиев

Редактор: Надка Гунева

Художник: Ангел Домусчиев

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

Коректор: Виолета Славчева

 

I издание

ЕКП 07/9536622331/5637–169–86

Издателски № 2462

Формат 70×100/32

Печатни коли 14,00

Издателски коли 9,07

Условно-издателски коли 8,73

Дадена за набор на 3.I.1986 г.

Излязла от печат на 30.V.1986 г.

 

Издателства „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Найденов“ — В. Търново

История

  1. — Добавяне

8.

На другата сутрин Кен се появи на закуска — изглеждаше много немощен, блед и изцеден. Но макар че беше силно развълнуван, той успя да подхвърли много ласкателства към Майра и да каже няколко любезни приказки на Лени, така че тя се държа много мило с него. Не чак дотам мило, защото знаеше, че е прекарал нощта в бардака — което беше единственото място, дето би могъл да я прекара, — но все пак толкова любезно, колкото една дама може да се държи с мъж при подобни обстоятелства. Тя непрекъснато го подканваше да хапне нещо, а Кен учтиво отказваше и обясняваше, че почти никога не закусва нищо освен чаша кафе и не иска нищо друго и тая сутрин.

— Трябва да внимавам за теглото си, госпожо — каза той. — Природата не ми е дала такава стройна фигура като на вас и на вашия хубав брат.

Лени се изкикоти и се изплю насреща му; беше доволен значи. Майра се изчерви и каза, че бил страхотен ласкател.

— Аз? Аз да лаская жена? — рече Кен. — Ами! За пръв път чувам такова нещо!

— О, вие ли! Вие знаете, че аз нямам чак толкова хубава фигура.

— Е, може би не. Но то е, защото все още не сте напълно развита — каза Кен. — Все още сте младо момиче.

— Хи-хи! — захили се Майра. — Ама че сте!

— Само почакайте да се позакръглите още малко — рече Кен. — Почакайте да достигнете възрастта на брат си.

Ей, ама лъжи като тези винаги изморяват, дори когато си във форма. А Кен сигурно беше. Караше я по навик, но му личеше, че вече е на края на силите си. За щастие точно тогава Майра, изглежда, загря, че се държи твърде свойски с Кен и му позволява да бъде доста разпуснат с нея. Тъй че изведнъж охладня и започна да разтребва масата. А Кен изрече своите благодарности, сбогува се и аз го отведох долу в моята канцелария.

Връчих му едно шише светло уиски. Той отпи голяма-голяма глътка, изжабурка се, преглътна и се облегна на стола. Пот изби по челото му. Целият се разтрепери, а лицето му стана болезнено-бяло. За миг помислих, че му прилошава; всички тия лъжи и това докарване пред Майра му дойдоха много. После изведнъж лицето му възвърна цвета си и той престана да се поти и трепери. Пусна дълга, дълбока въздишка.

— По дяволите! — каза той кротко. — Точно от това имах нужда.

— Не може да се язди само с едно стреме — рекох. — Пийни още едно, Кен.

— Ей, дявол да го вземе! — каза той. — Дявол да го вземе, Ник, не ми пука! Ще пийна!

Дръпна още няколко пъти, при което съдържанието на бутилката намаля наполовина. Тогава рече, че няма да е зле да понамали темпото.

Казах му да не бърза, защото още няколко часа няма да може да хване влак за връщане.

Поседяхме така, без много-много да говорим. Той ме погледна, после погледна встрани и нещо лукаво се появи на лицето му.

— Много хубав млад момък е шуреят ти — каза той. — Да бе, много хубав.

— И е идиот — рекох. — Във всеки случай не е съвсем наред в главата.

Кен кимна и каза, че и той го е забелязал.

— Но това сигурно няма особено значение за някои жени, нали разбираш, Ник? Да речем, някоя, дето е доста по-дърта от него. Някоя, дето е доста грозна и явно ще си остане такава.

— Е, не ги разбирам аз тия работи — рекох. — Не искам да кажа, че грешиш, но не мога със сигурност да кажа и че си прав.

— Явно не си много прозорлив. Ето, обзалагам се, че точно в тоя град има една жена, дето наистина ще пред-по-чете Лени пред мъж като тебе. Не казвам, че не си готин, но вероятно оная работа ти е по-къса от неговата — казвали са ми, че идиотите са като жребци за разплод. И във всеки случай.

— Хубаво де, туй не го знам — рекох. — Досега никога не съм имал оплаквания по тая част.

— Мълчи, когато аз говоря! — викна Кен. — Млъкни, та да научиш нещо! Исках да ти кажа, че дори всичко друго да е еднакво, в което ужасно се съмнявам в твоя случай, все някоя жена ще предпочете такова чучело пред нормален мъж. Щото няма да има нужда да му се докарва, нали разбираш к’во искам да кажа? Тя ще си го върти както си иска. Може да е грозна като вещица и дваж по-развалена и пак да получи онова, от което има нужда.

Почесах се по главата и казах, че сигурно е така. Но все още си мислех, че той греши за Лени.

— Знам със сигурност, че няма ни една жена в тоя град, дето да мисли добро за него. Те твърдят обратното, за да поддържат добри отношения с Майра, но знам, че всички го Мразят, та да не го видят.

Всички ли?

— Всички. С изключение на Майра, разбира се. Сестра му.

Кен изсумтя и избърса уста с опакото на ръката си. После като че ли се сепна и замълча. Но подхванатият разговор не му даваше мира.

— Няма особена прилика между Лени и жена ти. Трудно ще познаеш, че са брат и сестра, ако някой не ти го каже.

— Май че е така — рекох. — Не може да се каже, че някога съм се замислял.

Но аз се бях замислял. Ей богу, много бях мислил за това.

— Ти познаваше ли Лени, преди да се ожениш? Знаеше ли, че ще имаш идиот за шурей?

— Ами не, не знаех — отвърнах. — Чак след това разбрах, че Майра има брат. Дойде ми като изневиделица.

— Ъхъ! — изсумтя Кен. — Тогава не се учудвай, ако ти поднесат изневиделица и нещо друго, Ник. Не, братко, не се учудвай на нищо.

— Как така! Какво искаш да кажеш, Кен?

Той поклати глава, но не ми отговори, а избухна в смях. Засмях се и аз. Защото беше много смешно, значи. Аз бях станал за смях. И точно сега не можех да направя нищо, за да се защитя, но си представях, че някой ден ще мога.

Кен отпи още няколко големи глътки. Станах и казах, че трябва да тръгваме.

— Имаме доста път до гарата, а искам и да се видиш с някои хора. Ще бъде голямо нещо за тях да се срещнат с шериф като теб, дошъл от големия град.

— Няма начин, обзалагам се, че е така! — рече Кен и се надигна, като се олюляваше. — Сигурно не всеки ден могат да срещнат истински мъж във вашия пиклив град.

— Кажи им как си се оправил с ония сводници — казах. — Те ще бъдат страшно впечатлени, като чуят как сам си се справил и с двамата и си им дал да разберат.

Той примига като кукумявка. Попита какви сводници, за какво, по дяволите, приказвам. Обясних му, че това са сводниците, за които го бях предупредил предишната нощ, — двамата, дето сигурно щяха да му създават неприятности.

— Ъ! — хлъцна той. — К’во! Кога си ми казвал такова нещо?

— Значи си ги оставил да правят каквото си щат? Двама долни сводници да правят мръсно на Кен Лейси?

— А? К’во? — Той потърка очи. — Кой казва, че някакви си сводници са ми правили мръсно?

— Знаех си аз, че не са! — казах и го потупах по гърба. — Не и на Кен Лейси, най-храбрия, най-умния пазител на реда в тоя щат.

— Хайде, стига! — рече Кен. — Сума приказки изприказва, Ник. Без майтап.

— Не бих пуснал никой друг да отиде там снощи. Но знаех, че ще можеш да им излезеш насреща на тия сводници, ако те нападнат с револвери и ножове. Знаех, че ще ги накараш да съжаляват, дето са се родили.

Лицето на Кен доби строго изражение — като на оня Уйлям С. Харт от филмите. Той разкърши рамене и се изправи, доколкото беше в състояние да се задържи на своите олюляващи се от уискито крака.

— Какво направи с тях, Кен? — попитах. — Как им запуши устата все пак?

— Аз, ами добре ги наредих и толкоз. — Той ми намигна. — Знаеш ли, аз… хлъц!… им дадох добре да се разберат.

— А така! И ги нареди веднъж завинаги, нали, Кен?

— Дявол да го вземе, да! Тия двамата сводници няма никога вече да досаждат на бял човек!

Той се огледа за шишето уиски. Посочих му, че го държи в ръка, отпи няколко глътки и после го вдигна срещу светлината.

— Я, по дяволите! Да пукна, ако не съм изпил цял литър уиски.

— Какво говориш! — казах. — Хич не ти личи.

А смешното беше, че наистина не му личеше особено много.

Виждал съм го да пие и преди и знаех как му действува уискито. От сравнително малко количество, например половинка, той се напива като пор. Искам да кажа, че много му личи. Ала когато премине това количество, но до известна граница, разбира се, той сякаш изтрезнява. Престава да се олюлява, престава да говори несвързано, изобщо престава да бъде смешен. Вътрешно си е пак мъртво пиян, но в никакъв случай не можеше да познаеш това по вида му.

Той довърши остатъка от уискито и тръгнахме към гарата. Запознавах го с всеки, когото срещнехме, а това означаваше голяма част от населението, и той се пъчеше и разправяше на всички как е подредил двамата сводници. Или по-точно, казваше само, че хубаво ги е подредил.

— Няма значение как — повтаряше той. — Няма никакво значение как.

Сетне примигваше и клатеше глава, а всички оставаха порядъчно впечатлени.

Спирахме се да говорим с толкова много хора, че стигнахме на гарата само няколко минути преди да тръгне влакът. Стиснах му ръката и тогава, преди да усетя какво правя, изсмях се на глас.

Той ме погледна подозрително и попита защо се смея.

— Нищо особено — рекох. — Сетих се колко смешно се втурна тук снощи, притеснен, че мога да убия ония двама сводници.

— Да бе — усмихна се кисело той, — смешно наистина. Представи си човек като теб да убие някого.

— Не можеш да си представиш аз да направя такова нещо, нали, Кен? Изобщо не можеш, нали?

Той отвърна, че изобщо не може и това си е.

— Де да го бях премислил, вместо да се оставя на оня проклетник Бък да ме ядоса…

— Но не е трудно човек да си представи, че можеш да ги убиеш ти, нали, Кен? Едно убийство никак не би те смутило.

— К’во? — ревна той. — Да не би да искаш да кажеш, че аз…

— Всъщност хората няма да имат нужда да си го представят, нали? Все едно, ти сам си го призна пред сума народ.

Той примигна насреща ми. Сетне отново по лицето му изби обилна пот и от ъглите на устата му потекоха слюнки. А в очите му се появи страх.

Най-после загря докъде я бе докарал. Загря напълно, въпреки изпитото уиски, и това го съкруши.

— Ама… как тъй, дявол да те вземе! — каза той. — Та аз само си дрънках! И ти го знаеш много добре! Аз изобщо не съм виждал ония сводници снощи!

— Да, мой човек, обзалагам се, че не си — ухилих му се аз. — Мога да се обзаложа на един милион долара, че не си.

— И-и… — той преглътна, — … искаш да ми кажеш, че ти си ги у-убил…

— Искам да кажа, че те познавам като честен човек. Щом казваш, че не си виждал ония сводници, знам, че не си ги виждал и толкоз. Но някои хора могат да си помислят друго, всеки ще си помисли, че си ги убил ти. Трудно може да се помисли нещо друго при такива обстоятелства.

Той изруга и посегна да ме сграбчи. Не помръднах, като продължавах да му се хиля, и той бавно отпусна ръце.

— Така си е, Кен — кимнах аз. — Така е. Не ти остава нищо друго, освен да се надяваш. Да се надяваш, че ако някой наистина е убил тия сводници, никой никога няма да открие труповете им.

Влакът пристигна.

Почаках да спре и понеже Кен изглеждаше твърде шашардисан, за да се оправи сам, помогнах му да се качи.

— Още нещо, Кен — казах и той се обърна на стъпалото да ме погледне. — На твое място бих се държал много по-любезно с Бък. Чудно защо ми минава мисъл, че той не те обича много, тъй че не му приказвай повече как ще го караш да чопли конски фъшкии заедно с врабците.

Той се обърна и се качи във вагона.

Аз тръгнах обратно към града.