Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
POP. 1280, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
TriAM505 (2011)

Издание:

Джим Томпсън. 1280 жители

 

Преведе от английски: Стефан Семерджиев

Редактор: Надка Гунева

Художник: Ангел Домусчиев

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

Коректор: Виолета Славчева

 

I издание

ЕКП 07/9536622331/5637–169–86

Издателски № 2462

Формат 70×100/32

Печатни коли 14,00

Издателски коли 9,07

Условно-издателски коли 8,73

Дадена за набор на 3.I.1986 г.

Излязла от печат на 30.V.1986 г.

 

Издателства „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Найденов“ — В. Търново

История

  1. — Добавяне

9.

Мислех, че е време да започна някаква политическа кампания, след като сега се беше появил опасен противник, за разлика от всеки друг път. Но сметнах, че покрай големите приказки на Кен, доста неща станаха тая сутрин; във всеки случай все още нямах план за действие.

Преди винаги давах, да се рабере, че съм против това или онова неща като бой на петли, хазарт, уиски и прочее. Така че моите противници решаваха и те да се обявят против същите неща, само че двойно по-енергично от мен. И аз подхващах, а после ги оставях да се развихрят. Почти всеки може да произнесе по-хубава реч от мен и всеки може да се обяви по-енергично против или за нещо. Защото аз нямам много твърди убеждения за нищо. Вече нямам.

Във всеки случай, докато дойдеше времето да се гласува, изглеждаше, че човек няма да има вече никакви забавления, ако бъдат избрани моите противници. Да пие газирана вода и евентуално да целуне жена си щеше да бъде почти всичко, което човек може да направи, без да бъде арестуван. А такава перспектива не се харесваше на никого, включително и на жените.

Така в крайна сметка започнах да изглеждам съвсем приемлив за хората. Това е случай, когато нищото изглежда по-добро от нещото, защото трябваше само малко да ме послушат и да ме погледат, за да разберат, че не възразявам особено силно против нищо, освен против това да ми спрат заплатата и че не ми стига пипето да направя каквото и да било, дори да искам. Просто оставях нещата да си вървят както винаги, защото нямаше особен смисъл да се опитвам да ги променям. И след преброяването на гласовете все си оставах шериф.

Не твърдя, че не се намираха много хора, които наистина ме харесваха. Много бяха — хора, с които се познавахме от деца и ме знаеха като мило, сърдечно момче, винаги готово да помогне, стига от това да не му олеква джобът или да не се засяга някой друг. Но ми се струваше, че вече нямам толкова приятели, колкото преди. Дори тези хора, на които бях помагал най-много и преди всичко те сякаш не бяха така приятелски настроени, както преди. Като че ли имаха нещо против мен точно защото не бях се отнасял жестоко с тях. И просто не знаех какво да правя — понеже действително никога не бях имал навика да правя нещо, — не знаех как да постъпя, че да бъда избран отново. Но знаех, че трябва все нещо да направя или да измисля нещо съвсем различно от онова, което им бях поднасял досега. Или наесен щях да изгубя службата си.

Заобиколих ъгъла при гарата и свих по главната улица. Но тогава взех да търся начин да кръшна, защото на няколко пресечки по-надолу се вдигаше адска врява и на дъсчения тротоар се тълпяха много хора. Изглежда, там ставаше бой, което означаваше, че ще е по-добре да се измъкна, преди да се наложи да арестувам някого, а покрай това и аз да пострадам.

Понечих да се шмугна обратно зад ъгъла; но тогава някак се стегнах и продължих надолу по улицата към мястото, където ставаше тупурдията.

Не беше истински бой, от какъвто се страхувах. Просто Том Хок биеше един негър, наричан Чичо Джон. Изглежда, Том излизал от железарския магазин с кутия патрони в ръце, когато Чичо Джон се блъснал в него или обратно. Във всеки случай той изпуснал патроните и част от тях се бяха пръснали в уличната кал. Затова сграбчил негъра и започнал да го бие.

Изпречих се между тях и казах на Том да спре.

Изпитах странно чувство, защото Том беше съпругът на Роуз Хок, която бе така благосклонна към мен. Мисля, че човек винаги се чувствува особено в такова положение; искам да кажа гузен, сякаш е длъжен нещо на другия. Освен това Том беше много по-висок от мен — мръсните копелета са винаги по-едри от мен — и беше понаправил главата.

Единственото, което Том правеше, беше да се напие и да ходи на лов. Жена му Роуз вършеше цялата работа във фермата, когато не бе на легло от боя, дето той й хвърляше. Преди да отиде на лов, Том й определяше да свърши куп работи. А те обикновено бяха повече от онова, което един як мъж и едно момче можеха да направят заедно. Но ако Роуз не свършеше всичко до завръщането му, боят не й мърдаше.

Сега той навря едрото си зачервено лице в моето и ме попита за какъв дявол му се пречкам.

— Да не искаш да кажеш, че един бял не може, като му се прииска, да нашиба някой негър? Да не искаш да кажеш, че има някакъв закон срещу това?

— Хайде, хайде — рекох. — Не знам нищо по тоя въпрос. Не казвам, че има, ама и не казвам, че няма. Но има закон срещу нарушаването на обществения ред, а ти правиш точно това.

— А какво ще кажеш, дето той нарушава моето спокойствие? Как ти се струва, а? Някакъв проклет смрадлив негър за малко да ме събори на тротоара и да пръсне патроните ми.

— Виж какво, има известно различие в мненията по тоя въпрос — казах. — Изглежда, ти си се блъснал в него, а не той в тебе.

Том изкрещя каква била тук разликата. Негърът трябвало да се оглежда и да прави път на белия човек.

— Питай кого щеш — рече той, като се обърна към тълпата. — Прав ли съм, момчета?

Някой каза: „Правилно, Том“ и се понесе одобрителен шепот. Но това беше не много убедителен шепот, понеже никой не обичаше особено Том, дори и когато трябваше да вземе неговата страна срещу един негър.

Стори ми се, че те по-скоро биха застанали на моя страна. Трябваше само малко да поизместя спора, да го прехвърля между мен и него, а не между бял и негър.

— Откъде взе дъската, с която го биеш? — попитах. — Струва ми се, че си я откъртил от тротоара.

— К’во от това! — викна Том. — Да не искаш да си хабя юмруците за един негър?

— Не говоря за това — казах. — Но ти нямаш право да се биеш с нещо, което е обществена собственост. Мисля, че си откъртил дъската от тротоара. И сега защо трябва тези добри данъкоплатци тук да плащат за нова? Представи си, че някой мине и стъпи на празното място в тротоара. Тези данъкоплатци ще трябва да му плащат обезщетение.

Том се намръщи, изруга и огледа кръвнишки тълпата. Едва ли имаше приятелски настроено лице сред тях. Така че той продължи да ругае и каза, добре тогава, по дяволите тая дъска. Щял да свали ремъците от хамута на коня и да налага Чичо Джон с тях.

— Аха! — рекох. — Ама тая няма да стане. Във всеки случай, не точно сега.

— Че кой ще ме спре? Какво, по дяволите, означава това „не точно сега“?

— Означава, че точно сега Чичо Джон не е тук. Май се умори да те чака.

Том остана със зяпнала уста и се огледа като обезумял. Всички се разсмяха, защото Чичо Джон естествено се беше измъкнал, а си струваше да се види изражението на Том.

Той ме изруга, изруга и тълпата. После се метна на кобилата си и потегли, като заби пети в хълбоците й така силно, че тя изрева от болка.

Наместих дъската обратно на тротоара. Робърт Лий Джеферсън, собственикът на железарския магазин, срещна погледа ми и ми направи знак да вляза вътре. Влязох и го последвах отзад в малката му канцелария.

Освен собственик на магазина, Робърт Лий Джеферсън беше и окръжен прокурор, тъй като нямаше толкова служебни задължения, които да му пречат на търговията. Седнах и той ми каза, че в случая с Том Хок съм се справил отлично и че отсега нататък Том сигурно ще уважава много повече законите и реда.

— Всъщност мисля, че това се отнася до целия град, нали, Ник? Всички тези добри данъкоплатци, които наблюдаваха как ти въдвори ред.

— Май мислиш точно обратното на това, което казваш — рекох. — Как точно, според теб, трябваше да постъпя, Робърт Лий?

— Ами трябваше, разбира се, да арестуваш Хок! Да го тикнеш в затвора! С голямо удоволствие щях да поддържам обвинението срещу него.

— Но за какво можех да го арестувам? Естествено не мога само заради това, че е нашибал един чернокож!

— Защо не?

— О, не така! — възкликнах. — Недей така, Робърт Лий! Наистина нямаш това предвид, нали?

Той сведе поглед към бюрото и за момент се поколеба.

— Е, може би не. Но има други обвинения, които можеше да му отправиш. Например, че е пиян на обществено място. Или че ловува извън сезона. Или че бие жена си. Или ъ-ъ…

— Но, Робърт Лий — възразих аз, — всеки прави такива неща. Маса хора във всеки случай.

— Така ли? Не съм забелязал някой да е бил изправен пред съда заради подобно обвинение.

— Но аз не мога да арестувам всички! Или почти всички.

— Говорим конкретно за един човек. За един подъл нехранимайко, лентяй и пияница, който нарушава законите и бие жена си. Защо не го арестуваш за назидание на другите като него?

Казах, че наистина не знам, щом поставя така въпроса. Съвсем не знам, но ще проуча тая работа и ако намеря отговор, ще му го кажа.

— Аз вече знам отговора — рязко отвърна той. — Всеки, който има капка ум в главата си, го знае. Ти си един страхливец.

— Е, не знам дали може да се каже така — рекох. — Не твърдя, че не съм страхливец, но…

— Ако те е страх да си гледаш работата сам, защо не си назначиш помощник? Окръгът има средства за това.

— Ама аз вече си имам помощник — жена ми. Възложил съм на Майра да ми върши канцеларската работа.

Робърт Лий Джеферсън ме погледна мрачно.

— Ник — каза той, — честно, мислиш ли, че ще можеш да я караш както досега? С други думи — да не правиш абсолютно нищо. Мислиш ли наистина, че ще можеш и занапред все така да вземаш рушвети и да ограбваш окръга, без да правиш нищо, за да си вадиш хляба?

— Да, ама не виждам как мога да правя нещо повече, ако искам да остана на служба — рекох. — Имам най-различни разходи, за които хора като теб и окръжният съдия, а и разни други, не се замислят. Аз през цялото време обикалям из града, разправям се със стотици хора, докато вие виждате само по някой човек от време на време. Ония, дето лежат в пандиза… е, кой друг ги натиква там, ако не аз; вас те ви виждат едва след това. Всеки, който търси да вземе назаем някой долар, идва при мен. Всички дами от църковното настоятелство идват при мен за разни подписки…

— Ник…

— Давам угощение на толкова народ всяка вечер, през последния месец преди изборите. Идва куцо и сакато. Трябва да купувам подаръци, когато някому се роди бебе, трябва да…

— Ник! Слушай, Ник! — Робърт Лий вдигна ръка. — Не си длъжен да правиш всичко това. Хората нямат право да го искат от теб.

— Може би нямат право — казах. — Съгласен съм. Но това, което имат право да искат, и това, което искат, не е точно едно и също.

— Само си вършѝ работата, Ник. Добре я вършѝ. Покажи на хората, че си честен, смел и трудолюбив и няма да има нужда да правиш нищо друго.

Поклатих глава и казах, че не мога.

— Просто не мога, Робърт Лий, и това е.

— Не можеш значи? — Той се облегна на стола си. — А я ми кажи защо не можеш?

— По няколко причини — отвърнах. — От една страна, съвсем не съм чак толкова смел, трудолюбив и честен. От друга — избирателите не искат да бъда такъв.

— И как точно го разбра?

— Те ме избраха, нали? И продължават да ме избират.

— Това е съвсем повърхностно разсъждение — каза Робърт Лий. — Може би ти вярваха и те харесваха. Даваха ти досега всички шансове да успееш. И няма да е зле да го направиш много бързо, Ник. — Той се наведе напред и ме потупа по коляното. — Казвам ти го като приятел. Ако не се стегнеш и не си гледаш работата, наесен ще я загубиш.

— Наистина ли мислиш, че Сам Гадис е толкова силен, Робърт Лий?

— Наистина е силен, Ник. Много е силен. Сам е почти всичко, което ти не си, извинявай, че ти го казвам, и избирателите го харесват. Залавяй се за работа, иначе той ще те смачка.

— Ъхъ! — казах. — Имаш ли нещо против да използувам телефона ти, Робърт Лий?

Той каза, че няма и аз се обадих на Майра. Казах й, че ще ида до фермата на Роуз Хок да й помогна да свърши работата си, та като се върне Том, да не я пребие. Майра отвърна, че това е чудесно, тъй като те с Роуз са такива добри приятелки — поне така си мислеше тя — и ми каза да остана там докогато искам.

Затворих телефона. Робърт Лий Джеферсън ме гледаше втренчено, като че ли съвсем си бях загубил ума.

— Ник — разпери ръце той, — нито дума ли не схвана от онова, което ти приказвах? Така ли мислиш, че трябва да си гледаш работата — да идеш да помагаш във фермата на Хок?

— Но Роуз има нужда от помощ — рекох. — Сигурно не смяташ, че е лошо да й се помогне.

— Разбира се, че не! Хубаво е, дето искаш да й помогнеш; това е едно от добрите ти качества — че винаги си готов да помогнеш на хората. Но… но… — Той въздъхна и уморено поклати глава. — Ах, Ник, нима не разбираш? Не е твоя работа да се занимаваш с такива неща. Не за това ти плащат. А трябва да започнеш да правиш това, за което ти плащат, иначе Сам Гадис ще те бие.

— Да ме бие? — попитах аз. — О, имаш предвид изборите?

— Разбира се, че имам предвид изборите! Че за какво друго, по дяволите, говорим от толкова време насам?

— Да, мислил съм за това — казах. — Много съм мислил, Робърт Лий. И май съм измислил една уловка, с която аз ще бия стария Сам.

— Уловка ли? Искаш да кажеш някой номер?

— Е, може и така да се нарече.

— Н-но… но… — Изглеждаше така, като че ли отново щеше да избухне. — Но защо, Ник, защо просто не си вършиш работата?

— Да, мислих много и по това. Да бе, братко, наистина съм мислил много. По едно време почти бях убеден, че наистина трябва да тръгна и да започна да арестувам тоя-оня, изобщо да започна да действувам като шериф. Но после помислих още малко и разбрах, че не бива да правя нищо подобно.

— Но, Ник…

— Защото не това искат хората от мен. Може би си мислят, че го искат, но не е така. Единственото, което искат, е да им дам някакво основание да гласуват за мен.

— Грешиш, Ник — поклати глава Робърт Лий. — Ужасно грешиш. В миналото се оправяше с разни номера, но този път няма да минат. Не и срещу един наистина свестен човек като Сам Гадис.

Казах, че само трябва да почакаме и ще видим, а той ме изгледа изпитателно.

— Да не би да си си наумил, че Сам Гадис не е добър човек? Това ли е, Ник? Още сега мога да ти кажа, че ако си намислил да изровиш някоя мръсотия за него…

— Нямам такова намерение — казах. — Не бих могъл да изровя никаква мръсотия за Сам, даже и да искам, защото просто няма какво да се изрови.

— Добре, доволен съм, че съзнаваш това.

— Нямам намерение — казах. — Знам, че Сам е много свестен човек. Затова не мога да си обясня как са тръгнали всички тия приказки за него.

— Е, това е добре. Аз… Какво? — Той ме изгледа втрещено. — Какви приказки?

— Та нима не си чул? — попитах аз.

— Разбира се, че не съм! И какви точно са тия приказки?

Дадох си вид, че се каня да му разкажа, но после спрях и поклатих глава.

— Няма да ги повтарям — казах. — Ако не си ги чувал, в никакъв случай няма да ги чуеш от мен. А, не!

Той хвърли бърз поглед наоколо, наведе се и понижи глас:

— Разкажи ми, Ник. Заклевам се, че няма да повторя нито дума от това, което ще кажеш.

— Не мога, просто не мога, Робърт Лий. Няма да е честно, а и няма никакъв смисъл. Какво от това, че хората разпространяват разни мръсни истории за Сам, щом ние знаем, че не са верни?

— Моля те, Ник…

— Сега ще ти кажа какво ще сторя — рекох. — Когато Сам излезе да държи първата си реч от предизборната кампания идната неделя, аз ще бъда с него на трибуната. Хиляда на сто той ще има моята морална подкрепа и аз ще го кажа пред всички. Защото знам, че няма и капка истина във всички тия кирливи, мръсни истории, дето се носят за него.

Робърт Лий Джеферсън ме последва до вратата, като се опитваше да ме накара да му кажа какви са тия истории. Аз естествено продължавах да му отказвам, като главното ми основание беше, че никога през живота си не съм чувал някои да каже лоша дума за Сам Гадис.

— Не и не! — казах на излизане. — Няма да ги повторя. Ако искаш да чуеш някоя гадост за Сам, ще трябва да се обърнеш към друг.

— Към кого? — попита той нетърпеливо. — Кого да питам, Ник?

— Когото и да е. Всеки срещнат — отвърнах аз — Винаги се намират хора, готови да очернят един добър човек, дори когато нямат никаква причина за това.