Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
POP. 1280, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
TriAM505 (2011)

Издание:

Джим Томпсън. 1280 жители

 

Преведе от английски: Стефан Семерджиев

Редактор: Надка Гунева

Художник: Ангел Домусчиев

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

Коректор: Виолета Славчева

 

I издание

ЕКП 07/9536622331/5637–169–86

Издателски № 2462

Формат 70×100/32

Печатни коли 14,00

Издателски коли 9,07

Условно-издателски коли 8,73

Дадена за набор на 3.I.1986 г.

Излязла от печат на 30.V.1986 г.

 

Издателства „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Найденов“ — В. Търново

История

  1. — Добавяне

2.

На сутринта се измъкнах от леглото, обръснах се и се окъпах, макар че беше едва понеделник, а се бях измил от главата до петите предната събота. После се премених в празничните си дрехи, сложих си новата шейсетдоларова шапка „Стетсън“, седемдесет и пет доларовите си ботуши „Джъстин“ и четиридоларовите си панталони „Левис“. Застанах пред огледалото и хубаво се разгледах, та да се уверя, че не приличам на някой наперен провинциалист. Защото отивах да се видя с един приятел. Исках да се срещна с Кен Лейси и да се посъветвам с него за моите си грижи. Винаги се старая да изглеждам много добре, когато отивам при Кен Лейси.

На път за долния етаж трябваше да мина покрай, спалнята на Майра, а тя беше оставила вратата отворена, да става течение. Спрях несъзнателно и погледнах вътре. После влязох и се вторачих в нея. Приближих се на пръсти до леглото, зяпнах я и облизах устни, обзет от желание.

Ще ви кажа нещо за себе си. Истината ще ви кажа. Оная работа никога не ми е липсвала. Едва бях израсъл — босоного хлапе с първия си чифт купени бричове — и момичетата почнаха да ми се слагат. И колкото възмъжавах, те все повече ставаха. Понякога си казвах: „Ник — казвах си, — Ник Кори, трябва да направиш нещо с тия момичета. Вземи да си носиш един камшик и да ги разгонваш, иначе ще те уморят.“ Но никога не направих нищо подобно, защото никога не бих посмял да ударя момиче. Щом някое заплаче — и се предавам.

Та да си дойдем на думата, никога не са ми липсвали жени и всичките са били много щедри към мене. Ала това нямаше никакво значение сега, когато зяпах жена си Майра. Облизвах устни и цял изгарях от желание. Защото Майра беше доста по-старичка от мен и много си й личеше колко е долна. Повярвайте ми, беше адски долна жена. Аз пък си падам малко инат — наумя ли си нещо, не мога да мисля за друго. Не че оная работа ми липсва, но знаете как става. Искам да кажа, че то е нещо, като да ядеш пуканки. Колкото повече ядеш, толкова по ти се услаждат.

Тя беше без нощница; беше лято и бе изритала чаршафа надолу. Лежеше по корем и не виждах лицето й, а така тя изглеждаше много по-добре.

Стоях втренчен, потен, възбуден, но накрая не издържах и започнах да си разкопчавам ризата. „Все пак, Ник — казах си, — все пак, Ник Кори, тая жена ти е съпруга и ти имаш някакви права.“

Е, предполагам, че знаете какво се случи. Или може би не знаете. Защото не познавате Майра, което е цяло щастие. Във всеки случай тя рязко се обърна по гръб и отвори очи.

— И сега — каза тя, — какво смяташ да правиш?

Отвърнах, че тъкмо се каня да прескоча до града, където е шериф Кен Лейси. И тъй като сигурно няма да се върна до късно през нощта и сигурно страшно ще си липсваме, може би ще е най-добре да се любим сега.

— Пфу! — процеди тя презрително. — Мислиш ли, че теб ще пожелая, дори да съм в настроение да се чукам с някого?

— Е — рекох, — помислих си, че може пък и да искаш. Поне така се надявах. Все пак, защо не?

— Защото не мога да те гледам, ето защо! Защото си глупак!

— Е, ти пък! — рекох. — Едва ли мога да се съглася с теб, Майра. Не искам да кажа, че грешиш, но и не казвам, че си права. Все пак, дори да съм глупав, не бива да ми връзваш кусур за това. Има сума глупаци на тоя свят.

— Ти си не само глупав, но и безгръбначен — рече тя. — Ти си едно голямо нищо — най-жалкото същество, което някога съм виждала!

— Добре де — казах. — Щом мислиш така, защо се омъжи за мен?

— Чуйте го само! Чуйте го тоя звяр! — викна тя. — Не знаел защо! Сякаш не знае, че трябваше да се омъжа за него, след като ме изнасили!

Това, да знаете, ме поогорчи. Тя все повтаряше, че съм я изнасилил и това винаги ме огорчаваше. Наистина не можех да оспорвам нейното твърдение, че съм глупав и безгръбначен, защото сигурно не съм кой знае колко умен — та кому е притрябвал умен шериф?, — но си мисля, че е далеч по-добре да обръщаш гръб на неприятностите, отколкото да застанеш с лице към тях. Мисля си, дявол го взел, всички си имаме достатъчно свои неприятности, та да се навираме и в чуждите.

Но когато тя казваше, че съм я изнасилил, това беше вече друго нещо. Искам да кажа, че тук няма и капка истина. Защото е просто една измислица.

Откъде-накъде човек като мен ще изнасилва някоя жена, когато го преследват толкова много благосклонни момичета?

— Виж какво, ще ти кажа нещо за това изнасилване — рекох, като си закопчавах ризата, а лицето ми пламна. — Не казвам, че си лъжкиня, защото няма да е учтиво. Но ще ти кажа друго, госпожо. Ако обичах лъжкини, щях да те задуша до смърт в прегръдките си!

Това направо я вбеси. Разрева се и заврещя като теле при градушка. И, разбира се, събуди малоумния си брат Лени. Той се втурна в стаята, като цивреше и се блещеше, а по брадата му се стичаха лиги.

— К’во направи на Майра? — попита той и слюнките му се разхвърчаха наоколо. — К’во й направи, Ник?

Не казах нищо, защото се мъчех да се опазя от летящите слюнки. Той отиде със залитане при Майра, а тя го прегърна, като ме гледаше свирепо.

— Звяр такъв! Виж какво направи!

Казах, да пукна, ама не съм направил нищо. И че доколкото го познавам, Лени винаги е готов да ревне и да се пролигави.

— Той не прави така — казах — само когато дебне из града и наднича в прозорците на някоя жена.

— Грубиян такъв! Да обвиняваш бедния Лени за нещо, което не зависи от него! Добре знаеш, че е невинен като агънце!

Казах: „Е, да, и така да е.“ Защото нямаше какво друго да кажа, а и наближаваше време за влака. Тръгнах към вратата, но на нея не й се хареса да си изляза ей така, без да поискам прошка, и избухна отново:

— Опичай си акъла, мистър Ник Кори! Иначе знаеш какво ще се случи!

Спрях и се обърнах:

— Какво ще се случи?

— Ще разкажа на хората в тоя окръг истината за теб! Ще видим тогава докога ще бъдеш шериф! Само ще спомена, че си ме изнасилил!

— Веднага ще ти кажа какво ще се случи — рекох. — Ще ме изгонят от работа, преди да успея да гъкна.

— Точно така! Добре го запомни!

— Ще го запомня — отвърнах, — но и ти трябва да запомниш нещо. Ако не съм шериф, аз няма да имам какво да губя, нали? На мен хич не ми пука, дявол да го вземе! Но ако аз не съм шериф, ти няма да бъдеш съпругата на шерифа. И къде, по дяволите, ще се денете тогава — ти и твоят малоумен брат?

Тя опули очи и хлъцна. За пръв път от много време й повишавах тон и това й посмачка фасона.

Кимнах многозначително и излязох. Когато бях вече на средата на стълбите, тя ме повика.

Беше се свестила доста бързо, наметнала бе халат и се силеше да се усмихне.

— Ник — каза тя, като наклони глава встрани, — няма ли да се върнеш за няколко минутки, а?

— Не ми се ще. Мина ми меракът.

— Ами-и! Може би ще успея да ти върна мерака. А?

Отвърнах, че не вярвам. Освен това трябваше да хвана влака, а и да успея първо да хапна нещо.

— Ник — каза тя малко нервно. — Нали… нали няма да направиш някоя глупост? Само защото си ми ядосан.

— Не, няма — отвърнах. — И ти също, Майра!

Слязох на долния етаж и излязох през главния вход.

Едва не си строших главата, когато се озовах навън в ранната утринна мъгла. Защото боядисваха проклетата сграда и бояджиите навсякъде бяха разхвърляли стълби и тенекии боя. Като стъпих на тротоара, се обърнах да разгледам докъде са стигнали. Според мен през последните два-три дни не бяха направили нищо — все още работеха по фасадата на първия етаж — но това не беше моя работа.

Аз бих могъл сам да боядисам цялата сграда за три дни. Но нито имам пълномощията на общински съветник, нито пък бояджия за шурей.

Някакви цветнокожи държаха павилион за закуски близо до гарата, та спрях да хапна порция пържена риба с царевична питка. Бях прекалено разстроен, за да ям нещо по-солидно, прекалено погълнат от моите тревоги. Така че изядох само една порция, сетне си взех още една за из път заедно с чаша кафе от цикория.

Влакът пристигна, качих се, седнах до прозореца и почнах да ям. Опитвах се да си внуша, че тая сутрин наистина съм сложил Майра на мястото й и занапред ще я караме по-лесно.

Но знаех, че се заблуждавам.

Много пъти сме имали скандали като тазсутрешния. Тя ме заплашваше какво ще ми направи, а аз й обяснявах, че и самата тя доста ще загуби. После за известно време нещата донякъде се оправяха, но не съвсем. Главното си оставаше.

Причината, видите ли, не беше просто отчуждението между нас. Тя винаги излизаше отгоре и когато работата стигнеше до скандал, беше уверена, че аз ще подвия опашка.

Наистина нямаше как да навреди на службата ми, без сама да загуби от това. Щеше да се наложи да напусне града заедно с малоумния си брат и сигурно щеше да мине адски много време, докато успее да се подреди така добре, както с мен. Сигурно никога нямаше да бъде чак толкова добре.

Но тя можеше все някак да се оправи.

Щеше да има поне нещичко.

А аз…

Аз никога не съм бил повече от шериф. Това е всичко, което мога да правя. Иначе казано — не мога да върша нищо. И ако не съм шериф, няма да имам нищо или ще съм едно нищо.

Такава беше голата истина — аз бях едно нищо, което не върши нищо. А това ми създаваше други тревоги: можех да загубя службата си дори без. Майра да каже или да направи нещо.

Затова напоследък бях почнал да подозирам, че хората не са съвсем доволни от мен. Сигурно очакваха да свърша нещо, не само да се шегувам, да се хиля и да извръщам глава. А аз — аз просто не знаех какво да правя.

Влакът зави и пое покрай реката. Протегнах врат и видях небоядисаните бараки на публичния дом и двамата сводници, излегнали се на малкия кей отпред. Тия сводници ми създаваха много големи неприятности, маса неприятности. Миналата седмица уж случайно ме бутнаха в реката, а няколко дни преди това, пак уж случайно, ме препънаха и паднах в калта. А най-лошото бе начинът, по който ми говореха — наричаха ме какво ли не и гадно ми се подиграваха, като не проявяваха никакво уважение към мен, макар че е редно сводниците да уважават шерифа дори когато той ги изръсва по малко.

Ясно беше, че трябва да се направи нещо с тия сводници. Нещо адски решително.

Свърших с яденето и отидох в мъжката тоалетна. Измих си ръцете и лицето на умивалника и кимнах на младежа, който седеше на дългата, тапицирана с кожа седалка.

Носеше елегантен костюм на черни и бели карета, високи обувки с гети и бяло бомбе. Огледа ме продължително и очите му се спряха за миг на колана ми с револвера. Нито се усмихна, нито каза нещо.

Кимнах към вестника, който четеше.

— Какво мислите за тия „булшевики“? — попитах. — Мислите ли, че някога ще успеят да свалят царя?

Той изсумтя, но не отвърна нищо. Седнах на няколко педи от него.

Истината беше, че исках да се облекча. Но не бях сигурен дали мога да вляза в клозета. Вратата беше отворена, люлееше се напред-назад от движението на влака и, изглежда, вътре нямаше никой. Обаче тоя приятел висеше тук и май чакаше да влезе. Така че дори клозетът да беше свободен, нямаше да е учтиво да го прередя.

Почаках малко. Чаках и се въртях неспокойно, докато накрая не можех да издържам повече.

— Извинете — казах. — За клозета ли чакате?

Той се сепна. Хвърли ми един многозначителен поглед и за първи път проговори:

— А това ваша работа ли е?

— Разбира се, че не — отвърнах. — Само искам да ида до клозета, но си помислих, че може би и вие искате същото. Стори ми се, че вътре има някой и вие го чакате да излезе.

Той погледна към люлеещата се врата на клозета — сега тя зееше широко отворена, така че можеше да се види седалото. Погледна ме с недоумение и погнуса и рече:

— Боже господи!

— Моля? — казах. — Не виждам да има някой вътре. А вие?

За момент помислих, че няма да ми отговори. Но тогава той каза, да, в клозета имало някой.

— Влезе преди малко. Една гола жена на петнисто пони.

— Как! — възкликнах. — Жена в мъжката тоалетна?

— Заради понито — отвърна той. — То също трябва да се изпикае.

— Оттук не виждам никого. Чудно, че не мога да ги видя в такова тясно място.

— Вие за лъжец ли ме смятате? — викна той. — Да не искате да кажете, че там няма гола жена на петнисто пони?

Казах не, разбира се, че не. Не бих твърдял подобно нещо.

— Само че не мога да издържам — промърморих — и май ще е по-добре да ида в някой от съседните вагони.

— О, не, чакайте! Никой, който ме е нарекъл лъжец, не се е измъкнал току-така!

— Аз не съм ви нарекъл лъжец — казах. — Не съм искал да кажа това. Исках само…

— Ще ви науча аз вас! Ще ви докажа, че говоря истината! Ще седите тук, докато тая жена с понито си излезе.

— Ама на мен ми се пикае! Наистина не мога да трая.

— Няма да мръднете оттук — рече той, — докато не видите, че казвам истината.

Ей богу, не знаех какво да правя. Просто не знаех. Може би вие щяхте да измислите нещо, ама аз не можах.

През целия си живот съм бил толкова учтив и любезен. Винаги съм си мислил, че ако човек се държи добре с другите, е, какво пък, и те ще се държат добре с него. Но не винаги става така. По-често се случва да се забъркам в някоя каша, както сега. И да не знам какво да правя.

Накрая, когато без малко щях вече да се напикая в панталоните, кондукторът мина да провери билетите и успях да се измъкна. Спуснах се така стремително, че близо минута се мъчих да отворя вратата към съседния вагон. От тоалетната зад мен чух бурен смях. Сигурно на мен се смееха — кондукторът и човекът с карирания костюм. Но аз съм свикнал да ми се смеят, пък и тогава нямах много време да му мисля.

Втурнах се в съседния вагон и се облекчих. И повярвайте ми, беше истинско облекчение. Тръгнах по коридора да си търся място в тоя вагон, за да не срещна пак човека с карирания костюм, когато видях Ейми Мейсън.

Бях съвсем сигурен, че тя също ме е видяла, ама се направи, че не е. Поколебах се за миг дали да седна до нея, после събрах кураж и седнах.

Никой в Потсвил не знаеше, че бяхме много гъсти навремето с Ейми, защото много старателно го пазехме в тайна. Работата е там, че щяхме да се оженим, ако нейният баща не беше ужасно против мен. Тъй че ние чакахме, чакахме старият господин да умре, но точно една седмица преди това Майра ме върза.

Оттогава не бях виждал Ейми, освен случайно на улицата. Исках да й кажа, че съжалявам и да се опитам да й обясня как стоят нещата. Но тя никога не ми даде такава възможност. Щом ме видеше, отмяташе глава и поглеждаше встрани. Или ако се опитах да я спра, минаваше от другата страна на улицата.

— Здрасти, Ейми — казах. — Каква хубава сутрин!

Тя стисна устни и не отвърна нищо.

— Колко е приятно да те срещне човек — рекох. — Докъде ще пътуваш, ако нямаш нищо против да ми кажеш?

Този път тя проговори. С половин уста.

— До Кларктън. Трябва всеки момент да се приготвя за слизане.

— Ще ми се да пътуваше по-далече — казах. — Отдавна искам да поговоря с теб, Ейми. Искам да ти обясня някои неща.

— Така ли? — тя ме погледна изкосо. — Обяснението ми е ясно.

— Е, хайде, хайде — казах, — знаеш, че не харесвам никоя повече от теб, Ейми. И никога през живота си не съм искал да се оженя за друга освен за теб. Това е светата истина. Кълна ти се. Бих се заклел върху цял куп библии, мила!

Тя мигаше бързо-бързо, сякаш искаше да задържи сълзите си. Хванах ръката й, стиснах я и видях, че устните й треперят.

— Т-тогава, защо, Ник? Защо т-ти…

— Точно това искам да ти обясня. То е доста дълга история и… Виж какво, мила, защо да не сляза с теб в Кларктън? Можем да си вземем стая в някой хотел за няколко часа и…

Тук сбърках. Точно сега това беше грешка.

Ейми пребледня. Отправи ми леден поглед.

— Значи за такава ме смяташ! — каза тя. — Това е единственото, което искаш, единственото, което някога си искал! Не да се ожениш за мен, о, не, аз не съм достатъчно подходяща за женитба! Само да ме вкараш в кревата и…

— Недей така! Моля те, скъпа — промълвих. — Аз…

— Да не си посмял да ме наричаш „скъпа“, Ник Кори!

— Но аз не мислех за това, за което мислиш, че съм си мислел. Само ми трябваше време да ти обясня за мен и за Майра и си помислих, че трябва да идем някъде, за да…

— Няма значение. Няма никакво значение — отсече тя. — Вече не ме интересуват твоите обяснения.

— Моля те, Ейми, позволи ми…

— Ще ти кажа едно нещо, мистър Николас Кори, и няма да е зле да предадеш думите ми там, където трябва. Ако пипна брата на жена ти да наднича в моите прозорци, ще стане лошо. Много лошо. Няма да търпя това като другите жени в Потсвил. Кажи й го — за умния човек и една дума е достатъчна.

Изразих надежда, че никога няма да направи нещо на Лени. И то заради своето собствено добро.

— И на мен Лени не ми е притрябвал, както и на теб, но Майра…

— Пфу! — тя тръсна глава и стана, защото влакът забави ход, наближавайки Кларктън. — Да не мислиш, че ме е страх от тази… тази… От нея!

— Мисля, че е по-добре да те е страх. Знаеш каква е Майра, когато си нарочи някого. Така както сипе клюки и дрънка лъжи… ама ти защо…

— Пусни ме, моля те, да мина.

Тя се измъкна покрай мен и излезе в коридора, вирнала високо глава, а щраусовото перо на шапката й се полюляваше. Докато влакът излизаше от гарата, остана на перона и аз се опитах да й махна с ръка, но тя врътна глава и полюшвайки щраусовото перо, пое по улицата.

Това беше и си казах, че може би така е по-добре. Защото какво можехме да бъдем един за друг при съществуващите обстоятелства?

Все пак Майра си я имаше и комай щеше да продължава да си я има, докато някой от двама ни умре от старост. Но Майра не беше единствената пречка.

Бях станал някак си много близък с една омъжена жена, Роуз Хок. Това беше една от ония истории, в които все хлътвам още преди да разбера какво става. Роуз не значеше нищо за мен, освен че беше дяволски хубава и дащна. Но аз значех много за нея. Значех твърде много и тя не го криеше.

Колко хитра беше Роуз личеше от това, че Майра я смяташе за най-добрата си приятелка. Ама какъв театър само можеше да разиграва Роуз! Когато бяхме двамата насаме, тя така хулеше Майра, че аз направо се изчервявах. Но когато бяхме заедно — о, братко! Роуз се усукваше около нея, наричаше я „сладка“, „скъпа“, та ставаше чак непоносимо. А Майра беше толкова щастлива и развълнувана, че само дето не се разплакваше от радост.

Най-сигурният начин да се ядоса Майра беше да подметне човек, че Роуз е по-малко от съвършена. Дори Лени не смееше да каже такова нещо. Веднъж се опита да намекне, че тая красавица Роуз не може да бъде толкова изискана, за каквато се представя. Тогава Майра му завъртя такава плесница, че той политна към другия край на стаята.