Включено в книгата
Оригинално заглавие
POP. 1280, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 17 гласа)

19.

Роуз дойде на църква с мен и с Майра, а Лени остана вкъщи, защото не винаги се държеше прилично, когато имаше повече хора. След службата Роуз и Майра се върнаха у дома да приготвят обяда, а аз се повъртях наоколо, за да се здрависам с тоя-оня, да потупам някои-други по гърба, да погаля нечие бебе.

Сам Гадис — сивокос мъж на средна възраст, с представителна външност, правеше същото. Свещеникът го беше подкрепил в проповедта си, макар и не открито, която беше нещо за хвърляне на камъни и да не се съдят другите, за да не съдят и те теб, така че сега той се ползуваше с по-голяма популярност от мен. Хората дори обръщаха глави към него, когато се ръкуваха с мен. Когато ги потупвах по раменете, те го възприемаха така, сякаш ги побутвах към Сам. А една жена отдръпна така рязко бебето си точно когато поисках да го целуна, че едва не целунах токата на колана си.

В случая, изглежда, беше в сила правилото „Ако не можеш да надвиеш някого, присъедини се към: него“, така че си проправих път между хората и стиснах ръката на Сам.

— Искам да знаеш, че съм хиляди пъти за тебе, Сам — казах. — Знам, че всички тези мръсни истории, дето се разправят, не са верни, Сам, дори да изглеждат правдоподобни, така че можеш да разчиташ изцяло на моята морална подкрепа и довечера ще се изправя до теб на трибуната, за да го докажа.

— Ами, ъ-ъ… — смутено се закашля той. После рече: — Ами, ъ-ъ… много мило от твоя страна, шерифе но, ъ-ъ…

Всъщност щеше му се да каже, че не ме иска на по-малко от хиляда мили разстояние от себе си, а камо ли на трибуната. Но какъвто си беше, не знаеше как да го каже.

— Ами, ъ-ъ… виж какво — подхвана той отново. — Много съм ти благодарен за това, което предложи, шерифе, но май ще е по-добре, ако… ъ-ъ…

Потупах го по гърба и го прекъснах. Казах му, че така ще постъпя, но той не бива да се безпокои, че ми се задължава по някакъв начин, защото всъщност не му правя услуга.

— Мисля, че е правилно да постъпя така — рекох. — Може да се каже, че дори съм длъжен да го направя. Така че довечера ще бъда горе на трибуната с… о-ох!

Зийк Карлтън се блъсна в мен и заби лакът в ребрата ми. Стовари ръка на рамото на Сам и рязко извърна глава към мен.

— Аз ще му го кажа вместо теб, Сам. Ти не щеш Ник да се върти около теб, защото той е един мошеник, страхливец и е шериф само на думи, така че видят ли те с него, за теб ще бъде голям удар, дори да не ти забие нож в ребрата.

Сам отново се покашля — изглеждаше по-смутен от всякога. Зийк бе впил поглед в мен, сякаш беше готов да се изплюе в лицето ми.

Аз казах:

— Я виж какво, Зийк, нима може да се приказва по този начин. Днес е неделя, още не сме излезли от църквата, а ти, дявол да го вземе, ме обиждаш и употребяваш мръсни думи.

— Майната ти! — рече презрително той. — Кой си ти, дявол да те вземе, та да ми правиш забележки? Я се…

— Аз съм шерифът и моята работа е да следя да не се върши нищо лошо и особено да не се сквернослови точно в градината на божия храм. Така че ще трябва да млъкнеш, Зийк, или… или ще те окошаря!

Зийк изсумтя ядосано, изсмя се, но смехът му прозвуча пресилено. Изгледа хората наоколо, опитвайки се да ги спечели на своя страна. Но ние сме една наистина богобоязлива общност, както вероятно се досещате, та всички го гледаха намръщено или му хвърляха смразяващи погледи.

Това го вбеси още повече.

— Абе дявол… майка му стара, не виждате ли какво иска да направи той? Опитва се да засегне Сам Гадис чрез мен! Знае, че подкрепям Сам и затова се опитва да ми създава неприятности!

— Е, не е така — казах. — Знаеш, че не е така, Зийк.

— По дяволите, как да не е!

Казах: не, наистина не е така и че той го знае толкова добре, колкото и аз.

— Оставям на присъствуващите да кажат дали знаят някога да съм направил на някого мръсен номер, или да съм казал лоша дума за друг човек. Попитай когото и да е. Нека те да кажат.

Зийк се намръщи и измърмори нещо под носа си. Звучеше като ругатня. Попитах Сам дали мисли, че искам да му навредя, а той запристъпя от крак на крак и изглеждаше много объркан.

— Ами… ъ-ъ… сигурен съм, че не искаш ъ-ъ… да ми навредиш ъ-ъ…

— Точно така — рекох. — Не бих ти навредил. Първо, не е в характера ми да вредя на хората, и второ, знам, че няма смисъл. Защото ми е ясно, че теб няма начин да те засегнат, Сам. Както го виждам, ти вече можеш да се смяташ за избран.

Сам рязко вдигна глава. Размаха безпомощно ръце, сякаш се чудеше дали да се възгордее, или да изчезне. И ако той беше изненадан, какво остава за другите. Всички ме гледаха с опулени очи. Дори Зийк Карлтън за момент занемя.

— Виж какво, Ник — проговори най-сетне той. — Нека се изясним. Казваш, че отстъпваш изборната победа на Сам, така ли?

— Казвам, че ще го направя — отвърнах, като повиших глас. — Ще отстъпя веднага щом Сам ми отговори на един въпрос.

Зийк попита какъв е въпросът. Отвърнах, че е много прост въпрос, като нарочно увъртах, докато се съберат колкото е възможно повече хора.

— Много прост въпрос — повторих. — Въпрос, който, може да се каже, вече напира на устните на всички и на който Сам рано или късно ще трябва да отговори.

— Хайде, давай! — нетърпеливо се намръщи Зийк. — Питай! Сам няма нищо против да отговори на въпроси, нали, Сам? Животът на Сам е отворена книга!

— Така ли е, Сам? — попитах. — Бих искал да чуя ти самият какво ще кажеш.

Сам отвърна:

— Ами-и… ъ-ъ… да. Искам да кажа, че с радост ще отговоря на въпроса ти. Ъ-ъ… доколкото мога, разбира се.

— Става дума за ония мръсни истории, които хората разправят за теб — казах. — Не бързайте! Зийк, Сам! Почакайте малко! — вдигнах ръка аз. — Знам, че всичките тия истории не са верни. Знам, че Сам не би изнасилил едно малко негърче, не би откраднал златните зъби от устата на баба си, не би пребил до смърт баща си с тояга или не би ограбил всичките спестявани пари на една вдовица, не би нахранил прасетата с жена си. Аз съм уверен, че един свестен човек като Сам няма да направи нищо подобно. Така че питам само едно… въпросът ми е следният…

Спрях отново и всички взеха да се повдигат на пръсти. Изчаках, докато стана толкова тихо, че муха да бръмне, щеше да се чуе, и тогава зададох въпроса си.

— Добре — рекох, — ето го и моя въпрос. Ако тия истории не са верни, как така са тръгнали да се разпространяват? Как се е стигнало дотам почти всички да твърдят, че са верни?

Сам примигна. Отвори уста и отново я затвори. После двамата със Зийк се спогледаха.

— Ами… ъ-ъ… — запелтечи Сам. — Аз… ъ-ъ…

— Чакай малко! — намеси се Зийк, като се обърна към мен. — Какво значи това „всички твърдят, че са верни“? Кои, по дяволите, са тия „всички“?

— Поправям се — отвърнах. — Може би не всички го твърдят, ако започне човек да изброява… Вероятно не повече от двеста-триста души мислят така. Но въпросът си остава. Как се стигна дотам дори двеста-триста души да казват, че наистина Сам е изнасилил малкото негърче и е пребил до смърт баща си, и е нахранил прасетата с трупа на жена си, и…

— Майната му! — Зийк сграбчи Сам за ръката. — Хайде, Сам! Не си длъжен да отговаряш на такъв глупав въпрос.

— Разбира се, че не е длъжен — казах. — Но мисля, че той самият би искал да отговори. Въобще не виждам как може да бъде избран за шериф, ако си замълчи.

Зийк се поколеба, намръщи се, хвърли бърз поглед към Сам, после го побутна.

— Добре, Сам. Може би е по-добре да отговориш.

— Ъ-ъ… да, разбира се — кимна Сам. — Ъ-ъ… повтори, какъв беше въпросът, шерифе?

Наканих се да повторя, но някой отзад се намеси:

— Знаеш въпроса, Сам! Как тръгнаха всички тия приказки за теб? Как се стигна дотам хората да приказват, че са верни, ако не са?

Чу се силен одобрителен шепот, хората кимаха с глави и се побутваха един друг. Сам се покашля, за да отговори, но не му позволиха. От задните редици започнаха да го освиркват.

— Какво ще кажеш за малкото негърче, Сам?

Хората се споглеждаха един друг, някои се смутиха, други се подсмиваха, а трети направо се кикотеха. Подвикваха му от пет-шест различни места едновременно.

„Къде са ония златни зъби, Сам?“ и „Вдовицата за парите й ли я чукаше, Сам?“, и „Какво направи с прасетата, дето ги нахрани с жена си?“ и така нататък. Докато накрая настана пълна бъркотия от викове, смях и тропане с крака.

Изчаках да минат две-три минути, като оставих тия добри християни да се разгорещят до подходящ градус. Тогава вдигнах ръце, призовах за тишина и накрая я въдворих. Но това беше неспокойна тишина, разбирате, точно като затишие пред буря.

— Е, Сам — казах, като отново се обърнах с лице към него. — Смяташ ли, че добре си разбрал въпроса ми или искаш да го повторя?

— Ъ-ъ… ами…

— Ще повторя — рекох, — а ти слушай внимателно, Сам. Ако не си изнасилвал никакви беззащитни негърчета и не си пребивал до смърт бедния си баща, и не си нахранил прасетата с твоята нежна, доверчива съпруга, която си се клел да закриляш и обичаш — ако не си извършил нито една от тия гадни подлости, от които само като си помисля, и ми се повдига, — как се е стигнало дотам толкова хора да разправят, че си ги извършил? Или с две думи, Сам, как така хората ще приказват, че си извършил неща, които вонят по-силно и от пор и че си паднал по-ниско от пес, които рови в бунището, ако това не е вярно? Или, казано по друг начин, нима твърдиш, че ти казваш истината, а всички останали са мръсни, долни лъжци?

Зийк Карлтън извика:

— Ей, почакай малко! Това не е…

Но го заглушиха с викове, преди да успее да каже нещо повече. Всички крещяха Сам да отговаря, настояваха той да обясни. Отново вдигнах ръце.

— Е, Сам, какъв е твоят отговор? — рекох. — Всички чакаме да го чуем.

— Ами-и… — Сам облиза устни. — Ами-и… ъ-ъ…

— Да — казах, — не го увъртай, Сам. Защо хората твърдят, че тия истории са верни, ако не са?

— Ами-и…

Сам нямаше какво да отговори. От напрягане да измисли нещо направо го изби кървава пот, можеше едва ли не да се усети миризмата й, но така и не успя. Което, разбира се, ни най-малко не ме изненада, защото не виждам как някой може да отговори на такъв въпрос.

Въпреки това не се отказваше. Тъкмо подхващаше за шестнайсети път своето обяснение, когато някой запрати един молитвеник и го удари право по устата. Това беше един вид сигнал, нещо като първата светкавица при буря. Защото във въздуха внезапно полетяха молитвеници и всички започнаха да крещят и проклинат, като се мъчеха да се докопат до Сам. И изведнъж той изчезна, сякаш пропадна вдън земя…

Тръгнах бавно към къщи.

Мислех си, е, добре стана така, че довечера няма да стоя на трибуната до Сам, защото самият той нямаше да бъде там, защото изобщо нямаше да има митинг, защото Сам вече нямаше да бъде кандидат.

Мислех си, е, с това извадих поне един гвоздей от моя кръст и може би, ако съм честен и богобоязлив и ако никога не засягам никого, освен в случай че е за негово или за мое добро — което беше почти едно и също, — то сигурно и другите ми проблеми ще се разрешат така лесно, както този.

Обядвахме тържествено — Роуз, Майра, Лени и аз, — както се полага в неделя. Роуз трябваше да си отиде следобед и аз казах, че за мен ще бъде голяма чест да я закарам, след като малко си почина. Но естествено не я закарах.

Не можех, нали разбирате, защото имах право да я видя само още веднъж. Само още един път, за да се оправя с нея. Отново изплува в съзнанието ми оня план — планът да се оправя с нея, а заедно с това и с Лени и Майра. Но не беше работа, която можех да свърша в неделя следобед или изобщо някой следобед; това трябваше да стане нощем. И освен това трябваше да си изясня още нещо.

Майра ме повика след около час. После влезе в спалнята ми, отново ме повика и не спря да ме разтърсва, докато леглото само дето не се разпадна. И, разбира се, от това нямаше никаква полза.

Накрая тя се отказа, върна се в другата стая и я чух как се извинява на Роуз.

— Просто не мога да го събудя, мила моя. Спи като труп. Нищо чудно, като се има предвид колко малко спи напоследък.

Роуз каза с равен глас: да, наистина нямало нищо чудно.

— Е, наистина не мислех да оставам и тази нощ, но…

— Не е необходимо — заяви Майра. — Ще взема Лени и ще те закараме до вас.

— Ама няма нужда — бързо отвърна Роуз. — Нямам нищо против да…

— И аз нямам нищо против да те закарам. Съвсем нищо, скъпа. Така че, като се приготвиш — Лени, иди да си измиеш лицето, — тръгваме.

— Ами добре — каза Роуз. — Разбира се, скъпа Майра.

След няколко минути те тръгнаха.

Аз се прозинах, протегнах се, обърнах се настрани и се приготвих наистина да заспя. Тъкмо се поунесох и чух някой да се качва по стълбите.

Съдейки по стъпките, беше мъж. Обърнах се пак на другата страна и си рекох: майната му, неделя следобед е и имам право на малко почивка. Но щом си шериф, не можеш да пренебрегнеш никого, независимо дали е неделя, или който и да е друг ден. Затова метнах крака встрани и станах от леглото.

Влязох в дневната и леко отворих вратата към коридора точно когато той се готвеше да почука.

Беше някакъв мъж, облечен по градски, висок и слаб, с нос като клюн и с много малка устица.

— Шерифът Кори? — И ми бутна под носа служебната си карта. — Аз съм Барнс от детективската агенция „Токингтън“.

Усмихна се, устицата му се разтегли, колкото да се покаже един зъб, все едно че гледаш как от задника на гълъб излиза яйце. Казах, че за мен е голяма чест да се запозная с него.

— Значи работите за агенция „Токингтън“ — казах аз. — Ей, ама много съм слушал за вас там! Момент, нали вие потушихте оная голяма стачка на железничарите?

— Точно така. — И той ми показа зъба си. — Железничарската стачка беше една от нашите операции.

— Боже господи, та за това наистина ви е трябвала смелост. Ония железничари хвърляли по вас буци въглища и ви поливали с вода, а вие не сте имали с какво друго да се отбранявате освен с револвери и автоматични пушки! Да бе, дявол да го вземе, наистина трябва да ви призная заслугата!

— Момент, шерифе! — Устата му се събра като илик за копче. — Ние никога…

— А ония гадни шивашки работници! — продължих аз. — Ама добре ги наредихте, нали? Пропиляват големите си седмични заплати от три долара в бурен живот, а после недоволствуват, че трябвало да ядат огризки, за да не умрат! Много са нахални, майка им стара! Всички са чужденци, нали, и ако не им харесват добрите стари американски огризки, защо не се върнат там, откъдето са дошли?

— Шерифе! Шериф Кори!

— Да? Имате нещо да ми казвате ли, мистър Барнс?

— Разбира се, че имам нещо да ви казвам! Иначе защо щях да дойда тук? Вижте…

— Искате да кажете, че не сте се отбили тук просто за да си побъбрим? А може би само за да ми покажете своите медали за отлична стрелба по хора в гръб и…

— Дошъл съм, за да разследвам случая с един бивш жител на Потсвил! Казва се Камърън Трамъл.

— Никога не съм чувал за него — казах. — Довиждане.

Понечих да затворя вратата, но Барнс я задържа.

— Чували сте! — рече той. — Тук са го знаели като Кърли и е бил сводник.

Аз възкликнах. О, казах, о, да, разбира се, че съм чувал за Кърли.

— Сега се сещам, че от едно известно време не съм го виждал. Как я кара той?

— Слушай, шерифе! — захили ми се той с очи. — Нека не се пързаляме един друг.

— Да се пързаляме? Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че Камърън Трамъл, наричан Кърли, е мъртъв, както ти е добре известно. А ти знаеш и кой го е убил.