Включено в книгата
Оригинално заглавие
POP. 1280, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 18 гласа)

15.

Исках да изглежда така, все едно че чичо Джон е застрелял Том със собствената си пушка, а после Том е докопал пушката си и е застрелял Чичо Джон. Или обратното. Във всеки случай, когато по-късно се замислих, стори ми се, че хората могат и изобщо да не го възприемат по тоя начин. Което означаваше, че ще се хванат да търсят истинския убиец. И известно време бях много притеснен. Но нямаше защо. Колкото и налудничаво да беше всичко, защото Чичо Джон бе убит почти два дни след Том, а пък очевидно и двамата бяха умрели на момента, оказа се, че никой не се усъмни. Никой не се учуди как един мъртвец е могъл да убие друг.

Разбира се, двата трупа бяха прогизнали и изкаляни, така че не можеше от пръв поглед да се определи кога точно са умрели; а пък ние в окръга Потс нямаме условия да правим научни изследвания и експертизи. Ако нещата изглеждат правдоподобно, хората обикновено вярват, че е станало точно така. А дори и да им минеше през ума да вдигнат шум за някого, то нямаше да бъде нито за Том Хок, нито за Чичо Джон.

Наистина никой не даваше пет пари за тях. Просто удобен случай да се отърват от една отрепка, що се отнася до Том, а кой ли го е грижа дали ще има един негър повече, или по-малко, освен няколко други негри, ама пък кой ли го е грижа, че те са се загрижили?

Но мисля, че малко изпреварвам събитията…

 

 

Хвърлих пушката между Том и Чичо Джон. После оставих коня и каруцата на Джон там, където си бяха, и се помъкнах обратно през полето към фермата на Хок.

Вече беше доста късно или по-скоро доста рано. Може би около час преди разсъмване. Впрегнах и без да влизам в къщата, поех към града.

Вратата на градската конюшня бе отворена и пазачът хъркаше юнашки в плевника. Върху една каца, пълна с пясък, се мъдреше запален фенер, който хвърляше мъждива светлина върху редицата ясли. Оставих коня и кабриолета почти безшумно, а пазачът продължаваше да си хърка. И отново излязох навън в тъмното, на дъжда.

Улиците естествено бяха безлюдни. Дори и да не валеше, никой не би излязъл по това време. Стигнах съда, събух си ботушите, промъкнах се на горния етаж и се мушнах в леглото.

Щом смъкнах мокрите дрехи, почувствувах, се ужасно добре на сухо и топло и трябва да бях съвсем капнал, защото заспах мигновено, без да се въртя двайсетина минути, както обикновено.

И тогава, едва ли не тъкмо бях сложил глава на възглавницата, Майра започна да вика и да ме раздрусва:

— Ник! Ник Кори, хайде ставай! Господи, да не искаш да спиш цяла нощ, че и цял ден?

— Защо не? — промърморих и се вкопчих във възглавницата. — Идеята ми се струва отлична.

— Казах ти да станеш! Вече е почти обяд и Роуз е на телефона.

Оставих се да ме вдигне и поговорих една-две минути с Роуз. Казах й колко жалко, че Том още не се е прибрал и че сигурно ще изляза да го потърся, макар и да не съм сигурен, че ще е все така слънчево и няма пак да завали.

— Сигурно ще го потърся, Роуз, така че хич не се тревожи. Сигурно ще тръгна да го търся още днес, дори и да завали пак и да си съсипя дрехите, както снощи, а да не говорим, че мога да хвана някоя ужасна настинка. А ако не изляза днес, сигурно ще ида утре.

Затворих телефона и се обърнах.

Майра стоеше намръщена, стиснала устни, и ме гледаше с отвращение. Посочи масата и ми каза да бъда така любезен да седна.

— Изяж си закуската и изчезвай! Вземи най-сетне да си гледаш работата!

— Кой, аз? — рекох. — Та аз през цялото време си гледам работата.

— Ти ли? Глупак, мухльо такъв! Ти не правиш нищичко!

— Ами такава ми е работата. Не да не правя нищо, искам да кажа. Ама затова ме избират хората.

Тя се завъртя така бързо, че полата й се вдигна високо. После отиде в кухнята. Седнах на масата. Погледнах часовника и видях, че наближава дванайсет, почти време за обяд, така че не изядох много нещо, само малко яйца с шунка, малко овесена каша, седем-осем препечени филийки и една купичка праскови със сметана.

Тъкмо си бях налял третата чаша кафе, когато Майра се върна. Започна да разтребва масата, като си мърмореше нещо, а аз я попитах какво има.

— Ако има нещо — рекох, — само ми кажи, защото две глави мислят по-добре от една.

— Ти, жалък…! Няма ли най-сетне да се пръждосаш оттук? — изкрещя тя. — Защо си още на масата?

— Защото си пия кафето. Не си толкова далече, та да не можеш да видиш.

— Абе я се измитай! Изпий си го другаде!

— Тоест искаш да стана от масата?

— Да! Хайде по-живо, за бога!

Казах й, че ужасно искам да я послушам, но ако се замисли, ще видиш, че няма защо да ставам от масата.

— Искам да кажа, че е почти време за обяд. Всеки момент ще сервираш, тъй че защо да ставам, когато мога да си седя тук и да съм готов да обядвам?

— Простак! — скръцна със зъби тя. — Махай се от очите ми!

— Без обяд! — възкликнах. — Искаш да работя цял следобед на празен стомах?

— Но ти току-що… — тя се задави и се пльосна на един стол.

Казах й, че няма нищо, че трябва да седне и малко да си почине, че няма никакво значение дали обядът ще закъснее с една-две минути. А тя каза…

Не знам какво каза. Продължихме да си разменяме реплики, без да се слушаме. Което никак не я смущаваше, понеже тя така или иначе никога не ми обръщаше внимание, нито пък — честно казано, аз на нея. Във всеки случай не можех да го направя днес, дори и да исках, защото бях твърде притеснен от мисълта какво ще стане, когато намерят Том и Чичо Джон мъртви.

Мисля, че затова дразнех Майра. Не исках да изляза и да се сблъскам с онова, което щеше да се случи, та затова взех да се заяждам с нея. Изглежда, беше ми станало един вид навик да си го изкарвам на нея, когато се чувствувах зле или ми писваше. Дори по-силно от навик.

— Къде е Лени? — попитах, като подхванах отново разговора. — Ако не побърза, ще закъснее за обяд!

— Той вече обядва. Дадох му да хапне, преди да излезе.

— Искаш да кажеш, че той е навън, когато слънцето май скоро ще се скрие и може да ливне такъв дъжд, че той ще си съсипе дрехите, а може и да се простуди? — казах аз. — Е, не се грижиш кой знае колко добре за брат си, мила.

Лицето на Майра започна да се издува, сякаш бузите й щяха да се спукат. Тя се вторачи в мен с облещени очи и да пукна, ако не трепереше цялата.

— Все пак защо Лени е излязъл през деня? — попитах. — Не може да наднича през прозорците, когато навън е още светло.

— Идиот! — изкрещя Майра и скочи от стола. — Простак такъв!… — тя ми посочи вратата, а ръката й трепереше като лист. — Махай се оттук, чуваш ли? МАХАЙ СЕ ОТТУК!

— Искаш да кажеш, че желаеш да изляза? О, трябваше да ми го съобщиш по-рано. Поне да ми загатнеш.

Нахлупих си шапката, като й поръчах да не пропусне да ме извика, когато обядът бъде готов. Тя грабна захарницата, но аз бързо изтичах надолу по стълбите.

Седнах в канцеларията си. Килнах шапка над очите си и качих крака на бюрото. Струваше ми се, че е тъкмо време да му ударя една дрямка, тъй като поради голямата кал никой не се вестяваше наоколо. Но тоя ден просто не можех да си държа очите затворени.

Накрая престанах да се мъча да заспя. Както бях уплашен и притеснен, просто нямаше защо да се опитвам. Реших, че най-доброто, което можех да направя, беше да приключа с тая работа — да събера няколко души и да тръгнем да търсим Том. Тогава каквото и да се случеше, поне щях да го знам и нямаше повече да се терзая.

Станах и тръгнах към вратата. Телефонът иззвъня и аз се върнах да се обадя. Точно тогава Лени се втурна вътре.

Размахваше ръце, фъфлеше и плюеше възбудено наоколо си.

Махнах му с ръка да се поуспокои и казах в слушалката:

— Един момент, Робърт Лий, току-що влезе Лени и май иска да ми каже нещо.

— Няма значение, знам какво иска да ти каже — рече Робърт Лий Джеферсън и ми обясни за какво става дума. — А сега най-добре ела тук и поеми работата.

Казах, че ще го направя и го направих.

Хенри Клей Фанинг, един фермер, който живееше на няколко мили южно от фермата на Хок, бе намерил труповете. Сякъл дърва, когато ги открил, и затова ги метнал отгоре на каруцата и ги докарал в града.

— Не загубих нито минута — каза гордо той, като изплю тютюна си в калта. — Не мислиш ли, че властта трябва да ми се отблагодари, дето си направих тоя труд?

— Е, не съм напълно сигурен, че ще стане, Хенри Клей — рекох аз, като забелязах как главата на Чичо Джон се е сплескала между дървата и канатите на каруцата. — В края на краищата ти и без това си идвал в града.

— А за негъра какво ще кажеш? Един бял човек все пак трябва да получи някакво възнаграждение за това, че се е разправял с негър.

— Е, може би ще получиш — казах. — Ако не на тоя, то поне на оня свят.

Той продължи да се препира. Някои от тълпата се включиха в спора, като започнаха да разискват помежду си. Мненията по въпроса бяха разделени почти по равно. Едните твърдяха, че Хенри Клей има право на награда, а другите считаха, че ако един бял е бил достатъчно глупав да се занимава с някакъв негър, заслужава само ритник в задника.

Хванах няколко негри и им наредих да отнесат трупа на Чичо Джон на близките му. Те се помотаха, но, разбира се, го взеха. После аз, Робърт Лий и един негов помощник пренесохме Том в Тейлъровия „Магазин за мебели и погребално бюро“.

Казах на Робърт Лий, че ми се иска да чуя неговото мнение по въпроса и той се нахвърли върху мен, но, изглежда, му беше зле.

— Не можеш ли да ме оставиш поне да си измия ръцете? — озъби се той. — Какво толкова си се разбързал, та да не мога дори това да направя?

— Не аз — рекох, — аз не бързам повече от моя приятел Том, а не виждам и той да се е разбързал, нали, Робърт Лий? Я каква дупка му се е отворила — че то нищо не е останало от него?

Измихме се в задната част на магазина. Робърт Лий беше ужасно блед и комай му се гадеше. После помощникът му се върна в железарския магазин, а ние с Робърт Лий го последвахме след десетина минути. Не можахме да тръгнем по-рано, защото се наложи Робърт Лий пак да изтича до умивалника и тоя път се забави.

Когато излязохме, той вървеше изпънат, стиснал устни и все още блед като призрак. И щом се показахме на вратата, Хенри Клей Фанинг се залепи за него.

Ама и тоя Хенри Клей си го биваше — беше нещо като самозван адвокат. Знаеше всичките си права — а покрай тях може би и три-четири милиона други, — но нямаше особено силно чувство за задълженията си. Нито едно от четиринайсетте му деца не бе ходило на училище, защото да се карат децата да ходят на училище било в противоречие с конституционните права на човека. Четири от седемте му дъщери, по-големичките, бяха бременни. Но той не позволяваше никой да ги пита как е станала работата, защото това си било негова гражданска отговорност, задължение на бащата било да се грижи за морала на децата си и той не допускаше никакво вмешателство.

Разбира се, всички се досещаха от кого са бременни тия момичета. Но нямаше начин да се докаже, а и тъй като Хенри Клей имаше злобен нрав, никой не говореше много-много за това.

Та сега той отново упражняваше правата си. Бе сграбчил Робърт Лий за ръката и го блъскаше.

— Виж какво, Робърт Лий! — каза той. — Тоя копой Ник Кори може и да не познава законите, но ти ги познаваш и много добре знаеш, че ми се полага награда. Аз…

— Какво? — Робърт Лий се облещи насреща му. — Какво каза?

— Властите плащат възнаграждение за трупове, извадени от реката, нали? Така че защо и аз да не получа обезщетение, задето намерих тия? И не само ги намерих, но ги и докарах отдалече, изплесках си каруцата с негърска кръв.

— Я ми кажи, кръвосмесителен пор такъв! Робърт Лий ли ми рече?

Хенри Клей отвърна: да, така му рекъл и какво от това?

— Откъде-накъде ти ще ми викаш…

Робърт Лий го удари през устата. Хенри Клей изхвръкна от тротоара и се пльосна по гръб в калта. Очите му бяха отворени, но не помръдваше. Просто остана да лежи там и дишаше със свистене, тъй като от носа и от устата му течеше кръв.

Робърт Лий обърса ръцете си, кимна и влезе в магазина. Тръгнах след него към канцеларията му.

— Сега ми е по-добре — въздъхна той и се отпусна на един стол. — От години ми се искаше да цапардосам тоя пес и най-сетне той сам ме предизвика.

Казах, че в крайна сметка Хенри Клей не разбира кой знае колко от законите.

— Иначе щеше да знае, че да ти вика на малко име е достатъчно основание да го удариш.

— Какво? — сепнато ме погледна той. — Не съм сигурен, че те разбрах.

— Нищо. Но ти здраво го цапардоса, Робърт Лий.

— Нали? Иска ми се да му бях строшил кирливия врат.

— Май няма да е зле да си по-внимателен занапред. Хенри Клей може да се опита да ти го върне.

Робърт Лий изсумтя:

— Няма да му стиска, но ми се ще само да се опита. Такъв тип бих очистил с удоволствие. Представи си, да ми вика на малко име!

— Да бе! — казах. — Само си го представи!

— А сега по другия въпрос — за Том и Чичо Джон. Не виждам достатъчно основание да се води следствие при такъв съвсем ясен случай. Фактите изглеждат съвсем очевидни, не си ли съгласен?

— Да, случаят е наистина съвсем ясен. Не помня някога да съм имал такъв ясен случай на убийство.

— Точно така. И всички, с които съм говорил, са на същото мнение. Разбира се, ако Роуз настоява за следствие…

— Или роднините на Чичо Джон…

— Е-е, ти пък… — разсмя се Робърт Лий. — Не ставай смешен, Ник.

— Нещо смешно ли казах?

— Ъ-ъ… — рече Робърт Лий, все едно си прочистваше гърлото. — Може би избрах неподходяща дума. Би трябвало да кажа, че си непрактичен.

Погледнах озадачено и попитах какво все пак иска да каже. Той отвърна хапливо, че много добре разбирам какво има предвид.

— Никой лекар няма да прави аутопсия на негър. Та ти не можеш да накараш лекар да докосне жив негър, камо ли умрял.

— Навярно си прав. Обаче само в случай, че се наложи, само за сведение те питам — мислиш ли, че ще можеш да издадеш съдебно разпореждане, за да накараш някой лекар да изпълни дълга си?

— Да-а. — Робърт Лий се облегна назад и сви устни. — Мисля, че това е нещо, което може да се направи de jure но не и de facto. С други думи тук имаме един парадокс — законното право да се извърши нещо, което фактически е невъзможно да бъде осъществено.

Казах му: да пукна, ама той наистина е дяволски умен човек.

— Главата ми се наду от всичко, което ми наговори, Роби Лий. Май ще е по-добре да си вървя, преди да си ми дал още някои разяснения, та направо да се пръсне.

— Е-е, ти ме ласкаеш — ухили се той и също стана, — което ми напомня, че трябва да те поздравя за твоето поведение в днешния случай. Много добре се справи, Ник.

— Благодаря ти, Робърт Лий — рекох. — Как виждаш засега изборите, ако нямаш нищо против, че те питам?

— Мисля, че ти е в кърпа вързано, като се имат предвид тия злощастни приказки за Сам Гадис. Само продължавай да си вършиш работата, както направи днес.

— О-о, непременно. Точно така ще правя.

Излязох от железарския магазин и тръгнах бавно към съда, като от време на време се спирах да поговоря с хората или по-скоро оставях ги те да ми говорят. Почти всички бяха на същото мнение за убийството, както и Робърт Лий Джеферсън. Почти всички бяха съгласни, че това е един пределно ясен случай — Чичо Джон е убил Том, а след това Том, макар и мъртъв, е убил Чичо Джон. Или обратното.

Единствените, които не виждаха нещата по тоя начин или поне така твърдяха, бяха неколцина безделници. Те настояваха да се води следствие и бяха готови да съдействуват. Но щом като бяха чак дотам закъсали за пари, аз сметнах, че не са си платили таксата за участие в изборите и тяхното мнение нямаше никакво значение.

Докато стигна в съда, Роуз трябва да беше чула новината поне от двеста-триста души и Майра каза, че трябва веднага да ида до фермата и да я докарам в града.

— Моля те, побързай поне веднъж в живота си, Ник! Горката Роуз, ужасно е разстроена!

— Защо е разстроена? Защото Том е мъртъв ли?

— Разбира се, че за това. За какво друго?

— Е, просто се почудих — рекох аз. — И снощи беше ужасно разстроена, когато мислеше, че той може да се върне, а сега пък е ужасно разстроена, защото знае, че няма да се върне. Някак си не виждам как е възможно това.

— Няма значение — озъби се Майра. — Да не си посмял да ми противоречиш, Ник Кори! Прави това, което ти казвам, иначе и теб самия не те виждам повече! Не че някога изобщо си бил нещо.

Изкарах коня и кабриолета и подкарах към фермата на Хок, като размишлявах върху това как едва приключил с един проблем, трябва да се заема с друг. Може би трябваше да предвидя, че Роуз ще дойде и ще остане при нас с Майра тая вечер, но не бях си го помислил. Бяха ми се струпали толкова грижи на главата. Смятах тая нощ да ида при Ейми — просто трябваше да ида, ако изобщо исках някога да я видя пак. А сега се налагаше и да остана вкъщи — иначе Роуз щеше да си помисли, че има нещо гнило. И не ми стигаше умът какво да правя.

Роуз и Ейми бяха истински проблем, много по-голям, отколкото си представях.

Когато Роуз ме покани вътре, къщата беше изпълнена с пара и разни миризми. Тя се извини за това, като посочи черната рокля, провисена над печката.

— Трябваше набързо да я боядисам, мили. Но сигурно скоро ще изсъхне, проклетият му парцал. Искаш ли да идем в спалнята и да почакаме?

Отидох след нея в спалнята, а тя започна да събува обувките и чорапите си — единственото, с което беше облечена.

— Виж мила, — казах. — Може би не трябва точно сега.

— Ъ? — Тя ме погледна намръщено. — Защо не, по дяволите?

— Ами нали знаеш. Сега ти официално си вече вдовица. Няма да е съвсем прилично да скоча в кревата с жена, овдовяла само преди час.

— Каква е разликата, майка му стара? Нали спеше с мен, преди да стана вдовица?

— Е, да — казах. — Всеки върши такива неща. Може да се каже, че то е дори нещо като комплимент за една жена. Но когато тая жена е овдовяла толкова скоро, че траурните дрехи са още мокри, не е прилично. Искам да кажа, че все пак има някои норми, които трябва да се спазват, и никой почтен мъж не бива да се нахвърля върху една почтена отскорошна вдовица, както и една почтена отскорошна вдовица не бива да му разрешава.

Роуз се поколеба, изгледа ме изпитателно, но накрая кимна:

— Ами може и да си прав, Ник. Господ знае, че винаги съм се мъчила да бъда порядъчна, напук на оня кучи син, за когото бях омъжена.

— Разбира се, че винаги си била порядъчна — рекох. — Аз ли не знам това, Роуз?

— Значи ще потраем до довечера. Искам да кажа, докато Майра заспи.

— Е… — засякох аз. — Ами-и…

— А сега да ти съобщя една изненада. — Тя ме прегърна, а очите й играеха. — Не е далеч времето, когато ще можем да забравим Майра. Ти ще можеш да се разведеш с тая брантия — господ ти е свидетел, че имаш много причини — или просто ще я пратим по дяволите и ще се махнем оттук. Защото ще имаме много пари, Ник. Много!

— Почакай малко! — й рекох. — Дявол да го вземе, какви ги приказваш, скъпа?

Тя се разсмя и ми разказа каква е работата.

Навремето, когато Том още й се докарвал, й направил застраховка за десет хиляди долара. Десет хиляди, с двойно обезщетение. След около година, когато му омръзнало да бъде внимателен, той пратил по дяволите и застраховката, и нея. Но тя продължила сама да плаща вноските, като отделяла от парите за масло и яйца. Сега, когато Том бе убит, а не починал от естествена смърт, тя щяла да получи съгласно условието двойно обезщетение. Цели двайсет хиляди долара.

— Не е ли чудесно, миличък? — и тя отново се притисна в мен. — А това е само едното. Фермата е адски хубава, макар оня кучи син да беше такова некадърно копеле, че никога не направи нищо добро за нея. Но дори и при спешна продажба тя трябва да донесе десет-дванайсет хиляди долара, а с толкова много пари — боже господи…

— Почакай за момент — казах. — Не бързай толкова, мила. Не можем…

— Можем, Ник! Какво, по дяволите, ще ни спре?

— Помисли само — й рекох. — Помисли как ще изглежда пред хората. Съпругът ти е убит и ти веднага ставаш богата жена. Той е убит, а ти имаш от това голяма изгода и се свързваш с друг мъж, преди трупът му да е изстинал напълно. Не мислиш ли, че хората ще се позачудят? Не съзнаваш ли, че могат да им минат опасни мисли за тая жена и тоя мъж и за смъртта на нейния съпруг?

— Д-да… — кимна Роуз. — Сигурно си прав, Ник. Колко, мислиш, ще трябва да чакаме, за да отмине опасността?

— Бих казал, една-две години при всички случаи. Вероятно две години ще бъде най-добре.

Роуз не се съгласи, че две години ще бъде най-добре. Не и за нея. Една година щяло да бъде дяволски дълго чакане и тя не била сигурна дали ще може да устиска толкова.

— Но ще трябва! Бога ми, скъпа! — рекох. — Не бива да поемаме рискове точно когато всичко се нарежда така, както искаме. Няма да е разумно, нали?

— Нищо не става така, както аз го искам!

— Ама чакай! Чакай, мила! Тъкмо се съгласи, че трябва да сме страшно предпазливи, а сега…

— Ох, добре! — накриво се усмихна Роуз. — Ще се помъча да бъда разумна, Ник. Но не забравяй, че съм те белязала. Не забравяй нито за миг!

— Ама, мила! Какви ги говориш! За какво ми е друга жена, щом имам теб?

— Не се шегувам, Ник! Ни най-малко не се шегувам!

Казах, че всичко ми е ясно и не виждам защо да говорим повече за това. Тя се поуспокои и ме потупа по бузата.

— Извинявай, мили. Ще се видим ли нощес, а? Нали знаеш, като заспи Майра.

— Не виждам причина да не стане — казах, като се молех от все сърце да има такава причина.

— Ммм! Едва ще дочакам! — Тя ме целуна и скочи. — Питам се дали проклетата рокля е вече изсъхнала.

Роклята беше суха. Сигурно много по-суха от моите дрехи след всичкото потене, което му хвърлих. Мислех си, Ник Кори, как, по дяволите, успяваш да се набъркаш в такива каши? Тая нощ трябва да си с Роуз, просто няма да посмееш да не си с нея. А трябва да идеш и при Ейми. Във всеки случай ти изгаряш от желание да идеш при Ейми, дори и да не бива. Така че…

Но се оказа, че непременно трябва да отида при Ейми.

Просто все още не го съзнавах.