Джим Томпсън
1280 жители (5)

5.

— Да, Кен — започнах аз. — Ти знаеш оня бардак в Потсвил. Дето е край реката, на две крачки, от града.

Кен погледна към тавана и се почеса по главата. Не можеше да каже, че го знае, но смяташе за естествено в Потсвил да има бардак.

— Един град не може да се управлява без такова нещо, нали Бък?

— Точно така! Ако няма курви, почтените дами няма да са в безопасност по улиците.

— Правилно — кимна Кен. — Щом мъжете се напоркат и им се дигне настроението, ще ги, погнат.

— Да. И аз така го виждам — рекох. — Но сега имам такава неприятност. Има там шест проститутки, които са хубави, приятни момичета и са толкова услужливи, колкото си поискаш. Наистина не мога да се оплача от тях. Но има и двама сводници — по един на три момичета, — та тия сводници ми създават ядове, Кен. Адски ме дразнят.

— Не думай! — каза Кен. — Да не искаш да ми кажеш, че тия сводници, дразнят главния шериф на окръга Потс?

— Да бе, човек! — казах. — Точно така правят. А лошото е, че понякога го правят и пред хора, а това, Кен, не е хубаво за един шериф. Започва да се приказва, че някакви си сводници те поднасят, а това хич не е хубаво.

— Я ми кажи — рече Кен — самата истина ли говориш, Ник? Смятам, че ти не ги оставяш току-така. Взел ли си мерки срещу тях?

— Да. И аз им го връщам. Не мога да кажа, че това ги възпира, но и аз ги поднасям, Кен.

— Поднасяш ли ги? Че за к’во го правиш?

— Струва ми се, че така трябва — казах. — Когато някой те поднася, защо пък ти да не си го върнеш.

Кен присви устни и поклати глава. Попита Бък дали някога през живота си е чувал подобно нещо, а Бък отговори, че не е, откакто се е родил, не е.

— Ще ти кажа к’во да правиш, Ник — рече Кен. — Не, мой човек, ще ти покажа к’во да направиш. Стани и се обърни, с гръб към мен, та да ти дам един на-гле-ден урок.

Направих това, което ми каза. Той стана от стола, засили се и ме ритна. Ритна ме така силно, че излетях като тапа през вратата и се спрях чак в средата на коридора.

— Сега ела тук! — повика ме с пръст той. — Седни пак както преди, та да ти задам няколко въпроса.

Отвърнах, че предпочитам да стоя прав, а той рече, че това си е моя работа.

— Знаеш ли защо те ритнах, Ник?

— Е — казах, — предполагам, че имаш основателна причина. Опитваш се да ме научиш нещо.

— Точно така! А сега искам да те питам нещо. Ако някой те ритне по задника, както те ритнах аз, к’во ще направиш?

— Не знам точно — отвърнах. — Досега никой не ме е ритал по задника освен баща ми, бог да го прости, а на него нищо не можех да му направя.

— Но представи си, че някой го стори. Да си представим един хипокритичен случай, когато някой те ритне по задника. Ти к’во ще направиш?

— Е, предполагам, че и аз ще го ритна по задника. Мисля, че така ще е правилно.

— Обърни се — каза Кен. — Обърни се пак. Още не си си научил урока.

— Виж какво — рекох, — може би, ако ми обясниш малко по-…

— Ще се обърнеш ли, неблагодарнико? — намръщи се Кен. — Защо се опитваш да командуваш един приятел, който се мъчи да ти помогне?

— Не, няма такова нещо — казах. — Но…

— Добре, надявам, се че е така! А сега се обърни, както ти казах!

Отново застанах гърбом; нищо друго не ми оставаше, или поне така изглеждаше. Двамата с Бък станаха и ме ритнаха едновременно.

Ритнаха ме така силно, че май полетях нагоре, вместо напред. Паднах, изкълчих си лявата ръка и толкова ме заболя, че за момент почти забравих кой съм.

Изправих се, като се опитвах да разтрия и задника, и ръката си едновременно. Ама това е съвсем невъзможно, в случай че си наумите да опитате. Седнах разнебитен, щото бях прекалено замаян, за да стоя прав.

— Да не би да си удари ръката? — попита Кен. — Къде?

— Не съм сигурен — отвърнах. — Или в лъчевата, или в лакътната част.

Внезапно Бък ми хвърли един кос поглед изпод периферията на шапката си. Сякаш току-що бях влязъл в стаята и той ме виждаше за първи път. Кен, разбира се, нищо не забеляза. Предполагам, че имаше толкова други неща на главата си, например да помага на разни бедни глупаци като мен, та сигурно много работи така и не забелязваше.

— Сега, надявам се, си научи урока, нали, Ник? — попита той. — Виждаш ли, че е безсмислено да не отвръщаш на удара с по-силен удар?

— Да, май понаучих нещо — казах. — Ако това искаше да ме научиш, мисля, че успя.

— Виж к’во, другият може и да рита по-силно от теб. Или може да има по-як задник и няма да го заболи колкото теб. Или, да кажем, че изпаднеш в положение, каквото аз и Бък току-що ти показахме. Двама души те ритат по задника, така че ти получаваш по два ритника срещу всеки твой. Излиза нещо такова, че ти, значи, ще бъдеш сритан здравата, преди да свариш да гъкнеш.

— Но тези сводници не са ме ритали — казах. — Те само ме будалкат и понякога ме блъскат.

— Все същото. Разлика няма. Нали, Бък?

— Ъхъ! Виж, Ник, щом някой почне да ти прави мръсно, най-чистата работа е да му направиш нещо два пъти по-мръсно. Иначе най-много ще го държиш на разстояние, но никога няма да се справиш.

— Пра-а-вилно! — рече Кен. — Сега ще ти, кажа какво ще направиш с тия сводници. Следващия път, дори само ако ти се стори, че се канят да те избудалкат, ще ги ритнеш с все сила в слабините.

— Хм! — казах. — Но… Но няма ли ужасно да боли?

— Пфу, как така ще те боли? Няма, ако носиш чифт здрави ботуши без дупки по тях.

— Точно тъй — рече Бък. — Само гледай да не ти стърчи навън някой пръст и тогава никак няма да те заболи.

— Искам да кажа, сводниците няма ли да ги заболи? Мисля, че аз няма да издържа дори един лек ритник в слабините.

— Е, сигурно, сигурно ще ги заболи — кимна Кен. — Как другояче ще ги накараш да се държат прилично, ако не ги фраснеш яката?

— Ама ти наистина ги държиш много лабаво, Ник — рече Бък. — Не ми се ще да съм в същата стая, ако някои мръсници, вземат да закачат стария Кен. Той няма да се задоволи само да ги ритне. Още преди да разберат какво става, ще измъкне пищова и ще стреля право в гадните им усти.

— Точно тъй! — викна Кен. — Ще пратя тия смрадливи порове в пъкъла, без да ми мигне окото.

— Излиза, че ги държиш много лабаво, Ник. Страшно лабаво в сравнение с такъв горд, интелигентен и достоен шериф като стария Кен. На твое място Кен ще им тегли куршума, ще ги, просне на място, както сам той ти каза преди малко.

— Точно тъй! — рече Кен. — Няма да пропусна случая.

— Така-а…

Изглежда, че получих това, за което бях дошъл, а и вече ставаше късно. Затуй благодарих на Кен за съвета и станах. Но краката ми все още малко трепереха, олюлявах се. И Кен ме попита дали съм сигурен, че ще мога да стигна до гарата.

— Мисля, че да — отвърнах. — Във всеки случай, надявам се да стигна. Сигурно няма да е редно да ви моля и да ме придружите след всичко, което направихте за мен.

— Няма защо да молиш, Ник — рече Кен. — Мислиш ли, че ще те оставя да биеш целия път до влака сам — приятел си, и при това толкова изтощен.

— Е, не искам да ви притеснявам — отвърнах.

— Притеснение ли? — викна Кен. — Та това е истинско удоволствие! Бък, дигай се от стола и върви с Ник до гарата!

Бък кимна и се надигна. Казах, че се надявам да не му създавам главоболия, а той отвърна, че това не било никакво главоболие.

— Дано ме изтърпиш — рече той. — Аз не съм толкова приятна компания като нашия приятел Кен.

— Ами, сигурен съм, че ще си чудесен за компания — казах. — Бас държа, че ще излезеш много интересен приятел.

— Ще се опитам — обеща Бък. — Да, сър, ще се постарая, без майтап.